Брад Тор
Последният патриот (42)

Глава 42

Докато пътуваха обратно към Париж, Муса не попита нищо друго, освен къде иска да отиде Харват. Той имаше много въпроси, но ги запази за себе си и остави Харват да затвори очи и да почива.

Следвайки указанията му, Муса насочи таксито към Ил Сен Луи. Минаха по моста „Пон Мари“, залъкатушиха по малки улички и накрая по улица „Ботурел“ стигнаха до Орлеанския кей. Оттук Харват виждаше ясно баржата на другия бряг на Сена. Каза на Муса да спре.

Подавайки му две хиляди евро през седалката, Харват каза:

— Това трябва да покрие щетите по колата ти. — Сетне посегна към дръжката на вратата. — Довиждане, Муса. Благодаря ти за помощта.

Младият алжирец се обърна да каже нещо, но пасажерът му вече беше слязъл от таксито.

Харват вървеше надолу към реката, като пътьом пъхна „Дон Кихот“ в найлонова торба, която беше намерил в една кофа за боклук, и прибра книгата в чантата си. Стремейки се да остане невидим в сенките, той наблюдава баржата в продължение на двайсет минути.

През това време премисли много неща. Основният въпрос беше кои бяха хората по петите на Антъни Никълс и как го бяха проследили до джамията „Билал“. Смяташе това да е едно от първите неща, които щеше да попита професора, щом се върнеше в тайната квартира на Сена.

Когато се убеди, че всичко изглежда наред, Харват прекоси реката по „Понт де ла Торней“ и наблюдава баржата още няколко минути от другата му страна, преди да се спусне към кея.

Мушна се в кабината на щурвала и тихо слезе по стълбите. Намери Рене Бертран, точно където го беше оставил, вързан за един от столовете в трапезарията. Главата му беше клюмнала напред и той изглеждаше или заспал, или припаднал. Никълс беше в камбуза с гръб към него и Харват го стресна с появата си.

— Изкара ми ангелите — каза той, когато се обърна, притиснал ръка към гърдите си. — Взе ли я?

Харват му показа найлоновата торба.

— Как е Трейси? — попита той.

Никълс си пое дълбоко въздух и сложи на плота чашата, която пълнеше с гореща вода.

— Тя си отиде.

— Отиде си? Какво значи това „тя си отиде“? — каза Харват, излезе от камбуза и се втурна към каютата.

Когато запали осветлението, погледът му беше привлечен от празното легло. Бутна вратата на банята, там нямаше никой.

— Кога? — попита той, чувайки Никълс да пристъпва тихо зад него.

— Най-малко преди един час — отвърна той.

— Каза ли къде отива?

— Каза, че й трябва лекар, и че ти ще разбереш.

Харват остави книгата, сетне отвори скритата ниша в библиотеката и извади кутията с пистолета.

Никълс почувства, че Харват се колебае какво да предприеме и добави:

— Каза още, че не иска да тръгваш след нея.

— Всеки полицай в този град вече разполага със снимките ни — каза Харват, взе пистолета и го пъхна в колана си. — Колко далече смяташ, че ще стигне?

— Вероятно недалече и мисля, че Трейси го знае. Според мен тя чувстваше, че като стои тук, те бави.

— Така ли смяташ? — подхвърли Харват грубо.

— Скот, нейното главоболие беше по-сериозно, отколкото даваше да се разбере — заяви Никълс.

— Значи, ти си и доктор, така ли?

— Тя не искаше да те принуждава да избираш между нея и онова, което трябва да направим.

Харват погледна Никълс.

— Онова, което ние трябва да направим? — повтори той.

— Каза, че така ще ти бъде много трудно.

— Знаеш ли какво? Не ми казвай повече какво мисли или чувства приятелката ми, става ли? — отсече Харват, сетне тръгна към малкото бюро, извади от чекмеджето слушалките и микрофона и включи лаптопа.

Професорът разбра, че са приключили разговора и тихо излезе от стаята.

Харват избра един анонимен имейл адрес от списъка, с който разполагаше и прати съобщение едновременно до мобилния телефон на Рон Паркър и неговия десктоп.

Мина известно време, преди той да се появи на видео в чатрума.

— Изглеждаш ужасно — рече Паркър от конферентната зала на „Саргасо“ в Колорадо. Той наближаваше четирийсетте, на ръст беше горе-долу колкото Харват, с бръсната глава и тъмна козя брадичка.

— Защо се забави толкова?

— Бях на тренировъчно учение със Специален отряд 10 на другия край на базата, а моят Дукати^[1] не може да се движи по-бързо. Какво става? Съобщението ти казваше, че въпросът е спешен.

— Трейси е изчезнала.

Паркър се изправи и сетне се наведе напред към камерата.

— Какво стана?

— Тръгнала си е, докато ме нямаше. Казала е, че се нуждае от доктор.

— Защо? Ранена ли е?

— Има някакво главоболие. Очевидно много тежко.

— Какво значи очевидно? — попита Паркър. — Ти не знаеше ли за това?

— Тя го е криела от мен — отвърна Харват. — Взимала е тайно болкоуспокояващи.

— Може би ако почакаш малко, ще се върне. Не се тревожи.

— Рон, няма как да не се тревожа. Цялата полиция в този град ни търси. Ти имаш тук контакти, с каквито аз не разполагам. Колко време ще ти трябва, за да разбереш къде е?

Видеовръзката не беше толкова бърза, колкото му се искаше на Харват и отговорът на Паркър дойде с известно закъснение.

— Ще се свържа с моите хора веднага, но Трейси би могла да е навсякъде — болница, лекарски кабинет… Първо ще се опитам да разбера нещо от посолството. Ще видим дали някой ги е търсил за справка.

— Не — каза Харват. — Не намесвай посолството. Искам това да остане извън тяхното полезрение.

— Това може да се окаже трудно.

— Защо?

Паркър намести камерата, така че Харват да вижда шефа на „Саргасо“, Тим Фини, който седеше до него. Фини беше мъж на петдесет и няколко години, с близо двайсет сантиметра по-висок от Харват и с впечатляващите сто двайсет и пет килограма от стегнати мускули. Той имаше напрегнати зелени очи и подобно на Паркър, главата му беше гладко обръсната — сходство, което Харват отдаваше на факта, че и двамата ходеха при най-мързеливия и лишен от въображение бръснар на света. Но въпреки размерите си и репутацията си на най-безмилостния боец на ринга Фини, също както и Паркър, беше от най-добрите приятели, които можеше да има един честен човек.

Фини вдигна едно розово листче с някаква бележка, а Паркър уточни:

— Гари Лоулър те търси. Обажда се вече два пъти. Каза, че има съобщение от президента.

— А защо се обажда на вас двамата?

Фини взе микрофона от Паркър и каза:

— Не говори глупости, Скот. Много добре знаеш, че има само два номера, които набираш, когато си в беда, и понеже неговият телефон не е звънял, не е било никак трудно да се сети, че си се свързал с нас. И така, какво да му кажем?

— Какво знае той?

— Знае, че си в Париж.

— Откъде знае това? — попита Харват.

— Той казва, че точно по този въпрос президентът иска да разговаря с теб.

Харват беше казал на Никълс да не се обажда на никого и да не използва компютъра си, докато го няма. Запита се дали професорът беше нарушил това нареждане. Едва ли. По-вероятно беше французите вече да са установили самоличността му и да са се свързали с президента. И в единия, и в другия случай нещата сега бяха още по-зле отпреди.

— Гари се интересуваше дали сме ти оказали някаква помощ — продължи Фини — и как може да се свърже с теб.

Харват нямаше никакво желание да чуе какво има да му каже президентът.

— И вие какво му казахте?

— Казахме му, че ако се свържем с теб, ще ти предадем да му се обадиш?

— А той повярва ли ви?

Фини вдигна ръце.

— Нямам никаква представа, Скот. Той е твой шеф.

— Беше мой шеф — поправи го Харват.

— Както и да е.

— Защо просто не му се обадиш и не го попиташ за какво става дума?

— Ще помисля върху това — излъга той.

— Добре, мисли. Затънал си до шия в блатото, а също и Трейси. Не мисля, че имаме достатъчно дълго въже, че да ти помогнем. Може би трябва да преглътнеш гордостта си за малко и да помислиш и за някой друг, освен за себе си. Гари Лоулър и президентът Рътлидж са навярно единствените хора, които могат да ти помогнат в тази каша.

Фини беше прав, но Харват бе достатъчно твърдоглав, за да не иска да го признае.

Когато не дойде отговор, Паркър взе микрофона отново и каза:

— Ще се свържем с теб, веднага щом имаме нещо. А в това време по-добре иди да се измиеш. — Сетне връзката със „Саргасо“ прекъсна.