Брад Тор
Последният патриот (65)

ГЛАВА 65

АНАПОЛИС, МЕРИЛЕНД

неделя сутринта

Военноморската академия на Съединените щати се намира от другата страна на река Севърн срещу Флотския военен център на брега на залива Чесапийк. Наричана от някои Гребното училище, Кану U или Академията, тя беше учебното заведение, натоварено със задачата да подготвя офицери за Военноморския флот и Морската пехота. В нея се помещаваше и централата на футболния отбор на флота.

Макар Харват да беше завършил Южния калифорнийски университет, той на няколко пъти беше посещавал академията. На три пъти беше обядвал в Офицерския клуб и всеки път, когато идваше тук, тръгваше на изток по една застлана с тухли алея, за да се полюбува на най-стария военен паметник в Съединените щати.

Известен като монумента „Триполи“, той е издигнат през 1806 г. в памет на героите от първата война срещу берберските пирати. Издялан е в характерния за 17-и век алегоричен стил, от същия мрамор от местността Карера, използван някога от Микеланджело. Основната му забележителност е високата декоративна колона, идентична с една от колоните в римския Колизеум, от която стърчат носовете на вражески кораби, а най-отгоре е кацнал величественият американски орел. Върху квадратния пиедестал, на който е стъпила колоната, са изобразени глави с чалми на ислямски пирати. Около статуята има сложна група от алегорични фигури: крилат ангел, символизиращ Славата, Историята е представена като жена, която пише нещо в скута си, Търговията отдава почит на героите, защитили правото на Америка да търгува, необезпокоявана от мюсюлманските пирати в Средиземно море и накрая има девойка с две малки деца, която очевидно олицетворява Америка.

Върху паметника са гравирани имената на шестима почетени от Конгреса герои, които са показали голяма храброст край „бреговете на Триполи“ срещу мюсюлманските пирати, преди „пашата“ на Триполи най-накрая да отстъпи.

Това беше вълнуващо произведение на изкуството в чест на храбрите американци, които първи са влезли в битка с ислямските фундаменталисти. Преди да бъде преместен в академията, паметникът всъщност стоял пред Конгреса. Мнозина, в това число и Харват, смятаха, че той трябва да бъде върнат на предишното си място, за да напомня на избраните от нацията държавници за истинската същност на противника, пред когото Америка беше изправена днес, и за необходимостта политическите скрупули да не бъдат поставяни над принципите.

Макар да беше оптимист, Харват знаеше, че няма никакъв шанс монументът да бъде върнат обратно пред Конгреса. Всъщност имаше даже кампания, ръководена от високопоставен служител на Пентагона, мюсюлманин, на име Имад Рамадан, който настояваше той да бъде унищожен, защото бил „обиден“ за мюсюлманите и най-вече за моряците мюсюлмани, служещи във Военноморския флот на Съединените щати.

Харват на два пъти беше срещал Рамадан, докато работеше в Белия дом, и го смяташе за глупак и негодник. Доколкото си спомняше, той бе роден някъде в Близкия изток, беше емигрирал в Америка, за да учи в колеж, след което прекарал две десетилетия във Военновъздушните сили преди да постъпи в Министерството на отбраната. И макар постът му да предполагаше активна дейност в защита на сигурността на Съединените щати, единственото нещо, което, изглежда, го интересуваше, бяха мюсюлманите — било то в Америка или другаде.

Той беше дошъл в Белия дом като част от делегация на Пентагона, която трябваше да обсъди с президента няколко мюсюлмански програми. За щастие Рътлидж беше достатъчно благоразумен, за да се дистанцира от групата, която Рамадан се опита да събере в Овалния кабинет, за да бъдат направени възпоменателни снимки.

Подобно на много други ислямски апологети, Рамадан като че ли постоянно беше обзет от гняв. След организираното от него уволнение на един специалист по ислямския джихад към Министерството на отбраната за това, че беше казал истината за исляма и за това как той подклажда към насилие, призивът му за събаряне на паметника „Триполи“ звучеше абсолютно кухо. Много от хората, които бяха ангажирани във войната срещу терора, се питаха как този ислямист в овча кожа успява да запази работата си, особено в място като Пентагона. Беше тръгнала дори шега, че ако зависеше от Рамадан, скоро никой няма да може да припари в правителствена сграда, без преди това да си измие краката.

Харват се опита да прогони раздразнението от ума си и погледна часовника си.

— Твоят приятел Марван закъснява.

— Ще дойде.

Застанал на добре оформената площадка до паметника в близост до музея на академията, Харват се чувстваше като удобна мишена. Погледът му обхождаше прозорците, вратите и покривите, търсейки нещо необичайно, някаква опасност.

Офицерският клуб беше известен със своята късна неделна закуска и поради това, че времето беше изключително приятно, наоколо имаше много хора.

— Ще му дадем още десет минути — каза Харват. — Не повече.

Никълс кимна и продължи да следи лицата на хората, които минаваха покрай тях.

Изведнъж устройството в ухото на Харват изпука.

— Внимание — каза Лоулър. — От юг към вас се приближава човек, който върви през моравата. Сини джинси, тъмни маратонки, черно яке с вдигната качулка и чанта, преметната през рамо.

Харват се извърна.

— Видях го — каза той. — Продължавай да го наблюдаваш.

— Прието. Оставам на линия.

Харват погледна към Никълс и каза:

— Застани зад мен. — Сетне бръкна под сакото си и извади пистолета си, като внимаваше да остане скрит.

Не му харесваше онова, което ставаше. Мъжът с якето беше скрил главата и лицето си под качулката и вместо да използва тухлената пътека, вървеше направо през моравата. Със сигурност този човек не беше професионалист, защото в противен случай не би се появил така показно. Въпреки това Харват беше нащрек.

Докато се приближаваше, непознатият свали бавно качулката си. Беше среден на ръст и без характерни белези. Косата му беше късо подстригана и носеше очила. Ако трябваше да отгатне възрастта му, Харват би предположил, че е някъде около трийсетте.

— Някой от вас случайно да е Антъни Никълс? — попита мъжът.

— Аз съм Антъни Никълс — отговори професорът преди Харват да успее да го спре.

В този момент мъжът бръкна в чантата, която носеше през рамо.

— Какво правиш? — попита отсечено Харват, притискайки пръст към спусъка на пистолета си.

Онзи го погледна учудено.

— Беше ми казано да дойда тук, да разбера кой е Антъни Никълс и да му предам един плик.

Държейки непознатия под око, Харват бързо огледа района. Тъкмо се канеше да попита кой го е изпратил, когато гласът на Лоулър експлодира в говорителя в ухото му.

— Скот! Внимавай!