Розмари Роджърс
Среднощна красавица (17)

16

Кенуърт вдигна поглед и позна каретата на херцога, която спря пред входа на игралния дом. Най-сетне Брет пристигна и, за Бога, това забележителната мис Ван Влийт ли беше? Беше… изглеждаше по-красива, отколкото си я спомняше, облечена в плътно прилепнала коприна върху сатенена рокля, с възхитителна огърлица от рубини и диаманти, която блестеше върху нежната й кожа в сумрака на каретата… Нямаше смисъл да жадува за нещо, което никога няма да му принадлежи, но тя наистина бе ангелско създание! Блестящата руса коса бе вдигната във висок кок, къдриците й надничаха иззад качулката на наметалото й, по една на всяка буза. Изящният профил говореше, че е момиче с характер и малката обла брадичка с лека трапчинка потвърждаваше това. Тя изглеждаше враждебна, очите й бяха гневни, докато се взираше през прозореца на каретата.

Бари се стресна, когато зад гърба си усети движение и Нортуик изникна от сянката на вратата. Светлината падаше косо върху похабеното лице на графа, докато той се взираше тревожно в каретата. Бари бе толкова погълнат от дамата, че дори не забеляза присъствието на графа. Устните му се свиха и почувства нужда да го предизвика:

— Извинете, милорд, но пречите на движението.

Нортуик се обърна леко, а гъстите му вежди се вдигнаха иронично:

— Ах, това е самият Кенуърт. Колко жалко, че не можете да стоите далеч от игралните зали, моето момче. Ще ви спести много неприятности. Но сега, когато изплатихте дълга си, нямате търпение да стреляте по котката отново. Колко досадно.

— Спестете си шегите, милорд. Може да се поспори по въпроса.

Като го изгледа с присвити очи, графът замислено изду устни.

— Жалко че не се срещаме вече толкова често, Кенуърт. Май скоро ще ми писне от вас. Сигурен ли сте, че искате да останете? Може да се наложи да ви помоля да си тръгнете, ако станете твърде досаден.

— Треперя от страх. А сега, моля да ме извините, викат ме.

Минавайки покрай Нортуик, Бари го чу да мърмори: „Подмазвай се, момче. Улвъртън те държи в ръцете си.“

Думите го разстроиха, защото бяха верни и той не можеше да отрече това. Разходи се наоколо, но Нортуик влезе отново и се скри в тъмния вход. Проклет да е. Добре че вече не дължи пари на отвратителния граф, Улвъртън му зае достатъчно. Поне Брет бе истински джентълмен и прие като залог само думата му, като с небрежно вдигане на рамене отхвърли въпроса за залога.

Тези думи бяха утвърдили вече високото му мнение за Улвъртън. Баща му смяташе, че това е издигане в култ, но разбира се, нямаше нищо такова. Той се възхищаваше на този мъж заради забележителната му самоувереност и чувството му за хумор. Брет не беше денди, но успяваше да накара хората, с които се среща, да го уважават и да му се възхищават. Това ставаше така естествено, че Бари се улавяше как разучава Улвъртън, за да разбере как точно го прави. И защо не? Трябваше ли да стане като баща си? Безличен досадник, макар и уважаван. А Улвъртън бе пътувал много и бе посетил различни места, и бе правил различни неща. Дори се чуваха слухове, че е опитал и пиратство, но това беше явно завист. Защо мъж като Улвъртън ще си прави труда да се занимава с пиратски истории, щом с богатството си може да купи каквото пожелае.

Точно този безразсъден авантюризъм, който лъхаше от Брет, го привлече и ако имаше човек, способен да стане пират, това бе единствено той. Бе го виждал да участва в два дуела, като и в двата се оказа по-добрият.

Уменията на Брет предизвикваха възхищение у него, но същевременно го и плашеха. Ако притежаваше хладнокръвието на Брет, нямаше да му се наложи да търпи месеци наред обидите на Нортуик. Болеше го да признае дори пред себе си, че няма подобни качества, макар че смелост не му липсваше. Но за нещастие му липсваше умението на Брет да борави със сабята и пистолета.

След тази вечер, ако всичко мине добре, ще си разчисти сметките с Нортуик. Той излезе от сянката да посрещне Брет, когато каретата се люшна напред и потегли.

— Има ли проблеми? — попита той с тих провлачен глас пред входа.

Бари поклати глава.

— Не, освен обичайният сарказъм на Нортуик. Проклет негодник, никак не беше щастлив, когато видя, че пристигате. Ако…

— Хайде да влезем — прекъсването показа, че Брет е войнствено настроен и Бари кимна. Последва го в дългото сумрачно преддверие до Пиджън Хоул^[1], както живописно го бяха нарекли, защото често оскубваха охранени „гълъби“, онези, които си въобразяваха, че могат да спечелят.

Бе пълно, както винаги. Този игрален дом не изискваше скъпа такса за членство и затова хората, които го посещаваха, не бяха само от каймака на обществото, както в Артурс или много други клубове. Тук идваха да си търсят късмета много наивници, посъбрали малко пари. Тлъсти гълъби наистина, помисли Кенуърт.

— Говори се, че Нортуик е съдружник тук — прошепна той в ухото на Брет. — Никога не съм мислил, че е игуменът в този манастир, както мистър Ситън, който притежава половината от акциите тук с цена около сто хиляди.

Брет тихо се засмя:

— Ако Брейкфилд имаше толкова пари, нямаше да иска да вземе моите.

— Без съмнение, но е от хората, които винаги ламтят за още, и още — Бари млъкна и се замисли за собствените си прахоснически навици, като се закле да направи промяна в живота си, и то такава, каквато дори баща му би одобрил. Но сега той трябваше да изплати един друг дълг, и в името на Бога, до края на тази нощ.

Брет приближи до масата за комар и се загледа в хвърлянето на заровете. Само внимателен наблюдател можеше да види, че той оглежда стаята с по-голямо внимание, отколкото следи играта. Стоеше леко отпуснат, присвил очи, със сериозно лице.

— Две единици — разочарован извика един от играчите, който загуби играта, и погледна към Брет от другата страна на зелената маса. — Влизате ли в играта, сър?

Като вдигна рамене, Брет заложи сума:

— Facilis descensus Averni — отбеляза той небрежно и Кенуърт се засмя.

— Слизането в ада е лесно — преведе той, когато играчът то погледна озадачен. — Това е цитат. Пръв го е казал Вергилий. Според мен след него никой не е могъл да го изрази по-добре.

Мъжът поклати глава:

— Не познавам мистър Вергилий, но явно е бил редовен клиент тук. Трета поредна нощ ми съдират кожата от гърба.

Брет му се усмихна меко, докато въртеше дървените зарове в ръка:

— Може би това не е вашата игра.

— Нито една не е — мъжът вдигна рамене и се отдалечи от масата, а играта продължи.

Беше вдигнал до петдесет и две лири, когато при входа настъпи оживление и той вдигна глава, обзет от напрежение. После грубо изруга и Бари се обърна да погледне каква е причината. Той самият бе напрегнат и в очакване нещата да започнат.

Остана шокиран — Кайла Ван Влийт стоеше до вратата, съвсем сама и настояваше да я пуснат. Боже Господи, тя луда ли е? Какво прави тя тук? И то точно тази вечер? Разбира се, Брет не би могъл…

Беше очевидно, че Улвъртън нямаше намерение да я остави да влезе, защото той заряза играта и бързо прекоси стаята. Стигна до вратата и сграбчи Кайла за ръката. Бари го последва, обезпокоен, че това неочаквано развитие на събитията ще провали плановете им.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — грубо попита Брет, а тя посрещна погледа му студено, с вдигнати вежди, и това предизвика възхищението му за куража й, ако не за здравия й разум.

— Може би искам да поиграя. Струва ми се, че вие точно това правите тук.

— Какво си мислеше? Няма значение. Знам какво си си помислила… — Брет млъкна, тръсна глава и после каза по-спокойно: — Ще поискам сметка на Бъртън за това. Каретата още ли е тук?

— Да, разбира се. Но аз нямам намерение да си тръгна сега.

— Много лошо — той я обърна към вратата, после спря, когато тя се завъртя към него.

Бари не можа да види зад тях причината за внезапното спиране на Брет, докато не чу познат глас учудено да поздравява:

— О, мис Ван Влийт. Колко се радвам да ви видя отново, изумително, нали? Улвъртън, не знаех, че водиш приятелката си по такива… забавни…места. Да не би да я водиш със себе си и в дома на Ейми Уилсън?

— Хайде, хайде — Бари се намеси разгорещено, — това е удар под пояса, Нортуик. Поне не пред дамата.

Кайла обърна изразителните си очи към Бари и той видя как в тях проблясва искрица на благодарност, примесена със силен гняв:

— Благодаря, лорд Кенуърт. За мен е удоволствие да видя, че в Лондон все още се срещат джентълмени, защото бях започнала да се отчайвам.

Нортуик се засмя развеселен и гъстите му вежди се вдигнаха иронично:

— Тя се справи добре, Улвъртън. Нека остане. Нека тази вечер присъства и малко красота тук. Твърде много груби лица виждам напоследък наоколо. А тя е такова красиво създание и ще внесе малко разнообразие тук, не мислите ли?

— Това не е място за нея, нито за която и да е друга жена — Брет отново насочи Кайла към вратата, която отново се отвори, но Кайла пак се дръпна назад, като се освободи от ръцете му, и гневно се нахвърли върху него:

— Извинете, но нямам желание да търпя подмятане насам-натам, сякаш нямам глава на раменете си. Сама мога да реша какво искам, а аз реших да остана. Освен ако нямате друга причина да искате да ме отпратите?

Брет стисна зъби и произнесе напрегнато:

— Това не е място за теб. Поне веднъж направи нещата по-лесни за теб самата.

— Не, вие правите нещата по-лесни за себе си. Благодаря, предпочитам да остана.

— Боже мой, Улвъртън, това сте вие? — чу се глас откъм вратата и херцог Къмбърланд влезе в стаята, като примигна от изпълнения с цигарен дим въздух. Огледа Брет, после Нортуик и погледът му спря върху Кайла.

— Не очаквах да ви видя тук, най-малко тук, и то с мис Ван Влийт. Каква очарователна изненада!

— И аз не очаквах да ви видя тук, ваша светлост — Брет успя да се усмихне, като вътрешно ругаеше Кайла за това ужасно стечение на обстоятелствата. Нейното идване можеше да попречи на плановете им, и то сега, когато херцогът се появи, искрено заинтригуван от нея. Да не би да ги е проследил? Стана ясно, че е подозирал в заговор с Нортуик не когото трябва от принцовете. Да отпрати Кайла, сега значеше да породи подозрение у тях, а той не можеше да си позволи това. По дяволите! Какъв дявол бавеше Уотли?

— Промяна в плановете за вечерта, ваша светлост — каза той небрежно и дръпна Кайла по-близо до себе си.

— Да — намеси се Нортуик подигравателно. — Изглежда, мис Ван Влийт реши да ги промени вместо вас, Улвъртън. Научете я да играе. Това ще бъде развлечение и за всички нас. Елате, ваша светлост — каза на херцога и Къмбърланд малко несигурно подмина Кайла и Брет и се запъти към него.

Графът се усмихна — тънките свити устни му придадоха зловещ вид:

— Не съм бил в компанията на височайши гости на това скромно място от доста време. Фаро, ваша светлост?

Когато Къмбърланд се запъти към масата за фаро заедно с графа, Брет заведе Кайла до масата за комар.

— Щом ще останеш, по-добре прави това, което ти се казва.

— Аз не искам… Брет, причинявате ми болка!

Пръстите му се впиха болезнено в ръката й, а устните му се движеха до ухото й и отстрани изглеждаше така, сякаш той й нашепва мили думи. А тя вътрешно трепереше от ужас.

— Моментът не е подходящ да парадираш с независимост, проклета да си. Не, не се опитвай да се отскубнеш. Слушай, малка глупачке. Тази вечер тук ще има неприятности и каквото ти кажа, това ще правиш. Чуваш ли ме?

Тя кимна мълчаливо и той доволен установи, че започна тревожно да оглежда обстановката, сякаш изведнъж осъзнала, че това наистина не е място, подходящо за нея. Беше твърде късно да променя решението си, и то след като Къмбърланд и Нортуик я видяха. Очевидно графът се надяваше нейното присъствие да поразнообрази и разведри атмосферата.

Брет спря пред масата за комар, все още с Кайла за ръка:

— Както виждаш, привлече вниманието на всички. Това ли бе целта ти?

— Брет…

— О, не — той стисна още по силно ръката й и в гласа му прозвуча досада и раздразнение. — След като настояваше да останеш, ще правиш каквото ти кажа. Приятна промяна, ах, ах, querida. Не бъди глупава и не се опитвай да ми противодействаш, за да не се наложи да изтърпиш по-големи унижения, отколкото заслужаваш. Няма нито един човек тук, който може да ме спре, ако реша да се държа с теб като уличница от Ковънт Гардън. В края на краищата това не е място, посещавано от почтени дами.

Побиваха я тръпки и брадичката й трепереше, когато погледна Брет, а той се успокои само отчасти, видял тревогата в очите й. После тя вдигна леко рамене, сякаш напълно безразлична какво ще си помисли той:

— Предполагам, че не трябваше да идвам, но си помислих… всъщност няма значение. Може би да си тръгна сега?

— Не, не сега, вече си тук и ще се наложи да поостанеш. Ще те науча да играеш, както разумно предложи Нортуик.

Заровете се завъртяха по масата с леко почукване и един от мъжете изстена.

— Две единици. Отпадам от играта. Лош късмет — погледна нагоре, видя Брет и се засмя. — По-добре, след като сте тук, Улвъртън. Вие твърде много рискувате, това не е за мене.

— Важното е да знаеш как да заложиш, Пембертън — Брет взе заровете. — Някой тук има ли нещо против дамата да си опита късмета?

Кайла се стресна, един от мъжете изръмжа, но никой не се възпротиви. Докато Брет я инструктираше как се хвърлят двата зара, около тях се събра малка тълпа. Нортуик също се присъедини. Графът бе възстановил хладнокръвието си и самоувереността си. Но сега Уотли вече беше тук, сред играчите на фаро на една маса. Брет се усмихна и се вгледа в Кайла.

— Ти хвърляш. Трябва да изкараш пет, шест, седем, осем или девет. Първото хвърляне е основно, следващото хвърляне показва дали печелиш. Ако при второ хвърляне сборът е равен на този от първото — печелиш. Ако хвърлиш и се паднат двойки, тройки, единадесетици или дванадесетици — губиш.

Кайла взе заровете в ръка — красива въпреки явното й объркване. Прехапа устни:

— А ако се паднат други числа?

— Ще хвърляш, докато не изкараш сумата, равна на първоначалната и загубиш, или се молиш второто хвърляне да даде тази сума, и тогава печелиш. Това е въпрос на шанс, оттук идва името — хазартна игра. Истинското умение е да правиш залозите.

Намръщена, тя вдигна голите си рамене и огърлицата от рубини и диаманти на бледата й шия проблесна в светлината на лампите.

— След като ще играя с вашите пари, нямам нищо против да опитам.

— Естествено — сухо подметна Брет и погледна към Бари. — Да се надяваме ли, че нашият гълъб ще полети?

Това бе игра на думи и Бари се усмихна одобрително. Кайла хвърли заровете и загуби. При втория опит се справи по-добре и с малко помощ започна да играе доста добре. В същото време тълпата около масата бе нараснала.

Привлечени от присъствието на красивата млада жена, много мъже дойдоха — повечето да погледат, само един-двама се присъединиха.

Не след дълго Нортуик влезе в играта, като фиксираше Кайла с безцветните си очи от другия край на масата. Тя малко се поколеба, когато той се присъедини, но Брет тихичко я окуражи, и тя възвърна самообладанието си. Въздухът се зареди с напрежение и явно не само той усещаше това. Двама от наблюдателите се оттеглиха.

Брейкфилд играеше на сигурно, като почти не наддаваше и бе предпазлив при залозите, но Брет усети, че е неспокоен. Той го следеше внимателно, макар да даваше вид, че разсеяно наблюдава играта. В същото време не откъсваше поглед от Уотли и мъжете, които бе подбрал за случая. Те бяха разпръснати край различни маси и пристигаха по различно време, за да не будят подозрения. Отлично. Всички изглеждаха съвсем на място тук и не се различаваха от хората, скупчени край масите.

Той отново погледна Кайла и видя, че тя е съсредоточена изцяло върху играта, докато разучаваше зелената маса и подхвърляше заровете. Спечели малка сума, но достатъчна, за да засияе от удоволствие, лицето й приятно порозовя.

С прилепналата рокля и проблясващата огърлица тя представляваше неустоима гледка. Образът й бе отразен в очите на всички мъже около масата. Тя се навеждаше напред, гърдите й напираха през тънката материя на сатена и коприната и хвърляше заровете. Дълбокото деколте бе щедро към наблюдателите — обещание за още от прекрасната гледка привличаше погледите на доста мъже. Нортуик не можеше да откъсне очи от нея.

— Закова го — извика някой с възхищение и Брет видя, че Кайла спечели отново — пак малка сума, но достатъчна, за да задържи очарователната руменина на бузите й. Тя се засмя, лек игрив смях като звън на сребърни звънчета и той се улови, че гледа отново нея вместо Нортуик.

Вълнението караше очите й да блестят, или може би това бе ефектът от изпитото шампанско, а на устните й грейна усмивка, докато подхвърляше заровете в малката си длан. Ръкавиците й ги нямаше, сигурно ги бе оставила в каретата, помисли Брет. Дългите тънки пръсти си играеха със заровете, направени от дърво, преди да се наведе, и отново да ги хвърли. Те изтрополяха глухо, след това отново се чу същият звук и Брет най-сетне се обърна към Нортуик.

Той гледаше Кайла като омагьосан, с леко отворена уста, с присвити безцветни очи под гъстите вежди и дългия остър нос. На времето е бил красив мъж според думите на Беатрис, но годините разгулен живот сега бяха отразени в грубите му черти.

Гъсти кълба дим се стелеха над масите и в другия край на стаята прозвучаха високите гласове на двама мъже, които се караха. Нортуик отклони поглед от Кайла и се загледа в тази посока, като се отдръпна от масата и тръгна нататък. В същото време Брет забеляза, че Уотли се измъква от голямата зала към тъмния коридор.

— Милорд — Брет се обърна към графа със саркастичен глас. — Да разбирам ли, че не играете хазарт с жени?

Нортуик спря и се обърна, вдигнал гъстите си вежди:

— Всички игри с жени са хазарт, Улвъртън.

Брет оцени остроумната забележка по достойнство и се засмя:

— Така е, но вие вероятно знаете това най-добре.

— Аха, но вие явно ме превъзхождате в това отношение, ваша светлост. Говори се, че не се отказвате от предоставилите ви се възможности — устните на графа се свиха в усмивка. — Как иначе би могло да се обясни отвличането на млада дама пред погледите на двеста души?

Брет усети, че Кайла се стегна и чу шумната й въздишка, преди да хвърли заровете, и да загуби. Той небрежно постави ръка на рамото й и пръстите му леко погалиха нежните руси къдрици покрай ушите й.

— Отвличане, милорд? Тя не изглежда като жертва, нали, малката ми?

Кайла му хвърли кратък гневен поглед и почервеня още повече:

— Може би жертва на обстоятелствата, милорд, както повечето от нас.

Добре казано. Брет се усмихна доволен, докато ръката му милваше раменете й и видя с ъгълчето на окото си как Нортуик съсредоточено ги наблюдава. Съвсем умишлено той бавно прокара пръсти покрай огърлицата и дланта му небрежно докосна гърдите на Кайла. Тя замръзна. Долната й устна потрепера, тя явно удържа гнева си и сведе поглед, за да скрие очите си. Ръката й се сви в юмрук до масата от зелено сукно.

Брет негодуваше заради нейното идване, защото се излагаше на голяма опасност. Но поне можеше да послужи за отклоняване вниманието на Нортуик. Това можеше да се окаже полезно за плана им, защото графът не можеше да откъсне поглед от нея. Дали я виждаше като малкото момиченце, което някога бил притежавал? Или просто като привлекателна жена? Проклет негодник — произнасяше наум тези думи, за да се въздържи да не обяви дуел на графа, което би било пагубно. Не, той трябваше да си върне документите и само чрез изработения план можеше да постигне това, без публично да изобличи графа. Като човек, израсъл в колониите, трудно можеше да докаже обвиненията, отправени срещу член на висшата аристокрация. Нортуик беше престъпен негодник, но все пак бе един от тях, докато един колониален херцог би бил приет с неохота и недоверие в усилията си да докаже истината.

Ако бяха в Тексас, вече щеше да е поискал обяснение от Нортуик с пистолет в ръка, настоявайки да получи документите си. Но в Англия нещата се вършеха по-различно и се съобразяваха с неписани правила. Да предизвикаш някого на дуел можеше да донесе удовлетворение, но в случая не беше достатъчно. Първо трябваше да получи документите си.

Брет махна ръката си от Кайла чак когато Нортуик се отдалечи от масата им и се запъти към една маса с фаро, където Къмбърланд правеше високи залози и както обикновено, губеше.

Помещението бе препълнено. Кълба дим се стелеха над масите, ехтяха груби гласове и ругатни.

Бари дойде при тях разтревожен и тихо прошепна:

— Мислите ли, че ще го направят тази вечер? Искам да кажа… сигурен ли сте, че информаторът не греши? Ако Къмбърланд участва…

— Какво по-добро от това, да го направят под носа ни?

Кайла отново загуби и един мъж ехидно й предложи своята печалба в замяна. Тя ахна възмутена, а Брет изгледа гневно нахалника. Заплахата в погледа му бе достатъчна, за да възпре мъжа, и той се засмя нервно, като обясни, че се е пошегувал.

— Просто шега, господине, това е. Тя е хубава жена, исках да се позабавлявам.

— Забавлявай се с комара, приятелю. Това ще ти излезе по-евтино.

Някой го побутна и Брет видя с крайчеца на окото си, че Уотли се е върнал и му прави знаци. Нортуик и Къмбърланд вече не бяха на масата за фаро. Брет се наведе към Кайла и разкопча огърлицата й. Небрежно я хвърли на масата и се усмихна:

— Вдигам залога, джентълмени. Нека направим играта по-интересна.

— Брет!

Той хвана леко брадичката й и я целуна силно, като пренебрегна ядосания й възглас:

— Ако загубиш, querida, ще ти купя нова — произнесе срещу полуотворените й устни и се отдръпна, загледан в зачервеното й лице. — Ако спечелиш, ще ти купя две. Това ще бъде достатъчно изкушение, нали?

— Не зная какво целите с това, но щом сте готов да пилеете парите си, ще се възползвам — сопна се тя. Завъртя заровете, с вдигнати вежди, в очите й се четеше гняв и несигурност.

— Концентрирай се, Кайла. Тези джентълмени са готови да ти вземат огърлицата.

Все още несигурна, тя погледна масата, после вдигна нехайно рамене и се наведе, за да хвърли заровете. Това беше достатъчно, за да запълни времето й и да отклони вниманието на присъстващите, помисли той, докато се отдалечаваше. В другия край на помещението Бари се придвижваше към полутъмния коридор близо до задния изход. Играта на комар се разгорещи още повече заради високия залог и Брет си проправи път сред множеството, скупчено около масата.

Той усети някой да се приближава откъм гърба му и чу гласа на Уотли, който зашепна със силен акцент:

— Той отиде към коридора, ваша светлост.

В коридора беше тъмно, още по-навътре се усещаше застоялата миризма на влажна пръст и гнило дърво. Двама мъже бяха залегнали, притаени в сенките — няма съмнение, че това бяха хора на Уотли. Някъде напред се чуваха приглушени гласове и той различи Бари в сумрака. Той се обърна към Брет, а очите му блестяха на оскъдната светлина.

— Нортуик и Къмбърланд — прошепна Бари и кимна с глава към вратата в тухлената стена отстрани.

Исусе! Висок залог наистина за брата на краля, щом е решил да рискува с партньор като Нортуик. Твърде много скандали едва ли ще се посрещнат с добро око от парламента.

Брет спря близо до вратата да провери дали хората на Уотли са готови да спрат всеки, който се появи наоколо. Очертаваха се силуетите на трима мъже и Уотли кимна утвърдително с глава, видял пистолета в ръката на Брет.

— Както заповядахте, ваша светлост. Няма никой на пост, а моите мъже ще пазят входа.

Брет стисна силно хладния метал в ръката си и се запромъква напред. Вратата беше затворена и гласовете се чуваха по-ясно. Беше заключено и той отстъпи назад до отсрещната стена, за да я използва за опора. Вдигна крак и ритна вратата. Уотли се присъедини към него и тя се отвори с трясък.

Нортуик изруга, обърнат към вратата, после млъкна, забелязал пистолета в ръката на Брет, насочен право в гърдите му.

— Да, да, Улвъртън, както виждам, вече се държите като истински варварин. Как можете да нахлувате с взлом и да прекъсвате частен разговор? Осмелявам се да предположа, че Къмбърланд сигурно е разочарован от вас, нали, ваша светлост?

— Наистина — намеси се ядосано Къмбърланд, но зад гневните думи прозираше напрежение и в очите му се четеше вина и тревога. — Какво означава всичко това, Улвъртън?

Брет посочи с дулото на пистолета книжата в ръката на Къмбърланд:

— Надявам се, че напълно осъзнавате настоящата ситуация. Тези документи са откраднати. Ако сте ги купил от графа, вие сте измамен. Тези документи са мои.

— Крадени? — Къмбърланд поклати глава. — Не може да бъде, сър! Осмелявате се да ме обвините в кражба?

— Не. Обвиненията отправям към Нортуик. Но вие навярно знаете, че документите в ръцете ви, ваша светлост, са мое законно притежание, не на графа. Ще бъде много неприятно, ако обществеността научи за това срамно престъпление.

Къмбърланд изруга и погледна графа.

— Тези документи по закон принадлежат на вас, прав ли съм, Брейкфилд?

— Както виждате, ваша светлост, тези документи са подписани от Колби Банинг. Той ми прехвърли своя дял от мините в Америка, които бяха общо притежание. Наистина ми отне доста време, докато ги открия, но сега вече са мои — той срещна студения поглед на Брет и вдигна рамене: — Жалко, че не сте бил информиран, но човек трябва да понесе последствията от неосведомеността си.

— Вие сте проклет лъжец. — Брет пристъпи напред, като държеше графа на прицел, и Къмбърланд се поколеба само за миг, преди да му подаде документите. Брет ги огледа и забеляза подписа на баща си, надраскан в дъното на удостоверението за собственост. Отгоре към него беше прикрепено допълнение, с което Санта Моника се предава във владение на Кърлтън Брейкфилд, виконт Ерби и бъдещ граф Нортуик. Датата беше отпреди повече от двадесет години, също носеше подписа на баща му. Той вдигна поглед към графа, видя триумфа в очите му и усети как гневът му нараства.

— Това е измама, Нортуик. Моят баща никога не би завещал мината на вас.

— Скъпи ми Улвъртън, колкото и шокиращо да е за вас, страхувам се, че това е самата истина.

— Ако е истина, защо досега сте го пазил в тайна? Защо сте организирал документите да бъдат откраднати, след като са напълно законни? Нито за миг не мога да допусна, че това е истина, и вие също не трябва да му вярвате, ваша светлост. — Той се обърна към Къмбърланд и грубо изрече: — Съмнявам се, че имате достатъчно пари да закупите цяла сребърна мина, всички знаят, че сте затънал в дългове.

— Аха, значи смятате, че брат ми може би финансира сделката? — Къмбърланд сви устни, присви се и единственото му око. — Няма съмнение, че заради това се погрижихте да бъде забавляван тази вечер. Колко далновидно от ваша страна. Но грешите, Улвъртън. Джордж не знае нищо за това, иначе щеше да планира закупуването на още мраморни статуи или строежа на архитектурни гротески, които толкова много обича. Нито имам намерение да деля с ужасното правителство. Това е мое дело, и само мое, и изборът на партньори си е моя работа. Не забравяйте с кого си имате работа, сър. Баща ми все още е крал и към мен се отнасят внимателно, макар и не с уважение.

— Без съмнение, но дори кралят не би могъл да открадне и да остане ненаказан. Имате ли представа за действителната природа на човека, с когото сключвате сделка? Как мислите, че ще възприеме кралят или парламентът факта, че се движите в компанията на перверзен тип, човек, който злоупотребява с малки деца освен известните им вече пороци.

Къмбърланд неловко пристъпи от крак на крак и се обърна да погледне Нортуик. Графът гневно се нахвърли върху Брет и разпалено отхвърли обвиненията:

— О, Боже, сигурно сте полудял! Или просто искате да си отмъстите за това, че настоящата ви любовница някога ми е принадлежала? Нямам вина за това, скъпо момче, майка й ми я изпрати, и какво друго ми оставаше, освен да осигуря подслон на горкото дете?

Кенуърт излезе от сенките зад гърба на Уотли и пристъпи напред:

— Има хора, които могат да ви опровергаят, милорд — тихо изрече той и Нортуик трепна, когато го разпозна. — Видях с очите си как преследвате малки момиченца, купени от Ковънт Гардън. Не можете да отречете сцените, на които бях свидетел, а дори и да опитате, скандалът завинаги ще опетни името ви.

Къмбърланд издаде тих звук и Брет пристъпи напред към силно осветената част на помещението от лампа, закрепена високо във влажната тухлена стена:

— Възнамерявам да ви изправя пред съда да отговаряте за своите престъпления, Нортуик, и дори приятелството с Къмбърланд няма да ви помогне.

— Проклет да си, Улвъртън. Не можете да докажете нищо. Всичко това са само приказки. Моята дума срещу вашата, нецивилизован тип от колониите, който въобще не заслужава да се нарече англичанин. А вие, Кенуърт, малко глупаво пале, какво ще кажете вие? Че сте бил свидетел на перверзни, но не сте съобщил за тях? Как би прозвучало това? И кой ще вземе под внимание думите на едно разглезено момченце, известно със слабостта си към хазарта? — смехът на Нортуик бе неприятен. — Страхувам се, господа, че вие сте скалъпили цялата история. Съшита е с бели конци. Когато стане известно, че аз съм притежател на мините в Америка, ще се изясни, че се опитвате да ме дискредитирате, за да получите контрол върху собствеността на Санта Моника. Няма да ви повярват.

Вече вбесен, Брет чу как Бари промърмори нещо под носа си, а Къмбърланд се намръщи и се обърна към херцога:

— Готов ли сте да поемете този риск, ваша светлост? Аз нямам какво да губя, защото пет пари не давам какво говорят хората за мен. Не отговарям за действията си пред никого освен пред собствената си съвест. Имате ли желание да рискувате?

След като помълча, Къмбърланд изруга ядосано и рязко се обърна към Нортуик:

— Той е прав, както разбирате. Не мога да рискувам. Достатъчно съм дискредитиран вече заради собствените си дела. Не мога да поема повече рискове.

Нортуик вдигна рамене, но в очите му се появи метален блясък, когато се обърна към Брет:

— Няма значение. Ще се намери друг купувач за моята мина. Може би вие, Улвъртън? Или ще се окаже, че със сребърната мина вие губите богатството си? Колко ужасно.

— Не бъдете прекалено самоуверен, милорд. Документът е в ръцете ми, и аз нямам намерение да ви го дам. В настоящия момент мога да си позволя да водя една съдебна битка, докато вие надали можете. Затова помислете още веднъж, преди да се обърнете към адвокат. Не мисля, че херцогът ще може да потвърди претенциите ви, без да заплаши собственото си положение. Изглежда, нямате никакъв избор.

След момент на тягостно мълчание, заредено с напрежение, Нортуик сковано се поклони на Брет:

— Добра работа, Улвъртън. Държиш ме в шах в момента, но не мисли, че играта е приключила.

С презрителен поглед отмина Бари и се шмугна край Уотли — излезе и потъна в тъмнината на коридора. Когато Кенуърт запротестира, Брет поклати глава:

— Остави го засега. Няма къде да се скрие от закона.

Като сгъна документите, Брет ги мушна във вътрешния си джоб. Къмбърланд се изкашля и каза колебливо:

— Всичко е наред, надявам се, нали, Улвъртън?

Брет не отговори, но продължително и студено изгледа херцога, докато изчервен, той отвърна поглед:

— По дяволите, не искам това да се разчуе.

— Принцът замесен ли е по някакъв начин?

— Не. Всъщност от една фирма в Ню Орлиънс ми препоръчаха да купя документа от Брейкфилд. Обещаха да уредят дълговете ми, ако го купя, като запазя правото си на собственост. Те считат, че малко хора биха спорили с един принц — херцогът изкриви презрително устни при последните си думи.

— А името на фирмата? — Брет напъха пистолета в колана си и го закри със сакото си, после отново погледна към Къмбърланд: — Ваша светлост…?

— Каква ужасна бъркотия. Е, много добре. Но не искам да избухне скандал заради тази история, нито желая да ме забъркват в историите на Нортуик с деца. Твърде много хора знаят, че от време на време общувам с него и нямам желание името ми да бъде окаляно заради него. Договорихме ли се?

— Брет, не — запротестира Бари ядосан. — Не можеш да позволиш Нортуик да се измъкне безнаказано отново.

— Има други начини да се справим с него, Кенуърт. Договорихме се, ваша светлост. Кой се свърза с вас?

Къмбърланд го отведе настрани, по-далеч от Уотли и Бари, и зашепна, сякаш можеха да го чуят:

— Сеньор Хавиер Агилар и Портильо, виждам, че името ви е познато.

Брет се взря в лицето му:

— Хавиер Портильо? Сигурен ли сте?

— Разбира се. Той изпрати своя секретар при мен в ролята на посредник, един от онези ужасни френски емигранти, които са толкова арогантни. Отвратителен човек. Помнете, обещахте ми да не разпространявате тази информация.

— Помня.

Брет поривисто се обърна и си тръгна, като остави Къмбърланд в малката неугледна стая. После се втурна напред покрай Уотли и Кенуърт. Хавиер Агилар и Портильо — братът на майка му. Защо не бе предвидил това? А той бе тук в Лондон, докато Хавиер си разиграваше коня и без съмнение кроеше планове как да заграби всичко, което Колби Банинг бе успял да придобие през годините. Проклет да е!

Гневът го задушаваше, цялото му тяло бе обхванато от ледена решимост. Трябваше да се върне в Тексас. Но първо трябва да приключи с делата си тук. Оставаше Кайла и само Бог знаеше какво трябва да направи с нея.

Кенуърт го настигна точно преди да влезе в игралната зала, а гласът му прозвуча дрезгаво:

— Брет, нали няма да позволиш на Брейкфилд да се измъкне? Вярно ли е че той и мис Ван Влийт? Боже мой, човече, ако е така, как можа да го оставиш да си тръгне? Да бъде толкова извратен да докосне дори прекрасно създание като нея? Това е възмутително и аз не мога да понеса мисълта, че тя би могла да е в ръцете на човек като Нортуик! Мисля, че бе достатъчно позорена досега.

Нетърпелив и напрегнат, Брет се обърна към Бари и видя искрено възмущение на младото му лице. Той преглътна една по-рязка забележка и вместо това каза провлачено:

— Може би вие бихте могъл да я превърнете в почтена жена, Кенуърт.

Бари изумен го погледна и заеквайки, произнесе:

— Искате да кажете д-да се о-оженя за нея? За Бога, Брет!

Той не го мислеше наистина, но сега изведнъж осъзна, че това може би беше най-добрият вариант за всички тях. Защо не? Кайла имаше нужда от почтен съпруг, а Бари от пари — Селест дю Боа беше права. Тя го обвини, че е разрушил бъдещето на кръщелницата й, а той наистина го бе направил. Може би това беше разрешението — да я омъжи за Кенуърт или някой като него.

Но когато стигна до масата, където бе оставил Кайла, нея я нямаше. Един от играчите погледна нагоре и със самодоволна усмивка размаха огърлицата от рубини и диаманти.

— Не е зле за един час игра, а, сър?

Брет се закова на място:

— Къде е тя? Младата дама, на която принадлежеше огърлицата, къде е тя?

— Отиде с един друг джентълмен, такъв, дето няма да рискува бижутата й — той се засмя, после направи две крачки назад, когато Брет пристъпи към него:

— Хей, не ме гледай така! Аз нямам нищо общо с това, освен че спечелих огърлицата, когато тя хвърли крабс…

Протестите му замряха и преминаха в уплашено гъргорене, когато Брет го сграбчи за яката и го притисна към стената:

— Пет пари не давам за огърлицата. Кажи ми с кого си тръгна.

Не се изненада, когато мъжът задъхано изрече:

— Не знам името му, но той играеше тук малко по-рано — наконтен джентълмен като вас, с рунтави вежди, които пресичат цялото му лице. Само това знам.

Като се приближи откъм гърба на Брет, Бари промъри:

— Брейкфилд. По дяволите! Сега Кайла е в ръцете му.