Брад Тор
Последният патриот (36)

Глава 36

Когато Каролин Ленард почука и влезе в Овалния кабинет, Джек Рътлидж отмести папката, която четеше и свали очилата си.

— Благодаря, че ме приехте, сър. Знам колко сте зает днес.

— Никога не съм толкова зает за шефа на секретната ми служба — отвърна Рътлидж, изправи се и я покани да седне на другия стол пред камината. — Заповядай, настанявай се.

— Благодаря, сър.

Тя седна, президентът се настани срещу нея и каза:

— Всеки ден много хора искат да ме видят за пет минути. Но малко от тях са толкова загадъчни, когато стане въпрос за причината. Какво има?

— Господин Президент, надявам се, че разбирате колко сериозно се отнасям към работата си.

— Каролин, ако искаш повишение — пошегува се Рътлидж — трябва да говориш с директора на Сикрет сървис.

— Не, сър — отвърна Ленард. — Не търся повишение.

— Тогава от какво имаш нужда?

— Господин Президент, работата ми е да ви защитавам и аз се отнасям към нея извънредно сериозно.

— За което съм ти много благодарен — каза Рътлидж и я видя да вади малък дигиталан фотоапарат от джоба си.

Преди да продължи, Ленард се усмихна учтиво:

— Не бих искала да изложа на опасност нашите професионални отношения, като премина границата…

— Каролин — прекъсна я президентът. — Ако реша, че си преминала границата, ще ти го кажа. За какво става въпрос? Трябва ти снимка за някого? Не се притеснявай. Просто ме помоли.

Агентката от Секретната служба погледна към фотоапарата и след това отново към президента.

— Иска ми се да беше толкова просто. Причината да съм тук е един господин, когото сте наели да бъде ваш архивист.

— Антъни Никълс? — попита Рътлидж и си помисли колко е странно, че не го е чувал скоро, а ето че шефът на охраната споменава името му. Президентът се поизправи на стола.

— Какво за него?

— Знаете ли, че господин Никълс е в Париж?

Президентът поклати глава и излъга.

— Не, но Никълс е свободен да пътува където си иска. Той е голям човек. Защо ми го казваш?

— Информиран сте за атентата, извършен там по-рано днес, нали? — попита Ленард.

— Разбира се, но какво общо има това с Антъни Никълс?

— Бил е там.

— Бил е там? — възкликна Рътлидж. — Ранен ли е?

— Не, сър. Имал е голям късмет. Някой го е съборил на земята точно преди експлозията.

Ленард изчака президентът да асимилира чутото и след това продължи:

— Човекът, който го е съборил, е бил Скот Харват.

Рътлидж беше шокиран.

— Харват? Какво прави той в Париж?

Ленард включи фотоапарата, намери видеоклипа със стрелбата и го подаде на президента.

— Това е заснето в парижкия Гран Пале няколко часа след избухването на бомбата.

Президентът изгледа целия запис, после го пусна отново.

— Двама от тримата полицаи, които са били простреляни, са починали на място. Третият е издъхнал в болницата преди четиридесет и пет минути.

— Боже Господи! — възкликна Рътлидж.

— ЦРУ смята…

— ЦРУ? — възкликна президентът.

— Да, сър. Те смятат, че стрелецът от записа е оперативен служител на ЦРУ на име Матю Дод, който преди няколко години инсценирал собствената си смърт, изчезнал е и е приел исляма.

— Исляма?

— Да, сър.

— Знаят ли защо Харват е бил с него?

— Съдейки по видеозаписа — каза Ленард — бил е негов пленник.

— Къде е сега Харват?

— Според източника ми никой не знае.

Рътлидж се опита да запази спокойствие и, най-важното, да мълчи.

— Направих няколко запитвания чрез агентите, които имам в Париж — каза Ленард. — Снимката на Харват, заедно с тези на стрелеца, Антъни Никълс и Трейси Хейстингс са раздадени на полицаите из цяла Франция.

— И на Трейси Хейстинс?

— Явно. Била е в Гран Пале с Харват и Антъни Никълс малко преди стрелбата.

— Кой е другият мъж, който се вижда на записа? Мъжът с белия костюм — попита президентът.

— Букинист на име Рене Бертран, биографичните данни за когото са оскъдни.

Букинистът, помисли си Рътлидж. Всичко се провали.

— Защо научавам това от теб, а не от ЦРУ?

— ЦРУ има отдел, чиято работа е да издирва обявени за изчезнали агенти на разузнаването. Шефът на този отдел е мой познат — отговори Ленард.

— Това все пак не обяснява защо е потърсил теб.

— Той знае, че професор Никълс е посещавал Белия дом няколко пъти. Знае, естествено, че Харват е работил тук и търси сведения, които да му помогнат да хване изменника. Смята, че мога да му съдействам.

Президентът повдигна вежди.

— Какво имаш предвид?

— Както казах, сър — отвърна Ленард, — аз се отнасям много сериозно към работата си. Никога не говоря за това, което става във вашата администрация.

Рътлидж почувства, че възелът в стомаха му се поотпусна.

— Оценявам професионализма ти, Каролин. Какво друго можеш да ми кажеш за случилото се в Париж?

— Според моя познат ЦРУ има основание да вярва, че Никълс е замесен в нещо, което определени ислямистки фундаменталисти смятат за много опасно; нещо, заради което са готови да убиват, само и само да го запазят в тайна.

— Твоят познат знае ли за кого работи Матю Дод?

— И да знае, не би ми казал — отвърна Ленард. — Да ви кажа честно, мисля, че май крие нещо от мен.

— Защо?

— Доколкото разбрах, намесил се е в нещо тук, у дома, а това е забранено за ЦРУ. Каза ми, наистина, че Матю Дод е един от най-опасните оперативни работници, които Агенцията някога е имала. Не знае каква е връзката на Харват с всичко това, но според него Харват не осъзнава колко опасно е да работи срещу Дод.

Рътлидж изчака за секунда, докато осмисли информацията и после се надигна от стола.

— Благодаря, че ме уведоми, Каролин. Скоро не съм разговарял със Скот Харват…

— Съжалявам, че ви прекъсвам — учтиво каза Ленард, — но всъщност се носи слух, че Харват жестоко се е скарал с някого и е напуснал. Вярно ли е?

— Не мога да коментирам.

— Разбирам, сър — каза Каролин. После поклати глава и се засмя. — Този, който е позволил на оперативен агент като Скот Харват да си отиде, трябва да е пълен глупак, нали?

— Ако професор Никълс се обади — отвърна президентът, — със сигурност ще му предам предупреждението ти.

Ленард схвана, че това е знак за края на аудиенцията и се изправи.

— Трябва да има някакъв начин да предупредим и Харват. Той трябва да знае какво става. Не може ли някой да се свърже с него?

— Ако се сетя за някой, ще го предупредим — обеща Рътлидж и й подаде ръка. — Благодаря за посещението.

Ленард прие ръкостискането на президента и протегна другата си ръка, за да вземе дигиталния фотоапарат.

— Мога ли да го задържа за известно време? — попита той, изпращайки я до вратата.

— Разбира се.

Веднага след като Ленард си отиде, президентът Джек Рътлидж се отправи към бюрото си и вдигна телефона.