Розмари Роджърс
Среднощна красавица (8)

7

Лунната светлина посребряваше косите му и се отразяваше в зениците му и от това той придобиваше призрачен вид. В него нямаше и намек за съчувствие или загриженост, само безмилостна решителност. Кайла потрепери — хладният нощен въздух я караше да съжалява, че не е с наметало въпреки етикета, който повеляваше, че в името на модата в момента по-приемливо е дамите да треперят от студ, вместо да са топло облечени. Защо продължава да я гледа по този начин? Свирепата настойчивост на погледа му караше ръцете й да треперят и тя дишаше на пресекулки. Не за пръв път бе склонна да повярва, че майка му наистина е една от онези примитивни американски туземки, за които се говореше, че са диви и необуздани… Кайла с усилие изправи глава и гласът й прозвуча рязко.

— Не одобрявам високомерния ви опит да…

— Млъкнете.

Грубата заповед я стресна и тя премълча думите, които бе готова да изрече в яда си. Той бе с гръб към отворените врати на залата. Лицето му се осветяваше от фенерите и от лунната светлина. Тя се взря в него с присвити очи, внезапно уплашена от това, което би могъл да каже или да направи.

Той отвърна студено на погледа й и присви очи:

— Така е по-добре. Ако си спомняте, предложих ви да напуснете Лондон. Сега настоявам. Няма да позволя да доближите вдовицата на херцога на публично място. Нито ще позволя да простирате пипалата си към наивни млади мъже като Кенуърт. Твърде рисковано е да ви допусна до лековерни младежи, които няма да могат да различат истинската ви природа, скрита под пудра и грим.

Шокирана, почти заекваща от гняв, Кайла не можа да въздържи гневния си изблик:

— За щастие очевидно ви липсват маниери и това много ме улеснява да ви кажа точно какво е мнението ми за вас и за смешните ви определения. Наистина ли се мислите за много по-добър от мен? Имате повече пари, но нямате добро възпитание и това личи от пръв поглед. Много е забавно, като си помисли човек, че точно вие поставяте под въпрос моето потекло, когато вашето… не, не си и помисляйте отново да ме сграбчите, защото само ако ме докоснете — ще крещя, докато цял Лондон дойде на верандата!

Като ругаеше тихо — тя бе чувала подобни думи, но не и от устата на мъже, които наричаха себе си джентълмени — Улвъртън протегна ръка и хвана ръкава на тънката копринена рокля. Платът се разпра с рязък звук, когато тя се дръпна. Пръстите му се впиха в ръката й.

— Мислите, че ми пука дали ще пищите? Никак. Но вдовицата на братовчед ми може да изпадне в неловко положение. Няма да позволя да застрашите шансовете за добър брак на братовчедките ми повече, отколкото вече успяхте с глупавите си претенции. Предупредих ви, мис Ван Влийт, а вие не се вслушахте в думите ми. Сега ще стане както аз искам.

Тя трепереше от нощния хлад, потресена от ставащото, а той здраво стискаше ръцете й под мишниците. Пръстите му бяха като железни скоби, които я обездвижваха. Въздухът бе изпълнен с лекия сладък аромат на цветя, а зад гърба му се виждаха светлините от залата и движещите се фигури на танцуващите гости под звуците на мелодия от Лист. Осъзнала, че съвсем наблизо има много хора, тя възвърна самообладанието си и твърдо посрещна гневния му поглед:

— Нямам намерение да правя каквото вие искате. — Тя трябваше да крещи, би трябвало да нададе писък, защото той я гледаше гневно с остър като стомана поглед, със стиснати устни, и тогава осъзна, че е пропуснала момента. Той реагира светкавично като змия, която напада. Привлече я с едно движение към себе си и яростно впи устни в устните й, като я остави почти без дъх. В целувката му липсваше нежност, в желанието му нямаше топлина, а само невъздържана страст, която изгори устните й и замая главата й.

Обезсилена, Кайла се опита да го отблъсне, но той не помръдваше, целият изтъкан от здрави мускули, неподвижен и непоколебим.

Странно, но тя усети как тялото й запламтя от тази страстна прегръдка, а в същото време я облъхна хладината на вятъра и изненадата от собствената й реакция. Разтрепери се от противоречивите си чувства и усещания. Обхвана я слабост и главата й бе напълно замаяна. А той я притискаше силно и я целуваше почти свирепо. Устните му изгаряха устата й, бузите й, после шията й, когато тя отпусна глава безсилно назад.

Господи, какво правеше той? Ръцете му бяха топли и толкова груби. Изобщо не бяха гладки, меки ръце на джентълмен, а невъздържани и необуздани, когато галеше тялото й, смъкнал тънките презрамки на роклята и мачкащ гърдите й, покрити само от тънка шемизета. Хладният въздух и горещите му ръце обхващаха почти откритите й гърди. Той погали с палец набъбналите, покрити с тънката коприна, зърна. Главата й бучеше от напрежение и странна слабост. Бе неспособна да направи и едно движение, да го отблъсне или поне да изрази желание да спре действията му.

Улвъртън тихо се засмя. Устите му все още бяха на шията й, а топлият му дъх галеше кожата й. За неин ужас той се наведе още по-ниско и близна върха на гърдата й, която сякаш избухна в пламък. Тя потрепери и се вкопчи в него, за да запази равновесие.

Със слаб, едва доловим глас, който прозвуча странно и необичайно дори за нея, тя успя да изрази протест:

— Не можете да направите това…

— Мога. — Устните му се придвижиха към ухото й, а гласът му прозвуча нисък и провлачен. — Ще го направя.

— Не… — прозвуча по-скоро като стон, а не твърд протест, както Кайла възнамеряваше. Опита се отново да го отблъсне, като го заудря с длани. После се притисна към стената за опора, защото той неочаквано я освободи. Загубила равновесие, тя замря, почти нищо не виждаше от косите, разпилели се по челото й. Протегна трепереща ръка и отметна русите кичури от очите си, впила поглед в него, докато се опитваше да оправи раздраната си рокля, а движенията й бяха затруднени от ръкавиците. Лицето му изразяваше мрачна решителност и тя поклати бавно глава:

— О, не…

— О, да. Не търпя да ме заплашват и реших да сложа край на всичко това — той отмести ръката й и дръпна нагоре роклята й, за да я покрие отново. — Идвате с мен, мис Ван Влийт — не ме е грижа за последствията. Повярвах във вашия блъф.

— Блъф? — Прозвуча глупаво и неестествено като ехо на думите му. Тя поклати глава. — Не зная за какво говорите.

— Много добре знаете — той завърза панделката на рамото и с такава вещина, сякаш правеше това всеки ден. — Обявихте, че сте готова да се продадете. Така се случи, че аз съм на пазара в търсене на нова любовница. Вие, разбира се, можете да ми откажете, но не мисля, че ще го направите. Нюгейт е твърде неприятно място.

— Ню…затвора? Вие сте луд. Нищо не съм направила.

— Може би съдът ще застане на ваша страна, но много се съмнявам в това. Склонен съм да вярвам, че ще ми повярва, когато с херцогинята му разкажем как сте се опитали да ни изнудвате. Е, това може да разстрои леля Беатрис, но така няма да ви позволим да продължите с машинациите си. Обърнете се. Каретата ни чака там, отстрани.

Безмълвна, Кайла без протест се остави да бъде отведена през верандата към страничните стълби, които водеха към единия край на къщата. Над красиво оформените храсти се виждаха силуетите на редици от карети със запалени фенери. Входът и алеята бяха ярко осветени и наоколо се движеха фигури, лакеи в най-различни ливреи, цвилеха коне. Звучеше приглушен човешки говор, по паважа трополяха колела, копитата стържеха по облите камъни. Миризми на конски тор, парфюм и сладък дъх от цветята в градината се сливаха в едно с целия шум и движение и създаваха невъобразим хаос, който я зашемети.

Но като възвърна самообладанието си и видя приближаващата карета, от която слезе кочияш и отвори пред тях вратата, осъзна намеренията на херцога. Безпаметната слабост, която я бе обхванала, моментално се изпари. Тя се освободи ужасена от ръката му.

— Не е възможно да искате това. Няма да дойда!

Улвъртън гневно я изгледа и преди тя да може да реагира, взе я на ръце, наведе се напред и я внесе в каретата. Просната върху луксозните възглавнички, тя бързо се съвзе. Купето леко се залюля, когато той се качи след нея, а тя грабна дръжката на вратата, преди да се е затворила. Ръката на Улвъртън я прихвана през кръста и я върна отново на седалката срещу него.

— Изборът е ваш, мис Ван Влийт. — Гласът му бе тих, но леденостуден. — Или идвате с мен, или отивате в Нюгейт. За вашата кръстница ще бъде още по-тежко, защото тя е вече стара, но…

— За какво намеквате?

— Затвор. Изнудване. Френска емигрантка в заговор с незаконната дъщеря на братовчед ми. Целта е да измъкнат с измама пари от мен. Да продължавам ли?

— Не — прозвуча като сподавен шепот. Тя пое дълбоко въздух, за да успокои ритъма на сърцето си, като се опита да не мисли за нищо. Защо се чувстваше като животно, заловено в капан? Макар че нямаше голям опит в обществото, тя знаеше достатъчно, за да прецени значението на заплахите му. Дори и намек за подобен скандал бе достатъчен, за да разруши не само нейния живот, но и този на Селест, а може би и на лейди Ръштън. Можеше ли да поеме такъв риск? А сега можеше ли да рискува и да отиде с него по този начин?

Тя погледна през прозорчето и видя жадни за сензации лица, които ги наблюдаваха от широката веранда. Веднага осъзна, че репутацията й бе напълно разрушена.

Лорд Олвънли стоеше на третото горно стъпало и се взираше в каретата на Улвъртън. До него в напрегната поза стоеше лорд Брейкфилд, а устните му бяха ехидно присвити.

Когато Кайла ужасена се обърна към херцога, той само вдигна вежди и заповяда на лакея да затвори вратата. Тя хлопна с решително щракване и така запечата окончателно съдбата и бъдещето й. Каретата се люшна и потегли, като се отдалечаваше все повече, и повече е от соарето у лейди Сефтън. Тя се отпусна назад върху възглавниците и се загледа в строгото му лице с безкомпромисно изражение.

— Господи! Какво направихте с мен?

Въпросът й застина във въздуха, зареден с недоумение и страх, изразяващ молба и обвинение едновременно. Той вдигна рамене:

— Само това, което искахте. Нали тази цел преследвахте през цялото време? Богат покровител? Сега вече имате такъв. До утре сутринта цял Лондон ще е научил, че вече сте под моя закрила и никой няма да посмее да ви доближи. Ако имате дългове, които ви тревожат, аз ще се погрижа за тях. — Той протегна дългите си крака и коленете му опряха в седалката до нея — жест на интимност, който красноречиво говореше за намеренията му. Светлината от фенерите, която проблясваше през прозорците на каретата, хвърляше върху лицето му причудливи квадрати и светлосенки. Тя забеляза, че той я наблюдава през гъстите мигли на присвитите си очи — замислен, циничен и все пак, сякаш изпълнен с очакване. Какво очакваше? Нейното съгласие? Да се съпротивлява? О, Господи! Какво направи тя? Какво можеше да направи?

Като поклати глава, Кайла каза тихо:

— Трябва да ме отведете вкъщи. Кръстницата ми ще се поболее от притеснение.

Ъгълчето на устата му се повдигна в иронична безрадостна усмивка:

— Съмнявам се. Тя ще е прекалено заета да брои монетите, които очаква да получи за теб.

— Как се осмелявате? — Гневът измести обхваналото я отчаяние и й възвърна част от силата на духа. — Да не мислите, че танте Селест е някаква… сводница? Намеците ви ме възмущават, не съм ви дала никакъв повод да смятате, че приемам благосклонно вашите постъпки. Аз не…

— Достатъчно. — Тази единствена дума, произнесена нетърпеливо и студено, прозвуча като команда и предупреждение едновременно.

Кайла млъкна. Той изглеждаше толкова опасен — седнал срещу нея в притъмнената карета. Тялото му излъчваше заплаха — силно и напрегнато като струна, изтъкано от мускули. Тя пое дълбоко въздух и си наложи да запази мълчание, осъзнала, че тишината е единственото й убежище. Това й даде време да прецени обстоятелствата, да събере сили и да прецени шансовете да се оттегли. Какво ще си помисли танте Селест, когато разбере, че си е тръгнала от бала с каретата на херцога? Той беше прав. До утре сутринта новината ще е обиколила цял Лондон. Можеше да се сбогува с надеждата да получи зестра и да се омъжи за подходящ човек.

Тя обърна глава и се загледа през прозореца, без да вижда нищо — нито ярките газови фенери, които осветяваха улиците, нито пешеходците и другите екипажи, елегантните каляски и двуколки, кабриолети и файтони — всичко се сливаше в едно през замъглените й от сълзи очи. По-скоро би умряла, отколкото да позволи той да я види разплакана.

Накрая, овладяла емоциите си, тя произнесе студено:

— Настоявам да ме заведете веднага вкъщи.

— Точно там отиваме.

Тя недоверчиво се загледа през прозореца и видя, че каретата обърна в посока, обратна на Мейфеър и другите й познати места. Уличните лампи не бяха вече газови и проблясваха все по-нарядко. Дори и движението по улиците бе намаляло и тя виждаше напълно непознати места. Рязко обърна поглед към Улвъртън. Той бе облегнал глава назад на кадифените облегалки, но я наблюдаваше през полупритворените си очи.

— Това не е верният път. Къде ме водите?

— Казах ви. Водя ви у дома, в моя дом. Предпочитам провинцията, а и там няма да ни безпокоят — подигравателна усмивка изкриви устните му. — Не трябва да се оплаквате, мис Ван Влийт. Струва си да бъдете по-сговорчива, защото аз мога да бъда щедър, когато имам повод за това.

Репутацията й бе разрушена, но тя нямаше намерение да му позволи да се държи с нея като с обикновена уличница. Събрала в гласа си цялата студенина, на която бе способна, тя го изгледа с вдигнати вежди с цел да го предизвика да бъде напълно откровен:

— Сър, вие сънувате, ако си въобразявате, че можете да ме купите.

Без предупреждение той се наведе напред, хвана китките й и я дръпна. Кайла се строполи несръчно на коленете му, а роклята й се бе усукала около краката й и бе приклещила бедрата й. Като се бореше с него, тя се опита да я оправи, за да запази поне част от приличието, но той стискаше здраво. Приклещена между коленете му, задъхана от гняв и объркване, тя вдигна поглед към лицето му. Сега нямаше и следа от хумор, искрен или престорен — погледът му бе безмилостен и суров.

— Разбери веднъж завинаги, аз те купих. И при условия, които ти определи. Не каза ли, че искаш да бъдеш скъпо платена „лейди на нощта“? Възнамерявам да ти помогна да постигнеш тази цел.

Погледът му се плъзна надолу към бедрата й, които проблясваха на меката приглушена светлина и изражението му леко се промени. Стисна и двете й китки с една ръка, а с другата леко повдигна роклята й още по-нагоре:

— Прекрасни — каза тихо и се засмя.

Заля я вълна от срам и тя пожела да не беше послушала танте Селест, която настояваше да остави дългите кюлоти. Щяха да издуват тясно прилепналата й рокля, протестираше кръстницата й, и затова тя трябваше да облече само тънката шемизета, която наистина бе много хубава. О, да. Беше много по-хубава, но и много къса и краката й бяха голи под тънката копринена рокля, и дори още по-тънкото наметало, което бе почти прозрачно. А сега Улвъртън се бе възползвал от това и в момента роклята й бе вдигната почти до кръста. Той я оглеждаше с небрежния поглед на собственик и това я накара да пожелае да изтръгне очите му и да ги хвърли през прозореца.

Като се извъртя ядосано, тя някак успя да премести краката си и полите на роклята поне закриха бедрата й. Подпряна на колене, успя да изтръгне едната си ръка, като изхлузи ръкавицата си. Замахна към него и успя да го удари, дългите й нокти изрязаха дълбоки кървави бразди по бузата му. Той изруга грубо и хвана ръката й, когато тя замахна втори път. Хвърли я назад, като хвана здраво двете й ръце и ги опря зад гърба й и с тялото си я приклещи към седалката.

— Малка дива котка. Това беше твоя идея. Отказваш ли се сега?

Беше й трудно да отговори, защото тежестта му я остави почти без въздух:

— Аз… никога… не съм казвала, че ще бъда ваша!

— Ако бъдем точни, да, така е. Но нощните пеперуди не винаги могат да се радват на лукса сами да избират клиентите си, или още не си усвоила този урок? Може би не си. Ти си млада и достатъчно хубава, за да можеш сама да избираш, предполагам. Но не и този път. Този път, сладка моя измамнице, аз избрах вместо теб.

Светлосенки проблясваха през незакритите със завеси прозорци — ту проблясваше силна светлина, ту настъпваше сумрак и тя се чувстваше като в кошмар, изпълващ я с нещо, което можеше да се тълкува като ужас и гняв. Демоните от детството й отново оживяха пред очите й — маскиран Луцифер, ужасяващо красив и безмилостно решителен… опасност, загърната в скъпо наметало, а огньовете на ада и проклятието горяха в очите му. Тя започна да трепери и не можеше да се овладее.

Може би това бе сънят, тъмните сенки в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието й, които се прокрадваха и изникваха отново, и тя се опитваше да ги изтика обратно далеч назад. Помисли, че го е правила и преди. Каретата бе пълна с познато наелектризирано напрежение — горещина, която я обхващаше и изпълваше, я караше да тръпне в очакване, сякаш знаеше какво ще се случи след това. Но тя не знаеше, нали? Никога не е била с мъж досега. Никога мъж не я е докосвал, освен веднъж. Едно лято, преди много години, френско семейство бе дошло на гости при маман и бяха довели малкия си син. Той бе колкото Кайла, и тогава тя позволи, поддала се на детското си любопитство, да изследва тялото й, както и тя неговото. Детско докосване, срамежливо и смущаващо, но пък те бяха само на седем или осем години. Толкова отдавна. Когато животът бе толкова красив и изпълнен с радост.

Ръцете му я върнаха към действителността. Тя примигна срещу него, сякаш току-що се събуждаше. Той хвана брадичката й и задържа лицето й неподвижно, очаквайки, че ще се съпротивлява отново. Нямаше нужда от това, защото силите й внезапно я напуснаха. Ръбът на седалката се впиваше в кръста й, защото я бе приклещил с тялото си. Тя се чувстваше като заек в капан и въобще не реагира, когато той се наведе и я целуна. Устните му бяха груби — горещи и твърди, а езикът му разтвори яростно устата й, което я изпълни с буря от чувства.

Това не беше сън. Беше истина. Тя сигурно е луда или още по-лошо. Защо чувстваше тази странна горещина в тялото си — сякаш силен пламък изгаряше вътрешностите й и я изпълваше с огън, който й пречеше да мисли! Не, той не можеше… тя трябва да го отблъсне, да му каже да спре и да я освободи. Но не можеше да спре чувствата, които бушуваха в отговор на целувките му или докосванията му дори когато свлече тънките презрамки на шемизетата й. Тя потръпна, когато той докосна голите й рамене, а пръстите му си играеха със зърното на гърдата й, милвайки я леко, докато не простена.

Светлината от фенера проблясваше в гъстите му черни коси. Брет погледна нагоре към нея и в очите му се появи странна напрегнатост, когато срещна погледа й. Тя дишаше на пресекулки. Силното желание бе изопнало чертите му, устните му бяха присвити и една резка разсичаше челото му. В този момент той наистина приличаше на дивак, както тя самата го бе нарекла — изражението му бе смъртоносно, очите му горяха, бе опасен и ужасяващ.

После главата му се наведе и той с език прокара мокри кръгове около зърното й, преди да го захапе леко и нежно да я издърпа, докато тя започна да се гърчи в ръцете му, без да може да осъзнае какво прави. Ръцете и бяха свободни и тя ги протегна към него — докосна твърдата черна коса, врата му, дори издраната му буза. Ръцете й обгърнаха раменете му, вместо да го отблъснат. Желанието й да се бори или поне да протестира се бе превърнало в пълно приемане.

Кайла смътно долавяше, че колелата на каретата силно громолят, и чаткането на конските копита бе един постоянен ритъм, както и полюшването на каретата — всичко това допринасяше за усещане на пълна изолираност, сякаш бяха съвсем сами.

Затвори очи и осъзна, че е загубена. Бе напълно затънала в непознати чувства и усещания, които пораждаха устните и ръцете му. И точно в този момент, когато бе объркана и безпомощна, той се изправи и седна. После й помогна да седне до него, като оправи първо презрамките на корсажа й, после роклята й. След това свали ръце от нея. Прилепналият му сив панталон не можеше да скрие възбудата му. Гласът му, винаги провлачен и бавен, сега звучеше натежал и пресипнал:

— Няма нужда да правим сцени пред лакеите. Мога да почакам още малко.

Тя потръпна. Каретата се люшкаше напред-назад. Навън тъмнината ставаше все по-непрогледна, тъй като светлините Лондон отдавна бяха останали зад тях. Сега единствената светлина идваше откъм фенерите на каретата, които бяха твърде високо и едва разпръскваха мрака вътре. Копитата на конете равномерно отброяваха миговете, които оставаха до нейната позорна гибел, а всичко, за което тя можеше да мисли, бе, че никога не е предполагала, че мъжете целуват така, както го правеше той. И още по-лошо — тя не бе очаквала нейната капитулация да бъде толкова лесна и окончателна.