Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Лана наблюдаваше играта на светлините по далечния хълм, и премисляше думите, с които Сокола предишната нощ бе описал своите земи. Тя самата в този момент разбираше колко вълнуващ е пламтежът на глинестата почва на възвишението под косите лъчи на залеза. Сетне, колкото повече сенките се спускаха, толкова цветовете ставаха по-мътни, керемиденочервени. В далечината нисък облак закри хоризонта. Хълмът потъмня от хвойна и борове джуджета.

Лана подложи лице на вятъра и усети песъчинките, които навяваше. Вдигаше косите от раменете, развяваше ги като тъмно копринено знаме, а жълтата копринена риза плътно прилепваше към гърдите й и свободно плющеше около кръста. От земята се носеше острото ухание на салвия и прах. Но беше жива — всичко беше живо.

— Какво мислиш, че правиш, като се разхождаш така наоколо? — Загриженият и гневен глас на Сокола я накара да се обърне.

— Разглеждах само околността.

Кичур коса, развята от вятъра, я плесна през лицето. Лана го отметна и отново обърна лице към упорития вятър.

— Исках да видя колибата, в която си живял като момче — поясни тя.

— Няма много за виждане — каза той, правейки това заключение вместо нея.

— Не какво има вътре — отвърна Лана, без да го погледне, докато погледът й се рееше из околността. — А тук, навън…

Тя не завърши изречението. Едва ли щеше да намери по-подходящи думи от тези на Сокола, затова не се и опита. Той застана до нея, загледа се за миг в профила й, после се взря в пейзажа.

Щом това сливане с природата изчезна, Лана се обърна и го загледа внимателно. Разпозна в него вроденото постоянство, дръзката гордост, силния независим дух. Почувства, че е настъпил моментът да говори открито, когато мисълта й не бе повлияна нито от страстта, нито от желанието.

— Соколе, обичам те. — Изрече го простичко, без плам. Това го накара да застине за миг. После се обърна. Бе неумолим.

— Не познавам думата „любов“. Никога не съм я изпитвал, Лана.

Сложи ръце на раменете й и докато я държеше да не мръдне, сините му очи внимателно се взираха в нея. Отговорът я накара да потръпне от обида, но Лана си каза, че трябва да се помъчи да го разбере.

— Знам само, че когато друг мъж те докосва, чувствам, че ме обзема убийствен гняв. Когато те държа в обятията си, чувствам, че се издигам по-високо от всяко същество, способно да лети, а когато те няма, сякаш някаква част от мен е откъсната. Ако любовта не е някое от тези неща, трябва да ме научиш какво е.

Леката въздишка застина в гърлото и разбра смисъла на думите. С цялото си същество се протегна към него, докато недоверчив блясък навлажняваше очите й със сълзи, а лицето й сияеше от чиста радост. Не можа да стори друго, защото Сокола я взе в прегръдките си, притисна главата й до рамото си и положи буза в косите й.

— Невероятно е, нали? — Сокола изглежда се шегуваше сам със себе си. — Искам да се оженя за теб. Искам да станеш моя жена.

Лана се смееше, преливаща от щастие. Вдигна глава да го погледне, горда и ликуваща.

— Ще се омъжа за теб, Соколе. Няма значение дали ще живеем в пещера, или…

— За мене обаче има — отвърна Сокола и сложи край на всякакво по-нататъшно обяснение с една дълга целувка.

После притисна устни до шията й и промърмори досами кожата й:

— Ти и твоите проклети идеи ме променихте!

Устните им отново се срещнаха. Лана се притисна до мъжественото тяло, което се бе научила така добре да познава. Колкото и да й бе познато, то продължаваше да я възбужда. Знаеше, че винаги щеше да бъде така, защото беше един изключителен мъж.

Дългата дълбока целувка обещаваше да бъде прелюдия към нещо повече, но Сокола внезапно я прекъсна. Мускулите му бяха напрегнати. Вдигна глава, наостри слух н я отдалечи от себе си.

— Имаме посещение — съобщи й, като я гледаше. — Още не са ни видели. Все още можем да се справим и да стигнем до пещерата, ако тичаме.

Лана видя облак прах и усети вибрацията на земята под себе си.

— Не, предпочитам да остана и да се срещна лице в лице с Чад — реши тя.

Сокола имаше доволно изражение. Като се усмихна едва-едва, той я пусна да върви. После рязко се обърна кръгом, за да бъде близо до нея. Хвърли бърз поглед зад гърба си, по посока на пещерата.

— Какво има? — попита Лана.

— Мислех си, че бих предпочел пушката да е при мен. Щеше да ми позволи да се справя със затрудненията в случай, че решат да станат опасни.

Увереността на Лана се разклати.

— Соколе… — поде тя.

— Не бой се! — Непокорен огън гореше в очите му. — Ще се справим!

Вятърът отвя кичур коса над очите й, заслепявайки я преди да го отмести зад ухото. Камионетката и трима мъже на коне се приближаваха към каньона. Лана чуваше шума на мотора, но не го виждаше заради облака прах, който конете вдигаха. Сърцето й заби по-силно. Сокола пристъпи половин крачка напред и застана пред нея.

Мъжът бе преизпълнен със смелост. Всичките му сетива работеха с максимална скорост, въпреки това чувстваше, че идеално може да ги контролира. Бе чудесно усещане. Конниците спряха на около шест метра разстояние от тях, а така също и камионетката. Сокола не си даваше сметка за ледената усмивка, изписана на устните му. Чад изскочи иззад волана и се втурна напред като разгневен бик. Сокола разпозна Керъл и Кетрин в първите двама пътници на предната седалка, преди да насочи изцяло вниманието си към Чад, но и без да изпуска из очи и Роулинс

— Здравей, Чад! Колко мила изненада от твоя страна! — възкликна саркастично Сокола. — Изглежда, че цялата банда е тук. Или греша?

— Пусни я веднага, Соколе! — заповяда Чад.

— Но аз не я задържам! — Сви рамене и погледна предизвикателно към Роулинс. — В какво ме обвиняваш този път? В отвличане ли?

Управителят го изгледа студено, но не отвърна.

— Отвел си я от лагера — обвини го Чад. — Искам я обратно.

— Няма да дойда с теб, Чад — отвърна Лана. — Ще остана със Сокола, защото точно това искам. Зная какво искаше да ми сториш.

— Не знам за какво говориш — отрече Чад.

— Можеш спокойно да се качиш в камионетката и да си тръгнеш, Чад. Историята е приключена. Ти се опита, но не успя. Лана иска нещата да свършат така — спокойно заяви Сокола.

— Не, не е приключила! — изкрещя Чад, обзет от гневно отчаяние. — Няма да успееш да объркаш плановете ми! Няма да ти го позволя! А сега се разкарай оттук! Лана ще дойде с нас!

— Не.

Сокола видя движението и чу заповедта, която Роулинс даде с тих глас на двамата мъже. Ръката му разкопча калъфа на ловджийския нож. Изваждайки оръжието, той се обърна към Роулинс. За момента Чад не представляваше опасност.

— Не слизай от седлото, Том! — предупреди го Сокола, насочвайки ножа към него. — Ако го сториш, ще ме принудиш да забравя, че вече си стар!

Помощта дойде от съвсем неочаквана страна. Най-задният конник, Лутер Уилкокс, извади пушката от кобура на седлото и я насочи към двамата си другари.

— Няма да се замесваме в тази история, нали, Бил? Том, стой си, където си. Ако трябва да има борба, нека да бъде между Сокола и Чад. А аз ще контролирам дали всичко е честно.

— Дръпни пушката! — нареди Роулинс. — Ако не искаш да бъдеш уволнен, по-добре ще е да го насочиш другаде!

— Във всички случаи аз работя за фирмата — заяви Лутер, без да отклонява пушката от целта. — Мисля, че ти забравяш, че Сокола е собственик на половината ранчо, Том.

— Твой ред е, Чад! — предизвика го Сокола, когато по-голямата опасност попадна под контрола на пушката на Лутер, — Или ще си дръпнеш лапите?

Забеляза колебанието, нерешителността, които прозираха в израза на лицето на заварения му брат. В този момент Кетрин промърмори:

— Не можеш да се признаеш за победен по този начин, Чад! Не можеш да, му вярваш!

Сините очи на Сокола се спряха на по-възрастната жена. Забеляза, че в очите й грееше смъртна омраза. Чертите на лицето й до такава степен се бяха променили, че тя насъскваше собствения си син срещу него, караше го да се бие. Нямаше съмнение, че ги придружаваше с явното намерение да го види пребит до смърт. Зелените очи на Керъл се разшириха, когато за миг срещнаха тези на Сокола. Усети предизвикателството им и си помисли, че тя може би си спомня онова далечно време, когато подобна сцена бе разиграна за самата нея.

— Никога не съм могъл да те понасям, Соколе! — Чад държеше ръце плътно прилепени към хълбоците, но ги сви в юмруци. — Защо не хвърлиш ножа и не видим наистина на какво си способен?

Кръвта пулсираше във вените му. Сокола леко се изненада, че и на него му се искаше да се бие. Двадесет години въздържане се бяха натрупали в него. А в този момент щяха да избухнат. Отмести се настрани, отдалечи се от Лана към мястото, където теренът бе свободен от храсти и салвия. Черната пепел от огъня на бивака отбелязваше центъра. Това беше мястото, на което Роулинс и хората му бяха прекарали нощта. Без да откъсва очи от Чад, който се движеше към кръга, Сокола заби острието на ножа в един овъглен пън.

За няколко секунди Сокола прецени наум противника си. Преимущества на Чад бяха теглото и може би досега на юмрука, но му липсваше устойчивост. В казармата, а по-късно и в университета, Сокола си бе спечелил славата на побойник. Тези му навици може би бяха закърнели, но той не ги подценяваше.

Въртейки се внимателно в кръг, те се приближаваха един към друг и Сокола чакаше Чад да нанесе първия удар. Това се случи, и то мълниеносно. С частица от съзнанието си Сокола отбеляза, че Чад не беше нито бавен, нито непохватен. Рамото на Чад го блъсна, преди да успее да отскочи настрани. Сграбчи раменете му, за да не падне на земята. Стояха вкопчени така, без никой да покаже надмощие, докато най-накрая Сокола се отдръпна.

Когато Чад се извърна, за да го последва, откри първата добра възможност. Блокира вдигнатата ръка на Чад, удари го яростно с юмрук по устата, чувствайки, че собствените му кокалчета се разбиват в зъбите му. Противникът му остана зашеметен и Сокола се възползва от това, за да нанесе и други удари по брадичката и по слепоочията. Тъмночервена кръв струеше от раните, а очите на Чад се изпълниха с убийствен гняв.

Той се нахвърли срещу Сокола като побесняло животно. Последният избегна първия удар, но следващият рязко отклони ръката му и се разби точно под брадата му, зашеметявайки го й отхвърляйки го яростно назад. Чад скочи отгоре му, свали го на земята и продължи да нанася удари по врата му сякаш с чук.

Затъркаляха се по земята, бореха се диво, нанасяха си удари, които понякога постигаха целта, понякога — не. Задъхваха се, не им достигаше въздух, а от устата им излизаха гърлени звуци. Сокола не успяваше да различи собствените си хрипове от тези на Чад. Бориха се дълго, използвайки лакти и колена. Най-накрая Сокола нанесе удар, който отхвърли назад Чад. Той падна далече сред черната пепел. Сокола бързо скочи на крака. Кръвта, която шуртеше в очите, му, замъгляваше погледа му. Премигна и тръсна глава бързо, за да вижда по-добре, докато се свиваше в очакване на нападението на Чад.

— Соколе! — извика Лана, за го предупреди. — Ножът!

На моменти не виждаше блясъка на стоманеното острие в ръката на Чад. Отскочи, назад, за да се откъсне от траекторията на ножа, ако го хвърлеше, и в движение хвана ръката на противника. Сбиха се наново, а Сокола се опитваше да извие ръката на Чад, за да го накара да пусне оръжието. Удари сгъвката на коляното му с пета, което го накара да изгуби равновесие. Паднаха заедно. Чад падна тежко и въздухът шумно излезе от дробовете му, щом удари гръб о земята. Пръстите му се охлабиха и Сокола се възползва, за да издърпа оръжието. Яхнал противника си, с жажда за борба, пулсираща във вените му, Сокола погледна Чад. Чертите му бяха окървавени и контузени, вече не беше красив. Бе победен. Сокола виждаше победата в очите му.

Ножът в ръката му се издигна нагоре. Долетя приглушен вик, когато ръката на Сокола се спусна шеметно надолу заби с всичка сила острието до дръжката в черната пепел, до главата на Чад. Сокола дишаше задъхано като преследвано животно. Изправи се, залитна настрана, а тялото му започна да усеща болката от получените удари.

— Убий го! — долетя нечий вик. — Соколе, убий го!

Сокола се обърна в посока на звука, изненадан от ехтящата ярост. Керъл притича към него с лудешки блясък в очи спря се и сграбчи краищата на разкъсаната му риза.

— Трябва да го убиеш, Соколе! — Този път гласът й бе тих, пропит от отчаяние.

— Какво по дяволите, говориш? — каза той, гледайки я.

— Нима не разбираш? — имаше нещо отблъскващо в хищното изражение на очите й. — Ако Чад умре, аз ще наследя неговия дял. Ние двамата ще се оженим и ще имаме всичко. Всичко ще бъде наше… Както трябва да бъде!

— Това, което говориш, е безсмислено!

Но един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че тя не е на себе си.

— Има смисъл, Соколе, как да няма!. — упорстваше тя. — Ти като, истински баща на Джони ще можеш да упражняваш контрол върху кредитния фонд…

— Джони?

Развълнуваният глас на Кетрин прекъсна обяснението на Керъл. Бе коленичила близо до Чад и сълзите струяха по-бузите и. Лицето й ненадейно бе остаряло. Той се опитваше да се изправи, облягайки се с огромно усилие на лакът.

— Да, Джони! — извика в лицето й Керъл със злобно задоволство. Нима си мислила, че мога да раждам деца на Чад? Никога не съм загубвала негов плод. Аз го унищожавах! Всеки път, когато разбирах, че съм бременна, правех аборт! Ничие друго дете не трябваше да получи онова, което принадлежи на Джони и на Сокола!

Хвърли се отново към Сокола с отвращаващ израз на лицето.

— Направих така, че ти да получиш всичко!

— Не всичко! — припомни й уморено Сокола. Постепенно той си даваше сметка, че Чад е бил само винтче в плана на Керъл.

— Чад никога не получи подписа на Лана.

— Не, но аз — да! — заяви Керъл и пусна ризата на Сокола, за да бръкне в джоба на панталоните си, и извади документа.

Отвори го с трескави ръце, и показа страницата с подписите.

— Приписа пълната собственост на имотите на теб.

Той погледна недоверчиво името на Лана в долния край на страницата.

— Как успя да го получиш?

— Лесно беше — засмя се Керъл. — Изчаках до полунощ, когато спеше под въздействието на пейота. Казах и, че трябва да подпише писмо до Джони.

Погледът й отново засвятка лудешки, припомняйки си демоничния план.

— Но ти трябва да убиеш Чад. При самозащита, не разбираш ли?

Сокола наведе глава и затвори за миг очи. Протегна ръка и нежно я постави на рамото й.

— Чад ми е брат, Керъл.

— Но ти трябва да го убиеш — каза тя, после гласът й стана умолителен. — Организирах всичко за теб, нали? Можеш да имаш всичките пари на Джон, всичките. Ранчото, така трябва да бъде. Можем да се оженим, Соколе. Ти си богат. Никой не може да има вече нищо против теб.

Сокола поклати глава.

— Няма да се оженя за теб, Керъл. Нашата история е отдавна приключена.

— Не!

Керъл не му повярва. Лудият й поглед се взря в него.

— Не! — извика пак. — Направих го само за теб!

Погледът на жената се впиваше поред във всички, които я гледаха мълчаливо. С прегракнал от лудост глас тя извика, обърна се и се спусна да бяга в полето. Роулинс пришпори коня си и я подгони. По лицето му се стичаха сълзи. Сокола тъжно отмести поглед от момичето със златните коси, което тичаше към слънцето. Погледна Чад.

— Джони твой син ли е? — гласът на Чад бе пресипнал.

— Керъл е болна, Чад. Не вярвай на онова, което говори. Може тя да вярва, че е така, но аз не съм убеден — отвърна Сокола с уморен глас.

— Ами ако е вярно? — прошепна Чад.

— Ами ако не е вярно? — възрази Сокола. — Не се заразявай и ти от нейната лудост!

Усети допира на Лана по ръката си и се обърна. Лицето беше бледо. В очите й грееше облекчение. Тя сякаш искаше да му каже нещо, само на него. Усещането, че светът, който го заобикаля, е ужасен, изчезна и той се усмихна. Тази жена щеше да стане майка на неговите синове и дъщери.

— Да вземем конете и да се махнем оттук — предложи й — нежно.

Лана докосна с пръст раните на лицето му и кимна в знак на съгласие. Тя се обърна и Сокола я прегърна през талията. Лана също го прегърна през кръста. Чувстваха се свързани. Тръгнаха заедно към пещерата.

— Бедната Керъл! — промърмори Лана.

— Да.

Сокола усети, че още държи документа, който Керъл му бе дала. Сгъна го и го пъхна в джобчето на ризата си.

— Мислиш ли, че е законен? — попита Лана без особен интерес.

— Не зная. Но се съмнявам, тъй като си била упоена, когато си подписвала.

— Няма значение дали е, или не е — каза Лана и го погледна нежно, с блеснали очи. — Никога не съм искала пари. Сега имам онова, което съм желала.

С лека усмивка на удовлетворение тя отново погледна напред и положи ръка на рамото му.

Сякаш топъл пламък изпълни гърдите му. Сокола погледна нагоре към небето, бистро и синьо, чак до хоризонта. Стегна по-силно ръка около талията й, за да я има по-близо до себе си.