Розмари Роджърс
Среднощна красавица (1)

ПРОЛОГ

Англия, 1799

Коридорът бе потънал в мрак, който попиваше тънките треперливи струйки светлина от лампата, високо на стената. Сенките се прокрадваха край ламперията и се спотайваха в ъглите като хищници в очакване на нищо неподозиращи жертви. Въпреки че й бе строго забранено, Кайла не можа да се сдържи и захапа палеца си, като започна ожесточено да го смуче. Тя бавно се придвижваше към сигурността на крехкото петънце светлина, което се процеждаше под вратата на майка й. Вратата бе открехната и тя забърза, преди да бъде хлопната пред лицето й. Това често се случваше нощем, когато просто искаше маман да я прегърне, но вместо това Мари я връщаше назад. Къде беше Мари? Сигурно дойката й отново бе излязла и щеше да се върне, кикотеща се в облак от винени изпарения. Щеше да й просъска да върви да спи и да не казва на никого какво е видяла, иначе кошмарът ще дойде да я вземе.

Кайла заглуши глухото ридание, което се надигна в гърлото й при мисълта за това. Щеше ли кошмарът да дойде тук и да я вземе? Тук, в коридора пред стаята на майка й? Тя разпери ръка и плътно я притисна до грапавата дървена ламперия, а другата ръка още държеше пред лицето си заради успокояващото усещане на палеца в устата. Отново я обзе панически страх, но тя си наложи да продължи бавно напред, крачка по крачка, докато застана пред лентата светлина, която се процеждаше през открехната врата. Примигна.

Какво става с мама? Долавяха се приглушени гласове. Стори й се, че чува гласа на мъжа, който идваше нощем при майка й. Почти готова да се разплаче, тя усети отново онова странно чувство. Не харесваше този мъж. Той не бе добър с маман, защото понякога я чуваше да изхлипва, когато той е там. Звукът бе странен и звучеше така, сякаш майка й изпитва болка. Но по-късно, когато виждаше отново майка си, тя не й изглеждаше наранена. Напротив, усмихваше й се нежно, въпреки че изглеждаше далечна и разсеяна. Кайла ставаше непослушна и разливаше чая или нарочно изронваше бисквитите, за да накара майка си да погледне към нея — да я забележи, а не само да й кимва унесено с глава и да се усмихва сякаш на себе си…

Но сега той отново бе тук и това никак не й хареса. Тя бутна вратата и пристъпи вътре. Босите й крака не вдигаха никакъв шум по дървения под. Огледа се наоколо и макар че разрошената й коса й пречеше да вижда, изпод русите къдрици успя да фокусира поглед в спалнята на майка си. Очите й се разшириха от учудване.

Майка й бе облечена само в червения си халат, който се бе разтворил и откриваше голото й тяло. Нейната красива ефирна коса, винаги вдигната и навита на кок, бе разпиляна като водопад от къдрици по раменете й. Погледът й бе впит в лицето на мъжа и тя не се противеше, когато мъжът я докосваше на онова място, за което на Кайла бяха казали, че не бива да позволява никой да докосва. Защо мъжът прави това? И защо маман му позволява? Тя седеше неподвижно, докато ръцете на мъжа я милваха и от време на време я притискаха така, че леко изстенваше.

Разстроена, Кайла пристъпи напред в стаята. Босите й пръсти потънаха в дълбокия топъл килим. Никой не я забеляза и тя спря нерешително.

Казано й бе никога да не влиза нощем в стаята на майка си, а да извика Мари. Мари обаче сега я нямаше. Свещта в стаята й бе угаснала и тъмнината обграждаше леглото й с огромни заплашителни сенки.

Сега мъжът бе точно пред маман и тя виждаше само неговия гръб. Бялата му напудрена перука бе завързана на опашка. Маман извика отново с тих глас, робата й падна на пода в пурпурен поток.

Кайла изхлипа с впити в тях очи. Нещо не беше наред. Маман на никого не би позволила да я види съблечена. Сега мъжът отново я докосваше, като едновременно с това събличаше собствените си дрехи. Кайла направи усилие да се сдържи, но се разплака, чувайки отново тихия странен звук — болезнена като стон въздишка.

— Какво е това? — Маман се изправи, като отстрани мъжа от себе си и протегна ръка към робата. Тогава видя Кайла и лицето й пребледня като платно. Тя произнесе на френски: — О, Боже мой! Не! Милото ми момиченце…

Мъжът се обърна. Той изглеждаше толкова раздразнен, че Кайла не посмя да се вгледа в лицето му, макар че усещаше втренчения му поглед, впит в лицето й.

— Кое е това дете?

— Дъщеря ми, милорд. Моля, позволете ми да я сложа обратно в леглото.

— Не, доведи я тук. Твоята дъщеря значи. Каква измамница само. Нищо не си ми казала досега. Господи, тя е много красива. Като майка си, нали? Ела тук, дете. Как се казва?

Маман се поколеба, загърна се плътно с робата си и каза тихо:

— Кайла.

— Кайла… Необичайно име, и все пак познато. Не съм ли го чувал преди? Всъщност няма значение. Отива й, тя е необикновено красива. Ела при мен, казах. Ето, седни на коленете ми и аз ще погаля красивите ти руси коси.

Кайла се дърпаше, но мъжът я дръпна към себе си, вдигна я и я постави на коленете си. Той се изви леко към нея и я притисна твърде силно към себе си. Това не й хареса. Миришеше на вино и разни други неща, които тя не знаеше какви са, но й бяха противни. Жълта коприна покриваше бедрата му, завързана при коленете с алени панделки и диамантени катарами. Тя не смееше да го погледне в лицето, затова фокусира поглед върху проблясващите катарами.

— Красиво дете… Толкова русо момиченце, с розови бузи. Перфектно. — Той я притискаше твърде силно, ръцете му мачкаха нощничката й около талията, пръстите му бяха дебели, бели и меки и милваха откритите й от дръпнатата дреха колене. Тя се сви и вдигна тревожен поглед към майка си.

Лицето на майка й беше бледо. Пръстите й здраво притискаха робата към тялото й.

— Милорд, тя все още не е навършила четири години. Моля ви.

— Прекрасно дете. Толкова малко и невинно. Недокоснато от живота — гласът му звучеше дрезгаво и се бе появила някаква странна нотка, която явно не хареса на майка й, защото тя бурно реагира.

— Веднага я пуснете, милорд. Не ви позволявам. — Маман пристъпи напред и я изтръгна от ръцете на мъжа, като я прегърна здраво. Кайла успя да зърне за момент бледото му лице на черни петна, с гъсти надвиснали вежди над полупритворените воднисти очи.

— Няма да позволиш това? — Гласът на мъжа прозвуча тихо и заплашително. — Вие, мадам, сте в положение, което не ви позволява да ми казвате какво да правя.

Кайла обгърна с ръце майка си и вдиша сладкия аромат на парфюм, който измести тежкия дъх на кисело вино. Тя притисна устни към ухото й.

— Маман, той не ми харесва. Занеси ме в леглото. Мари я няма, а в стаята ми е тъмно.

— Шшт, скъпа моя. Ще се погрижа за всичко. Успокой се и иди да ме почакаш в хола. Бъди послушно момиченце.

— Да, маман. — Тя не протестира, когато майка й я остави на пода, но отиде в коридора и остана зад вратата. Гореше само една свещ, и тя бе толкова високо на стената, че под нея цареше сумрак и трептяха безформени сенки. Кайла стоеше почти прилепена до вратата. Маман ще дойде при нея след минутка.

В будоара си маман говореше тихо, но някои от думите произнасяше достатъчно високо, за да се чуят и тук.

— Не! Тя е дете… да се използва като…

— Но толкова красиво дете… платя добре… ти си глупачка… не виждаш възможностите… — чуваше се смях, не приятен и весел, а дрезгав и жесток, подъл.

Кайла затвори очи и запуши ушите си. Представи си градината, пълна с цветя, дърветата хвърляха сенки, а патиците крякаха високо към нея, когато им хвърляше корички хляб.

След миг мъжът се появи в коридора. Беше ядосан. Лицето му бе зачервено, а гласът му кънтеше.

— Правиш грешка, мила моя. В Лондон няма да се отнасят така добре с вас след тази вечер, уверявам те. Може би ще размислиш над предложението ми. В края на краищата, какво друго ти остава? Да не мислиш, че винаги ще имаш тази нежна кожа и свежо лице? Когато красотата ти повехне, ще загубиш и парите, и обожателите си. Запомни това.

— Напуснете веднага… каквото и да кажете, няма да промени решението ми.

— О, не съм съгласен — в гласа му се прокрадна мека нотка, като на мъркащ котарак, сит и самодоволен. — Ще промениш решението си. Нямаш избор, скъпа. Ще се погрижа за това.

— Вън!

Кайла никога не бе чувала майка си да крещи с такъв тънък, пронизващ и уплашен глас. Това я накара да се разхлипа отново. Маман веднага застана пред нея, закри я с тялото си и каза вече по-спокойно.

— Напуснете, милорд. Ще направя всичко необходимо, за да защитя детето си от хора като вас.

— По-добре се погрижете да не стане като вас, мадам. Но това е невъзможно за съжаление. Тя ще бъде това, което вие сте сега, друг път за нея няма.

— Грешите. — Майка й ожесточено я грабна и силно я притисна, като почти я задуши. — Един ден моята дъщеря ще получи, каквото й се полага по право.

— Без съмнение, мадам. — Той сякаш се забавляваше. — Но вие трябва да свикнете с мисълта за това още отсега.

— Махайте се, казах ви! Напуснете дома ми!

— Домът е ваш, докато сте в състояние да плащате сметките. Без моите пари едва ли ще е за дълго. Не ще позволя да ме напуснете, преди аз да пожелая да се освободя от вас. Няма да стане. — Смехът му бе неприятен. — Ще дойда отново утре, бъдете сигурна. И ние тримата ще прекараме чудесно, нали?

Кайла зарови лице във врата на майка си и изпита безкрайно облекчение, когато го чу да си тръгва и външната врата хлопна след него. Сега тя ще й обърне внимание.

— Не харесвам този мъж, маман.

— Нито пък аз, скъпа моя. — Гласът на майка й потреперваше, както се случваше понякога, когато Кайла я изненадваше в градината и я откриваше с мокра кърпичка в ръка и зачервени очи. Но тонът и моментално стана по-весел. — Ела сега, малката ми, ще те сложа да спиш и ще ти разкажа приказка за една страна, където слънцето винаги грее, има много цветя и дървета, каквито не си виждала никога, и огромни сиви животни, по-големи от каляските, с дълги хоботи, които влачат дълги трупи с тях… — Думите й потънаха в слабо ридание и тя силно притисна Кайла, която се раздвижи — тревожна и уплашена.

— Ние сме добре, нали, мамо?

— О, милото ми момиченце… Моля се да бъде така. Ще го направя. Ще му пиша веднага, и може би той ще изпрати някого да ни отведе оттук… О, Господи! Нямам друг избор. Няма какво друго да направя. Но рискът тук е по-голям. Да. Ще го направя заради теб. Още утре бих напуснала тази страна, ако можех.

Кайла тревожно се взря в лицето на майка си, все още несигурна и изплашена.

— Маман? Ще напуснем ли Англия?

— Надявам се, сладката ми. — Тя замълча и гласът й прозвуча отчаяно и безнадеждно, когато тихо добави: — Едуард, Едуард, защо ни остави да преживеем това…

— Кой е Едуард, маман? Той лош ли е?

Маман я погледна стреснато, после я прегърна отново, ухаеща на гардении.

— Един ден ще ти разкажа, съкровище. Забрави тази нощ. Никога не мисли за това. Аз ще се погрижа да си добре. Хайде сега да те сложим в леглото. Ще остана с теб, докато се успокоиш.

Но беше трудно да се успокои, когато бузите на маман блестяха от сълзи, които капеха по халата й. Кайла се надяваше лошият мъж, който накара майка й да плаче, никога да не се върне отново.