Брад Тор
Последният патриот (23)

Глава 22

ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА ЦРУ

ЛЕНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

 

— Сигурен си, че това е целият списък? — попита Айдън Озбек. Двамата със Стив Расмусен влязоха в кабинета му и той му даде знак да затвори вратата.

Расмусен я затвори и се отпусна на канапето с три папки и бележник в ръце.

— Лично Селек ми го даде — каза той, пресегна се и взе дървения пъзел от бюрото на Озбек.

Озбек си наля чаша кафе и се зае с разпечатката.

— Бързо се е справил, нали?

— Аз го предпочитам без мляко — каза Расмусен, след като колегата му пропусна да му предложи кафе.

Без да вдига очи от списъка, Озбек наля кафе в една чаша и я постави на масичката.

Расмусен вдигна чашата.

— Оз, ако притежаваше малък автопарк за рента-кар, щеше да знаеш къде са колите ти всеки ден от годината. Селек се справи толкова бързо, защото в „Трансепт“ са ангажирани шепа хора.

— Значи е сигурен за всички тези агенти? — попита Озбек и седна.

— Не бих казал — отвърна Расмусен. — Налага се да разпитаме всеки един от тях. По дяволите, ще трябва да разпитаме дори и инструкторите от „Трансепт“. Ще трябва да говорим с всеки, който е бил в същото помещение, когато е била произнесена думата „Трансепт“.

— Какво ще кажеш за този тук?

— Кой по-точно? — попита Расмусен, като остави пъзела и се наведе през масата, за да види какво гледа Озбек.

— Матю Дод. Статус: ЗПА/ТНН.

— И аз попитах същото Селек. Загинал при акция. Тялото не е намерено.

Озбек сбърчи чело.

— Щом тялото не е намерено, защо тогава не са отбелязали, че е изчезнал по време на акция?

— Заради модерната технология, ето защо. Преди шест години е работил в пограничната Северозападна провинция на Пакистан и е поискал провеждането на въздушен удар. Или е бил твърде близо до целта, или е объркал координатите. Във всеки случай ракетата паднала точно на мястото, където се е намирал и е бил убит. От Агенцията изпратили безпилотен разузнавателен самолет и разгледали всичко. Самолетът кръжал цяла нощ, но следи от оцелели не са били открити. Никакви инфрачервени лъчи, нищо. Въпреки че областта е отдалечена и опасна, на следващата пролет изпратили екип, но открили само един кратер там, където паднала ракетата. Ето защо пише, че е загинал при акция и тялото не е намерено.

— Искаш да кажеш, че двигателят на една от отлично работещите коли в автопарка на Агенцията внезапно се е развалил?

Расмусен знаеше накъде бие Озбек.

— Прав си, не звучи много убедително.

— И двамата сме подавали сигнали за въздушни удари — каза Озбек. — Аз обикновено задавам точните координати.

— Съгласен съм с теб — отвърна Расмусен, извади едно досие и го подаде на колегата си. — Ето защо мисля, че ще искаш да видиш това. В папката има всичко за инцидента, в нея са и резултатите от разследването.

Озбек взе папката и се зачете. Когато свърши, той я затвори и я върна на колегата си.

— Как така нашият отдел няма досие за този човек?

Расмусен повдигна ръце.

— Доколкото това засяга Агенцията, той е мъртъв. Селек каза, че ако искаме, може да ни даде материала, заснет от безпилотния самолет, за да го видим. Очевидно заснетото е доста убедително.

Озбек поклати глава.

— Дай да му погледна досието.

Расмусен му подаде папката.

Първото нещо, което видя, беше служебната снимка на Матю Дод.

— Определено има вид на счетоводител — отбеляза Озбек.

— И без съмнение може да се вмъкне навсякъде незабелязан — добави Расмусен.

— Какво се крие под номер три? — попита Озбек, след като приключи с досието на Дод и посочи последната папка.

— Чичото на Нура Халифа, д-р Марван Халифа — отговори Расмусен, като му подаде папката. — Натурализиран американец от йордански произход, основател на програмата за докторска степен по ислямистика в Джорджтаунския университет и един от най-изтъкнатите експерти по история на Корана. Освен това преподава във факултета по арабски езици на университета, Центъра за съвременна арабистика, Центъра за мюсюлманско-християнско разбирателство на принц Ал Уалид бин Талал и факултета по история, теология и държавно управление.

— Впечатляваща биография.

— И още как.

— Къде е той сега? — попита Озбек, прелиствайки документите в папката.

— Отговорът на този въпрос може и да не е това, което ни се иска да чуем.

Озбек вдигна очи от досието.

— Защо?

— Д-р Халифа работи по един проект за Йеменския институт за опазване на паметниците на културата. Само че не в Йемен, а в Рим, в Италианския държавен архив.

— Е, поне знаем къде е.

Расмусен вдигна ръка.

— Преди пет дни там е имало пожар.

— Халифа е мъртъв?

— Според агентите ми в Италианската агенция за вътрешна сигурност, полицията в Рим е намерила четири трупа с неустановена самоличност, всичките силно обгорени. Наредих на нашите хора да открият къде в Щатите е регистриран зъбният статус на Халифа. Щом като се доберем до тези данни, веднага ще ги изпратим, но засега нещата не изглеждат добре. Според един от служителите на Центъра за фоторепродукция, подвързване и реставрация д-р Халифа е работил до късно в нощта на пожара и от тогава никой не го е виждал.

— Върху какво е работил? Разбра ли нещо?

Расмусен кимна.

— Йеменците открили голямо количество стари пергаменти и парчета от различни документи от седми и осми век. Предполага се, че са част от най-ранните текстове на Корана. Поканили д-р Халифа да провери дали са автентични. Тъй като те не разполагат с добра техника, съгласили се да ги занесе в Рим, за да ги заснемат и консервират.

— Останало ли е нещо от тях?

— Всичко е изгоряло.

— Значи това е било? Стари текстове от Корана? Работил е върху тях. И затова племенницата му е решила, че го смятат за заплаха за исляма.

Расмусен погледна бележките си.

— Д-р Халифа е работил заедно със заместник-директора на Италианския държавен архив. Именно той е казал на полицията, че Халифа е останал там до късно в нощта на пожара. Както и да е, този човек, Алесандро Ломбарди, твърди, че д-р Халифа е бил много развълнуван от находката, защото открил интригуващи несъответствия между пергаментите със старите текстове на Корана, намерени в Йемен, и съвременната му версия, която днес познават мюсюлманите по целия свят.

— Какви несъответствия? — попита Озбек.

— Ломбарди казва, че Халифа не му обяснил подробно. Но споменал, че някои от нещата, на които е попаднал, съвпадат с откритията му по друг негов проект. Ставало въпрос за една история за пророка Мохамед, според която последното откровение, което му било изпратено, изобщо не било включено в Корана, и че той е бил убит, за да остане то в тайна.

Каквото и да е било това последно откровение, предполага се, че е достатъчно, за да преобърне цялата религия. Мохамед го е споделил с учениците си, но на някои от тях то не се е харесало и те му видели сметката. Мохамед знаел, че са му дали отрова, затова извикал главния си писар и му продиктувал откровението с надеждата, че то ще бъде запазено.

— Е, и?

— Според Халифа отровителите на Мохамед са заловили писаря и са намерили ръкописа скрит под дрехите му. Изгорили го и му отсекли главата.

— Край на историята — каза Озбек.

— Не съвсем — продължи Расмусен. — Това, което е носел писарят, е било копие. Убийците така и не намерили оригинала.

— Но Халифа го е открил?

Расмусен сви рамене.

— Така се предполага. Колегата, с когото е работил по другия проект, смятал, че е попаднал на истинска следа.

— Тогава, ако Халифа е мъртъв, той сигурно не е бил единствената мишена. Знаем ли името на колегата му? — попита Озбек.

— Не.

— Не са ли намерили някакви имейли? Не знаят ли поне изследователския институт, в който той или тя работи? Или нещо друго?

Расмусен поклати глава.

— Ломбарди казва, че всичко е било в лаптопа на Халифа.

— Който, предполагам, е бил при него в нощта на пожара.

— Според Ломбарди — да.

Озбек стана и започна да се разхожда напред-назад.

— Ами Джорджтаунският университет? Имал ли е Халифа компютър в кабинета си? Проверен ли е университетския му имейл акаунт? Жилището му? Телефонни записи?

Расмусен погледна колегата си.

— Без разрешение нямаме достъп до тези неща.

— Стив, чакай. Уалид, шефът на Нура Халифа, и шейх Омар са започнали да задават много въпроси за работата на чичо й, която според много от фанатизираните ислямисти застрашава религията им. В същото време знаем, че вероятно Омар е наел убиец, за да премахне някаква сериозна заплаха за исляма, а скоро след това чичото, както изглежда, загива в пожар. Не ти ли се струват съвпаденията прекалено много?

— Не вярвам в случайни съвпадения.

— Нито пък аз — отвърна Озбек.

— Това не променя факта, че ЦРУ няма право да провежда вътрешни операции.

— Ако това те притеснява…

— Не съм казал такова нещо.

— Добре. Колко време ти трябва, за да събереш сведенията, които ни трябват?

— Ако това включва и изпращането на екипи посред бял ден в Джорджтаунския университет и жилището на д-р Халифа — няколко часа.

— Имаш ги — каза Озбек, сетне извади едно листче с номера на мобилния телефон на Андрю Салям и го подаде на Расмусен. — Това ще ни даде време да започнем работа по план „Б“.

 

 

Глава 23

 

ПАРИЖ

 

Международният панаир на антикварните книги се провеждаше всяка година в Гран Пале — една от най-забележителните сгради в Париж. Този класически дворец, построен за Световното изложение през 1900 г., беше покрит с няколко впечатляващи купола от стъкло и стомана. Замислен като паметник за прослава на френското изкуство, той отдавна се бе превърнал в една от любимите галерии на Скот Харват. Въпреки че днес не беше толкова сигурен в това.

Гран Пале разполагаше с охрана, която беше сред най-добрите в света. В сутерена се намираше полицейски участък, чиято задача беше охраняването на експозициите и на самите изложители. Годишният форум на търговците на стари книги от цял свят привличаше огромни тълпи от хора. Тук се показваха хиляди редки експонати — ръкописи от тринадесети век, карти от първите морски пътешествия на викингите, манифеста на сюрреалистите и писмо, написано от Николо Макиавели във връзка с публикацията на книгата му „Принцът“. Това беше най-важното събитие на годината, както за професионалните библиофили, така и за любителите. И някъде в тази сграда беше човекът, който без да знае държеше ключа към елиминирането на най-голямата заплаха за западната цивилизация. Задачата на Харват беше да го открие.

На думи тя беше лесна, но практически трудно осъществима, защото букинистът, когото търсеха, Рене Бертран, беше „скитник“, независим търговец, който нямаше собствен щанд, а използваше изложбата за създаване на контакти и сключване на сделки. Единственото, с което разполагаха, беше часът и мястото, където Никълс трябваше да направи окончателната си оферта за екземпляра на „Дон Кихот“. Бертран беше уредил нещата така, както на него му беше угодно. Дори и с помощта на Никълс, шансът да бъде намерен този човек сред многолюдните тълпи беше минимален. Въпреки това тримата трябваше поне да опитат.

Стъклените тавани в Гран Пале създаваха у посетителите впечатлението, че се движат в най-голямата оранжерия на света. Облачното небе, което се виждаше през тях, беше в унисон с настроението на Харват. Всеки път, щом видеше полицай, той дискретно подкарваше Трейси и професора в друга посока. Трябваше да бъдат внимателни. Не се знаеше дали френската полиция вече не ги търси. Но не само това тежеше на Харват.

Преди да напуснат баржата, беше позволил на Никълс да провери баланса на банковата сметка, която президентът беше открил на негово име. В нея не бяха внасяни нови суми. Разполагаха с много малко пари, за да могат да се пазарят.

От първото издание на „Дон Кихот“, публикувано преди повече от четиристотин години, бяха останали само осемнадесет екземпляра. Така книгата, която се смяташе за първия „истински роман“ на света, струваше повече от собственото си тегло в злато в буквалния смисъл.

През следващите двадесет минути тримата се промъкваха през тълпата, като гледаха да не бият на очи. Петнадесет минути преди определения за срещата час Харват каза на Трейси и Никълс да го изчакат, докато се огледа наоколо. Но когато се върна, те бяха изчезнали. Нещо не беше наред.

Харват застана нащрек. Безброй въпроси изникнаха в съзнанието му. Пъхна ръка под сакото си и стисна дръжката на пистолета. Дали хората, които преследваха Никълс, се бяха добрали до тях? Или полицията е по петите им? Той ли е следващият?

Опита се да успокои дишането и биенето на сърцето си. Направи набързо още една обиколка, като се стараеше да изглежда спокоен. Откри ги след четиридесет и пет секунди. Бяха седнали на пейка зад един от щандовете. Никълс държеше чаша вода в лявата си ръка, а с дясната беше прегърнал Трейси през раменете.

— Какво става? — попита Харват. Откъсна поглед от Трейси и продължи да се оглежда.

— Нищо ми няма — отвърна тя.

— Не е добре — каза Никълс. — Призля й.

— Нищо ми няма — повтори Трейси.

Харват я погледна.

— Пак ли те боли главата?

— Трябва й лекар — каза Никълс.

— Не ми трябва лекар. Ще престанете ли и двамата?

Времето течеше.

— Можеш ли да станеш? — попита Харват.

— Дай ми една минута. Просто съм малко замаяна. Ще ми мине.

Но не разполагаха с минута. Харват трябваше да проведе един труден разговор по телефона.

Бръкна в джоба си, извади няколко евро и пъхна банкнотите в ръката на Никълс, преди Трейси да може да реагира.

— Отведи я на шлепа и стой при нея — нареди той. — Не използвайте телефона и компютъра, докато не се върна. Ясен ли съм?

Никълс кимна с глава.

— А ти какво ще правиш?

— Ще взема книгата — каза Харват, обърна се и изчезна в тълпата.