Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Patriot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ultimat (2009)
Корекция
Boman (2009)

Издание:

Брад Top. Последният патриот

ИК „Пергамент“, 2009

Редактор: Станимир Йотов

Коректор: Силвия Николаева

Оформление на корицата: ИК „Пергамент“

ISBN 978–954–367–022–2

История

  1. — Добавяне

Глава 19

ПАРИЖ

 

— Джеферсън е бил всестранно надарен човек — каза професор Никълс, като остави на масичката пред себе си торбичката с лед, която притискаше към челюстта си. — Притежавал е енциклопедични познания в много области, бил е талантлив архитект, археолог, палеонтолог, градинар, държавник, писател и изобретател. Бил е и опитен шифровчик, обичал е пъзели, както и да съставя и разчита кодове.

Владеел е седем езика и никога не четял книги в превод, ако можел да ги прочете в оригинал. Всъщност сам научил испански, специално за да прочете „Дон Кихот“ по време на презокеанското си пътуване до Франция през 1784 г. Чувствал, че книгата е много важна, за да разбере мюсюлманските враговете, пред които били изправени Съединените щати в Средиземно море.

— Защо? — попита Трейси. — Какво общо има „Дон Кихот“ с ислямските пирати?

Харват беше чел „Дон Кихот“ като момче, но оттогава не се беше замислял за книгата. Спомняше си нещо любопитно, което му бяха преподавали за автора й Мигел де Сервантес, и се чудеше дали това не е причината за интереса на Джеферсън към книгата.

— Идеята за романа дошла на Сервантес, докато бил пленник при берберите — каза той. — Нали?

Никълс кимна.

— Мигел де Сервантес е бил испански войник, участвал в много битки срещу мюсюлманите, една от които е битката при Лепанто, в която християните от Европа извоювали решителна победа срещу флотата на ислямските нашественици. Макар и съсипан от треска, той отказал да остане в трюма на кораба и се бил храбро. Простреляли го два пъти в гърдите и го ранили в лявата ръката, след което, както твърдят някои, тя останала неподвижна за цял живот.

Шест месеца след като се възстановил, Сервантес отново се присъединил към другарите си в Неапол. Останал там до 1575 г., когато отплавал за Испания. Близо до бреговете на Каталуния корабът му бил нападнат от берберските пирати, които заклали капитана и избили по-голямата част от екипажа. Сервантес и малцината оцелели пътници били откарани като роби в Алжир.

Прекарал пет години във варварско робство при мюсюлманските си похитители. На четири пъти се опитвал да избяга, а преди близките му да го откупят, го държали пет месеца окован във вериги от главата до петите. Преживелиците си използвал по-късно като писател, особено за разказа на пленника в „Дон Кихот“.

Джеферсън четял „Дон Кихот“, за да научи повече за берберите, но към средата на книгата открил нещо друго — умело скрита криптограма. Отнело му доста време, за да я разгадае, но усилията му били възнаградени, защото тя се оказала ключ към една невероятна история, закодирана в разказа на пленника.

— Каква е тази история? — попита Трейси.

— През шестнадесети век в Алжир — отговори Никълс — образованите роби като Сервантес били използвали от неграмотните си похитители за писари, които изпълнявали различни задачи — от водене на счетоводството до преписването на документи. Именно в дома на един от духовните водачи на града Сервантес за пръв път разбрал, че последното откровение в живота на Мохамед нарочно е пропуснато от Корана.

Точно когато Харват си мислеше, че този човек вече няма с какво да ги учуди, се получи точно обратното.

— Какво е било последното откровение на Мохамед? — попита той.

— Именно това се опитваме да открием с президента — заяви Никълс. — Според Джеферсън Мохамед е бил убит малко след като го е разкрил.

— Почакайте — намеси се Трейси. — Мохамед е бил убит? Не знаех.

— През 632 г.сл.Хр. — отговори Харват, който бе изучавал подробно исляма, за да разбере по-добре враговете на Америка. — Бил е отровен.

— От кого?

— Джеферсън е смятал — каза професорът — че Мохамед е бил убит от един от своите ученици, които той е наричал свои сподвижници.

— Джеферсън не е имал нищо подобно на Интернет — каза Харват. — Как би могъл да направи задълбочено проучване по такава тема?

— Според дневника му — продължи Никълс — тази задача е била извънредно трудна. Все пак е получил и помощ. Освен многобройните му международни връзки с дипломати, учени и разузнавачи, в това отношение много полезни се оказали европейските монашески ордени, натоварени с откупването на пленниците от мюсюлманите.

Монашеските ордени водели изрядни регистри. Изготвяли отчет за всеки освободен пленник и записвали дума по дума историята на пленничеството му. Много от тези ордени имали представители във Франция, а в някои случаи там били и седалищата им. Чрез тях Джеферсън получил достъп до купища архиви, в които било отбелязано подробно какво са правили похитените по време на пленничеството си, а също така и какво са видели и чули.

Имало много пленници като Сервантес, които работели в домовете или работилниците на мюсюлманските си поробители и през това време попаднали на много любопитни части от историята за липсващия Коран. Задачата на Джеферсън била да събере тези сведения и да ги добави към наученото при други изследвания, върху които работел, за да получи цялостната картина. В тази част, която успяхме да сглобим ние, има една личност, която се споменава няколко пъти — каза Никълс, след което се пресегна за лист хартия, написа името „Абу ал Из ибн Исмаил ибн ал Разаз ал Джазари“ и им го показа.

— Кой е той? — попита Трейси.

— Ал Джазари е бил един от най-великите умове от Златната епоха на исляма. Той е ислямският еквивалент на Леонардо да Винчи, невероятен изобретател, художник, астроном и многоуважаван учен, който освен това се интересувал от медицина и механиката на движенията на човешкото тяло. През 1206 г. издал „Книга на познанието и новите механични устройства“. В нея документирал забележителен брой изобретения, сред които програмирани автомати и хуманоидни роботи, но е известен преди всичко със създаването на най-съвършените водни часовници на своето време.

— Звучи впечатляващо — каза Харват — но каква е връзката му с липсващите текстове от Корана?

Професорът вдигна ръце.

— Там е проблемът. Всъщност не знаем.

— Дори и да знаехте, как едно такова откритие би могло да се отрази на радикалния ислям? — попита Трейси.

— Добър въпрос. Виждате ли, мюсюлманите вярват, че Коранът е пълното и неизменимо божие слово. Всяко друго твърдение се смята за богохулство и директна атака срещу исляма. Въпреки това около една пета от Корана е изпълнена с противоречиви, неразбираеми и лишени от смисъл пасажи. Например, в началото на кариерата на Мохамед като пророк в Мека Аллах му предава чрез архангел Гавраил концепцията за мирно съжителство с евреи и християни. По-късно когато Мохамед, неприеман от евреите и християните, става военачалник и събира могъща армия в Медина, Аллах, както се твърди, му разкрива, че дълг на всеки мюсюлманин е да покори всички немюсюлмани и да не спира, докато ислямът не стане господстващата религия на земята.

Трейси кимна.

— За мен това винаги е било непонятно.

— Не само за вас. Част от объркването се дължи на факта, че Коранът не е организиран в хронологичен ред. Структурата му върви преди всичко от най-дългите глави, или сури, към най-късите. Призоваващите към мир стихове от ранния период на исляма се откриват в целия текст. Проблемът обаче е, че за меродавни се смятат подтикващите към насилие пасажи, което се обяснява с така наречената „аброгация“.

— Какво е аброгация?

— По същество, ако два стиха в Корана са в противоречие, меродавен е хронологически по-късният от тях. Най-насилническата сура в Корана е деветата. Тя е единствената глава, която не започва с фразата, известна като басмала — „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния“. В нея се съдържат стихове като „убивайте идолопоклонниците (неверниците), където ги сварите“ и „Ако не се устремите към битка, Аллах ще ви накаже с болезнено мъчение и ще отидете в ада“, както и призиви за тотална война и подчиняване на всички евреи и християни.

Въпреки че поред това е предпоследната глава, тя е последния истински пакет от инструкции, които Мохамед е оставил на последователите си и именно тези стихове провокират към насилие в името на исляма от тогава до наши дни.

— Миролюбивите мюсюлмани, които не възприемат насилието, са в трудно положение — поясни Харват — защото им липсва контекстуална основа, на която да се опрат. Щом Мохамед е казал „устремете се към битка“ и сам той е водил битки, мюсюлманите нямат право да оспорват повелята му. Фактически от тях се очаква да я изпълнят.

— Защо? — попита Трейси.

— Защото за исляма Мохамед е „съвършен“. Поведението му — всяка негова дума или действие — е отвъд всякаква критика и служи за пример, който всички мюсюлмани трябва да следват. По принцип ислямът учи, че колкото повече един мюсюлманин прилича на Мохамед, толкова по-добър ще бъде.

— Но ако Мохамед наистина е получил последното откровение след деветата сура — продължи Никълс — и ако то, както е смятал Джеферсън, отменя всички апели за насилие в Корана чрез аброгация…

— Тогава последствията ще са невероятни — отвърна Харват и попита след кратка пауза: — И вие открихте всичко това в президентския дневник на Джеферсън?

— Не — отвърна професорът. — Дневникът беше само началото. Джеферсън е бил по следите на липсващото откровение много преди да стане президент и е продължил да го търси дълго време, след като е напуснал Белия дом. Наложи се да прегледаме купища други негови документи, за да се опитаме да открием още сведения. Проблемът е, че след смъртта си Джеферсън е оставил много дългове, ето защо имението му било разделено на части и разпродадено. Някои важни материали са изчезнали. По тази причина президентът ме накара да дойда тук, в Париж.

— За да намерите някои от липсващите документи на Джеферсън? — попита Трейси.

— По-конкретно — каза Никълс — първото издание на неговия „Дон Кихот“. Смятаме, че то съдържа бележки, които ще ни насочат към това, което търсим.

— Къде е книгата?

Професорът пое дълбоко дъх и отговори:

— Ето тук вече става сложно.