Брад Тор
Последният патриот (22)

Глава 21

ПАРИЖ

Професорът прочисти гърлото си и продължи:

— На 27 октомври 2005 г. във Франция избухнаха най-големите размирици през последните четиридесет години и обхванаха цялата страна. Причината беше смъртта на двама мюсюлмански тийнейджъри от беден жилищен комплекс на изток от Париж. Момчетата помислили, че ги преследва полицията и се опитали да се скрият в един трафопост, където ги убил електрически ток. Размириците продължиха почти три седмици. Подпалени бяха повече от девет хиляди коли, една петдесетгодишна жена с патерици беше полята с бензин и подпалена, стреляха по полицията, по пожарникарите и хората от спасителните отряди.

Докладите за резултатите от вътрешното разследване, проведено от французите, бяха противоречиви. Според тях полицията е била по следите на двама други мъже, които се изплъзнали от проверка за самоличност или се вмъкнали незаконно в някакъв строителен обект. И двете обяснения се разминават с казаното от един приятел на загиналите момчета, който твърдеше, че били обвинени в кражба с взлом и побягнали, защото се страхували от разпита.

— Каква, всъщност, е истината? — попита Харват.

— На практика всичко е истина, но го разбрахме доста по-късно.

— Как така всичко? — попита Харват.

— Имигрантите от Северна Африка във Франция обикновено са мюсюлмани, които работят по строежите ден за ден, както мексиканците в Америка. Работодателите им плащат на ръка и си затварят очите за правото им на пребиваване.

Според информацията, събрана от американското посолство в Париж, двама такива работници от предградието Клиши су Боа, мястото, където започнаха размириците, били наети за обновяването на една сграда недалеч от Люксембургската градина. При къртенето те се натъкнали на странна дървена кутия, скрита зад фалшива стена. Нямали никаква представа какво са открили, но когато успели да я отворят, видели, че в нея има някакви много стари и по всяка вероятност ценни неща. С надеждата да изкарат допълнително малко пари, те я изнесли тайно от сградата и започнали да разпродават съдържанието й на части, за да не привличат излишно внимание. Но не минало много време и френските служби за сигурност се заели с тях.

— Почакайте! — възкликна Харват. — Френските служби за сигурност?

— Защо те? — намеси се и Трейси. — Защо не полицията?

— Добър въпрос — отвърна Никълс, отпивайки от питието си. — Заинтересувал ги е собственикът на кутията.

— Томас Джеферсън.

Никълс кимна утвърдително.

— Как са научили? — попита Харват.

— Един антикварен търговец, на когото работниците се опитали да продадат част от документите, се усъмнил и се свързал с френските власти — отговори професорът.

— Как тази кутия с вещи на Джеферсън се е озовала скрита в сграда близо до Люксембургската градина? — попита отново Харват.

Никълс разклати чашата си.

— Освен жилището на Шанз-Елизе Джеферсън държал малък апартамент в манастира на картузианците в Люксембургската градина, където можел да работи и да размишлява на спокойствие. В манастира стриктно спазвали обета за мълчание и очаквали същото от квартирантите си. Това идеално устройвало Джеферсън. През 1798 г. на три пъти разбивали дома му на Шанз-Елизе и дори се наложило да поиска лична охрана.

Трейси разтри слепоочията си с показалците си и попита:

— Какво са търсили крадците?

— Никой не знае със сигурност. Може би е ставало въпрос за дребни кражби, но може да е бил и финансиран от правителството шпионаж. Манастирът е бил много по-сигурен и вероятно Джеферсън се е чувствал спокоен, когато е оставял по-важните документи там.

— Това все пак не обяснява защо френските служби за сигурност са се интересували толкова от кутията, нито защо е била зазидана в някаква сграда — отбеляза Харват.

Никълс се опита да обясни.

— Кутията е принадлежала на третия американски президент и много от документите в нея са били зашифровани. Французите са маниаци на тема кодове. Те никога не успели да разгадаят кодовете на Джеферсън, и когато неочаквано им се отдала възможност да сложат ръка на шифровани лично от него документи, веднага са се възползвали от нея. Проблемът е, че кодовете са били създадени с помощта на оригинално устройство, което Джеферсън изобретил по време на пребиваването си в Париж. Наричал го шифриращо колело.

— Какво представлява тази машина?

— Представете си двадесет и шест дървени диска подобни на понички или кръгли подложки за чаши с отвор в средата, с дебелина 0,6 см и диаметър 10,5 см. Буквите на азбуката били отпечатани произволно отвън по ръбовете им. „Поничките“ били нанизани на метална ос, а двата й края се закрепвали на специална стойка. Така дисковете можели да се въртят свободно, за да се разчете желаното съобщение.

За да дешифрира съобщението, получателят трябвало не само да притежава същия механизъм, но и да знае в какъв ред да наниже дървените дискове върху оста. Без тази информация съобщението не можело да бъде дешифрирано.

— Освен закодираните документи — каза Харват — в кутията е бил и екземплярът на „Дон Кихот“ на Джеферсън, нали?

— Да — отвърна Никълс.

— Какви са били тези документи?

— Доколкото знаем, ранните му бележки за липсващите в Корана текстове. Голяма част от записките в други негови документи, с които разполагаме, са зашифровани и затова сме почти сигурни, че е използвал колелото за тази цел. Но за да разчетем информацията, трябва да знаем в какъв ред са били подредени дисковете.

— Значи разполагате с механизма на Джеферсън? — попита Трейси.

— Да.

Харват бе впечатлен.

— А ключът за подреждането на дисковете е в неговия „Дон Кихот“?

— Да — потвърди Никълс. — Каквато и да е била причината — поверителност на информацията или притеснение да не попадне в ръцете на врага — Джеферсън е закодирал по-голяма част от проучванията си. Всъщност, някои от записките в президентския му дневник, както и повечето от бележките, които откри президентът Рътлидж, и които смята, че са част от изчезналото откровение на Мохамед, са кодирани. До голяма степен бях нает именно заради това.

— За да помогнете на президента да ги дешифрира? — попита Трейси.

Професорът кимна с глава.

— Но защо Джеферсън е оставил кутията, когато се е върнал в Америка? — поинтересува се Харват.

— Защото — отвърна Никълс — тогава не е знаел, че няма да се върне в Париж. Едва бил слязъл от кораба в Америка, когато Джордж Вашингтон му предложил да стане държавен секретар. Конгресът бързо одобрил назначението му и животът на Джеферсън се променил за един миг.

— Могъл е да поиска да му върнат нещата.

— Разбира се, че го е направил. Но през 1789 г. не е могъл просто да звънне по телефона. Всичко трябвало да се организира, а за това било нужно време. Френската революция била в разгара си и преди да успее да поиска нещата си, картузианският манастир бил плячкосан и изгорен от тълпите в Париж.

— Предполагам, че така са изчезнали и вещите, които Джеферсън е оставил там — каза Трейси. — Заедно със скритата кутия.

— И къде се намира сега „Дон Кихот“? — попита Харват. — При французите ли?

— Не. Работниците заподозрели, че полицията ги наблюдава и придумали двете момчета, които после загинали, да предадат останалите неща на посредници. Тъкмо се били разделили, когато се намесили френските власти. Надявали се да хванат двамата работници, които били тарторите, но те успели да се измъкнат. Тогава подгонили момчетата, но вече знаем как е приключило преследването.

Работниците изчезнали, вероятно са се върнали в Северна Африка. Говори се, че французите са намерили част от документите, но не и книгата — навярно защото крадците не са осъзнали важността й и са се съсредоточили върху записките.

Приятел на едно от момчетата дал показания пред службите за сигурност и потвърдил повечето от нещата, които вече се знаели. Една агентка на ЦРУ от американското посолство обядвала със свой френски колега, който й разказал всичко за случая. Французинът решил, че ще й бъде забавно, заради връзката на историята с Джеферсън. Тя докладвала на шефа си, той, от своя страна, уведомил Ленгли и така докладът стигнал до президента, който сподели всичко с мен.

Когато разбрах, че едно от първите издания на „Дон Кихот“, които са голяма рядкост, ще се продава на тазгодишния Международен панаир на антикварните книги в Париж, аз се свързах с търговеца и без да разкривам картите си, го разпитах за произхода на книгата. Той беше малко сдържан, но светът на книгите е пълен с чудаци.

Съгласи се да сканира и да ми изпрати първите две страници. В полето имаше написана на ръка бележка и почеркът много приличаше на този на Джеферсън. Уговорих си среща с търговеца, за да ми покаже книгата. Но когато се видяхме, той ми каза, че вече е решил да продаде книгата на друг. Не можах да го убедя да ми я даде по никакъв начин. Някой му предложил много повече пари за нея. Президентът не можеше да намери такава сума, поне не веднага.

Харват повдигна вежди:

— Президентът се затруднява да намери пари?

— Това не е операция на правителството. Всичко се финансира от собствения му джоб.

Помолих търговеца да изчака до края на работния ден, преди да сключи сделката с другия купувач. Съгласи се да чака до три часа следобед. Тъкмо си тръгвах след срещата с него, когато се разминахме с вас и избухна бомбата.

— Когато ви видяхме, излизахте от една книжарница. Там ли работи търговецът?

— Не, отзад има едно малко кафене. Искаше да се срещнем на неутрален терен. Много е предпазлив.

Така и трябва, помисли си Харват. Ти също трябва да внимаваш. Над главата на Никълс беше надвиснала опасност.

— Имате ли представа кой е вашият конкурент? — попита той.

— Това е първото издание на „Дон Кихот“, с всички първоначални грешки, които Сервантес лично е коригирал за следващото издание. Може да бъде всеки библиофил или любител на историята на литературата.

— А може и да са хората, които се опитват да ви убият — каза Харват и погледна към Трейси. — Мисля, че трябва да разберем това.