Розмари Роджърс
Среднощна красавица (27)

ЕПИЛОГ

Тексас, 1818

Зимното слънце нагорещяваше въздуха и палеше земята, обграждаше с топлина Кайла, излегната на един шезлонг с възглавници на терасата. Брет се оказа прав, Тексас й хареса. Обичаше климата тук, който й напомняше за детството в Индия, харесваше веселия и безгрижен нрав на повечето хора.

В далечината пасяха стадата на Брет — земите се простираха до синевата на планините, които очертаваха нещо като граница между Мексико и Съединените щати. Тук бе спокойно, последната революция не бе стигнала до ранчото Санта Моника, дома на Брет. Ранчото носеше името на майка му, чието семейство е притежавало хиляди акри в Нова Испания. Имаше дори мина на нейно име, но вече бе продадена, защото Брет реши да се посвети на скотовъдство. В това е бъдещето, казваше той с лека усмивка. Америка се разраства и винаги ще има нужда от месо, което съответно винаги ще носи печалба. Може би беше прав. Тези неща в момента нямаха значение за нея.

Всичко бе толкова по-различно, отколкото си го бе представяла — животът с Брет. Те се венчаха в малка църквичка, като се заклеха във вечна вярност пред свещеника и Годфри, който бе единственият им свидетел. Цяла година ли измина вече? Толкова дълго и все пак толкова кратко време — изпълнено с щастие и с адаптация.

Не беше само спокойствие и блаженство, но си струваше. Кайла се усмихна и дръпна периферията на широката сламена шапка, която закриваше очите й от слънцето. Да, определено си струваше. Тя постави ръка на издутия си корем и въздъхна. Дете, което скоро ще се роди, очаквано с радост — и малко страх, дали ще затвърди нещата между тях?

О, Господи, имаше моменти, когато тя се съмняваше дали може да бъде наистина добра майка. А Брет — той се отнасяше с нея така, сякаш е от стъкло и ще се счупи, ако не е непрекъснато под наблюдение. Годфри обясни държанието му, като й разказа за момичето, което някога бе обичал.

— Сестра ми, Утринна Светлина, го обичаше, както ти сега — беше казал Годфри с тъжна усмивка. — Но хората от моя народ непрекъснато враждуват. Апахите дошли, когато мъжете са били на лов за бизони, и заварили селото неподготвено, взели жените, конете и добитъка. Утринна Светлина успяла да избяга, но раждането започнало в гората, а тя била съвсем сама. Тя и детето не оцелели и Брет се чувства отговорен, защото не е бил до нея. Вярвам, че не може да го забрави. Но тя не беше силна като теб. Ти имаш достатъчно сили да направиш, каквото е необходимо. И ще го направиш.

Така беше. Кайла се замисли за събитията през изминалите две години. Фостин й бе завещала най-важното нещо, което Едуард Ривъртън, херцог Улвъртън, никога не би могъл, — сила. Тази сила й позволи да оцелее и да преодолее обстоятелствата, дори опита на Нортуик да я убие, дори и скръбта при предателството на Брет. Като знаеше сега причините за неговата заблуда, тя разбираше защо той бе избягвал да признае дори пред себе си, че я обича.

Все още Брет понякога се оттегляше зад познатата ирония, която го отдалечаваше и поставяше преграда между тях. Но това никога не траеше дълго, защото тя не го допускаше. Не, сега между тях не можеше да стои нищо друго освен истината. Тя се усмихна и затвори очи под силната слънчева светлина, която стопляше зимните месеци и душата й. Да, той я обичаше, и тя няма да му позволи да отрече това дори за секунда.

— Ще се превърнеш в манго, ако още малко останеш под слънцето, querida.

Кайла отвори очи. А Брет с три крачки прекоси верандата. Изглеждаше дързък и леко заплашителен с пистолетите и ножа, пъхнат в колана. Елегантността, която видя у него при първата им среща, бе изчезнала напълно. Тук изглеждаше в свои води, сякаш принадлежеше на тази дива, сурова страна вместо на лондонските салони.

— Миришеш на конюшня — каза тя рязко, когато седна до нея на шезлонга, и той се ухили.

— Никога не си доволна, нали, скъпа? Това най-много ми харесва в теб — смиреният ти нрав.

— Бързо ще се отегчиш от жена, която ти казва само каквото искаш да чуеш — тя прокара пръст по гладката повърхност на ризата от еленова кожа и небрежно подръпна ресните през гърдите му. — Признай си.

— С удоволствие. Не трябва да се притеснявам, че някога ще се съгласиш с мен за каквото и да било. Как се чувстваш?

— Като презрял плод — тя направи гримаса, но се усмихна, когато Брет закрилнически постави голямата си загоряла ръка върху извивката на корема й. — Росита казва, че сигурно ще бъде момче, защото съм твърде едра за седми месец.

— Надявам се. Макар че, ако едно момиче е толкова снажно, никога няма да се притеснявам, че някой мъж може да злоупотреби с нея.

— Това наистина ще бъде справедлива компенсация от страна на съдбата според мен. — Кайла се изсмя на негодуванието в очите на Брет, който след миг неохотно се усмихна.

— Твърде си хаплива и това хич не е добре за теб, жено. Между другото, днес пристигна пощата. Годфри срещнал Пабло Гомес, когато се връщал от брега — той извади голям плик и й го подаде, като се усмихна, когато тя весело извика, виждайки познатия почерк на танте Селест. — Сигурен бях, че ще му се зарадваш. Тя трябва да пристигне скоро.

— Тук? О, Брет, танте Селест пристига тук?

— Опасявах се, че ще е доста трудно да я убедя да пътува с кораб, но й обещах спокойно време — през този сезон морето не е толкова бурно. Тя ще дойде тук и ще ти помага за бебето.

Очите на Кайла се изпълниха със сълзи и Брет се смути.

— По дяволите, querida, не започвай пак със сълзите. Това трябваше да бъде приятна изненада.

— Съжалявам — тя избърса очите си с края на шала си. — Напоследък трудно се сдържам. О, Брет, не мога да повярвам, че си я убедил да дойде… сякаш майка ми ще бъде тук с мен.

Той я прегърна през раменете и се усмихна, без да проговори. Разбираше нуждите на сърцето й, но не признаваше своята загриженост. Колко типично за него. Кайла въздъхна на пресекулки. Помисли за Фостин — колко доволна би била тя.

— Не е ли странно, Брет, въпреки че на майка ми й е било отказано мястото, което й се полага като херцогиня Улвъртън, сега го заемам аз. Имам своето наследство, и все пак нищо не е така, както си го представях.

— Отново ли се оплакваш, querida? — Брет се наведе над нея и я целуна по устните. Тя обхвана врата му с ръце, като се остави на почти непоносимото чувство на обич, надигнало се в нея. След малко той се дръпна, дишаше тежко и с малко крива усмивка, промълви, че отдавна не са се любили. После опря чело в нейното, като отхвърли настрани сламената шапка и изпълни кръгозора с лицето си.

— Няма значение как се случи това с нас. Аз съм щастлив, че се случи. Не мога да си представя живота без теб, querida. Мислиш ли, че винаги ще е така?

Тя взе лицето му в шепите си и прошепна:

— Toujours… para siempre — винаги и завинаги, любов моя.

Леко ироничната усмивка на Брет се стопи и светлината в очите му бе чиста и истинска, гласът му бе нежен и искрен, когато като ехо повтори думите й:

— Винаги и завинаги… vida mia, mi alma de mi corazon — eres toda mi vida^[1]…

Да, и той бе нейният живот, тук, сега и завинаги — toujours.