Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nightway, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 25 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джанет Дейли. Ритуалът на нощта

Редактор: Илия Балджйев

Коректор: Таня Саева

Оформление на корицата: Лъчезар Русанов

Книгоиздателство „Драгойна — ИГ“

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ОСМА

Приятелството им укрепваше с всяко следващо посещение на Джон. Той я навестяваше два пъти седмично, преди да отиде на работа на строежа. Понякога я водеше да вечерят навън, в някой не много скъп ресторант извън центъра на града, но по-често Лана готвеше, защото той не й позволяваше да плаща сметките в ресторанта.

Във Финикс живееха много пенсионери, които, подобно на Джон, трябваше да закръгляват скромните си пенсии с труд, като този на нощен пазач. Лана не искаше да му бъде в тежест, нито да рискува приятелството им заради пари. Понякога Джон идваше в дома й в събота и прекарваха следобеда заедно. В такива случаи излизаха на разходка или на кино, или пък гледаха заедно телевизия и си говореха. Никога не обсъждаха неговото семейство. Лана си мислеше, че бракът му сигурно не е щастлив. През летните месеци Лана имаше и някоя друга случайна среща, но твърде рядко. Работата в кабинета на детски лекар със сигурност не й предлагаше много възможности да се среща със свободни мъже. Приятелството й с Джон я спасяваше от самотата, която щеше да я накара да търси мъжка компания, хвърляйки я от една катастрофална история към друга.

Последната седмица на месец август Джон реши да отидат в музея Хърд. Беше специализиран в антропология и изкуство на древните култури, като особено място бе отделено на югозападните индиански племена.

Когато излизаха от една зала, за да разгледат галерията с изложба на качина, Лана промърмори:

— Не мога да разбера защо в музеите винаги е тихо. Всички говорят шепнешком — чувстваше се виновна, че и тя говори като останалите посетители.

— Може би — обясни й Джон напълно сериозно — защото се страхуват да не пробудят духовете, които сами не могат да разберат.

При този отговор Лана впери учуден поглед в него. Джон разглеждаше изложените в галерията предмети със странно отнесено изражение. Вероятно усети втренчения поглед на Лана и добави:

— Това е една от най-добрите сбирки на качина на племената хопи и зуни в цял свят.

Лана се извърна, за да може да наблюдава по-добре. Куклите качина бяха дърворезбовани, украсени с пера, черупки от охлюви, бодли от кактуси, парченца кост и тюркоази. Имаше всякакви форми и размери, но си приличаха само по гротескните форми — изпъкнали очи, кръгли глави с извити човки, лица с надвиснали кичури косми, огромни озъбени уста, чудовищно и тайнствено страшни като в кошмар.

— Тези ли идоли представляват индианските божества? — прошепна Лана.

— Това са кукли, а не идоли — поправи я той усмихнат, защото фигурите трудно можеха да се свържат със спомена или с представата, които Лана имаше за детските играчки. — Може да се каже, че качина са репродукции на божества. По-точно символизират природните сили като свръхестествени същества. Онази там с ръцете криле и маската от пера е куклата орел. Там е качината сова. Онази с главната украса с рисунки на облаци и пъстрата дреха е Девойката Пеперуда.

Джон ги посочваше и описваше една по една. Всяка от фигурките беше изрязана в дървото и украсена до най-малка подробност.

— Възхитителни са — съгласи се Лана. — Но по някакъв страшен начин. С каква цел се използват? Сигурно не са играчки.

— В известен смисъл са. Индианците дават качина на децата си. Целта им е не толкова да си играят с тях, колкото да ги привикнат към различните видове качина — поясни той. — Думата качина може да предизвика известно объркване, когато се отнася до куклите, които нямат никаква магическа власт. По време на церемониите танцьорите, носещи костюми като на куклите, също са наричани качина, както и тайнствените сили, които олицетворяват.

— Казахте, че това са кукли на културите на индианските племена хопи и зуни ли?

— Точно така — рече Джон. — Индианците пуеблос и навахос също имат качина. При племето навахос не са направени като тези, но са също толкова страшни. Маските са изработени от изрисувана чортова кожа. Някои са украсени с орлови пера или имат гердан от клонки около врата. Изборът на маска се определя от церемонията, в която качина трябва да участват.

— Като например? — На Лана всичко това й се струваше невероятно. Темата я привличаше, а същевременно и отблъскваше.

— Инициацията при момчето навахос се извършва между седем и тринадесет години, възраст, в която впечатленията са много силни — един мускул на челюстта му заигра за миг преди Джон да продължи. — Това става по време на Йейбичай или Ритуала на нощта. Момчетата носят само набедрени препаски и главите им са увити в покривало. После ги водят при една голяма клада и им заповядват да не гледат „боговете“.

Лана си представи сцената — нощния мрак, играещите пламъци на огъня и половин дузина момченца с покрити глави, развълнувани, незнаещи какво ги очаква, с медни кожи, проблясващи при светлината на огъня.

— Двама помощници на шамана измиват първо косите си със сок от юка. После влизат в обредната колиба, за да се съблекат и надянат киртле, което смътно напомня шотландските полички, а също и различна украса. Всички открити части на тялото — ръце, крака, гърди — се оцветяват в бяло. Единият слага черната маска, която олицетворява Дядото-на-чудовищата, а другият — бялата маска, която представя Женското божество. Щом се маскират изцяло така, че децата да не могат да ги разпознаят, отиват при огъня.

Всяко момче се извежда поред извън групата и Женското божество белязва гърба му със светено царевично брашно. Маскираният в черно има бич, направен от сноп тръстика. Крещейки пискливо, удря момчетата по гърбовете и по всички части на тялото. Тълпата възрастни, които присъстват на церемонията, моли качина да удря силно и леко, а той прави точно обратното на това, за което го молят, издавайки особен писък на неравни интервали, за да плаши децата.

Лана потръпна, усещайки ужаса, сковаващ детската глава, неспособна да види ръката, която удря, чуваща само странните писъци и свистенето на бича.

— След малко качина свалят маските и се разкриват пред детето. Често това е някой братовчед или чичо — някой, който то лично познава. След това се взима цветен прашец от торбата на шамана и се дава на момчето, за да го духне в лицето на маските на хората, които са го носили. Мъжът, който е представял Дядото-на-чудовищата, поставя черната маска на главата на момчето и издава пронизителния писък, който го е изплашил. Едва тогава момчето получава разрешение да гледа Светите хора.

Джон замълча за миг и когато погледът му отново се спря на Лана, сякаш се завърна от далечна приказна страна.

— От психологическа гледна точка ритуалът е интересен. Разкривайки самоличността си пред момчетата, качина им дават да разберат, че изобщо не са някакви „богове“, а най-нормални човешки същества. Маскираната фигура е нещо, от което човек не бива да се бои, С това, че им позволяват да сложат маските, те им дават да разберат, че божествените сили или свръхестественото битуват в човека — както добрите, така и лошите.

Обяснението позволи на Лана да разбере церемонията, която в началото и се бе сторила толкова безчовечна. Направиха й дълбоко впечатление неговите познания по този въпрос.

— Присъствал ли сте някога на церемония по инициацията? — попита тя.

— Не. — Той поклати глава с израз на умиление. — Забранено е на белите да присъстват на тази особена част на Йейбичай.

— Тогава откъде знаете толкова много? — любопитството глождеше Лана.

— Не забравяйте, че съм израснал близо до резервата. Съседите ми бяха индианците пуеблос, навахос, а имаше дори и апахи от Белите планини.

— Не разбирам как може да се различи един индианец от друг?

Щом произнесе тези думи, Лана разбра, че Джон настръхва при мисълта за всички предразсъдъци, които се криеха в тях.

— Не исках да кажа това, което може би си помислихте — побърза да добави, притеснена. — Познанията ми за индианците са единствено от филмите уестърн и други подобни неща.

— Индианците от едно племе лесно могат да бъдат различени от друго по характерните им особености, по телосложението така, както се различава германеца от италианеца. Например индианецът навахос е арогантен и строен, а пуеблос е едър, с широко и кръгло лице — добави Джон. — Естествено смесените бракове претопяват разликите. Но това става и при потомството на смесените италиано-германски бракове.

— Арогантен! Никога не би ми хрумнало да дам подобно определение за един навахос! — размишляваше гласно Лана, запътвайки се към друга зала. — Чувала съм винаги да казват, че били овчари. Когато си мисля за навахос, първото нещо, което ми идва наум, са овце и покривала. Винаги съм ги смятала за мил народ. Но арогантни!?

— Били са и са овчари — каза Джон. — Но също така и бойци, свикнали с набезите на длъж и нашир. Владели са територията западно от река Колорадо. Когато испанците се настанили по тези земи, навахос се хвалели, че са позволили на испанците да живеят на тяхна територия, защото „ги използвали“ като овчари, което в известен смисъл е вярно, тъй като навахос откраднали овцете си от испанските стада. Дори апахите, онова югозападно племе, от което белите най-много се страхували, никога не са застрашавали сериозно положението на навахос.

Спря се и погледна Лана:

— Чували ли сте някога за Дългия път?

— Не — призна тя.

— Когато американците започнали да се заселват по тези територии, се взело решение индианците да бъдат изпратени в резерват. Кавалерията принудила апахите да се предадат, но навахос никога не били победени с военна сила. Трябвало да избият всичките им овце, да изгорят нивите с царевица и с наближаване на зимата да ги заплашат с гладна смърт, за да ги покорят. Събрали ги, за да извървят „дългия път“ към Боске Редондо, югоизточно от Сантафе, което е версията навахос на „пътя на сълзите“ на чироките. Четири години по-късно им отпуснали най-дивата и неплодородна област от старата им родина — Четирите ъгъла. За разлика от другите племена, които на практика вече не съществуват, навахос се множали и днес числеността им непрекъснато нараства.

— Вие се възхищавате от навахос, нали? — запита Лана.

— Те са уникален народ.

— Вярата на индианците — промърмори Лана.

Джон продължи мисълта си:

— Ние сме единственият народ в света, опитал се да унищожи коренното население на земите, по които се е заселил. Мисля, че изпитвам същите съмнения, които изпитва всеки американец. Продължавам да се питам защо се случи така? Може би защото не разбирахме техния начин на живот и тъй като не го разбирахме, го унищожихме? Къде беше тогава нашата веротърпимост? Във всички случаи двете системи бяха несъвместими. Те не можеха да останат непроменени, съществувайки едната редом с другата: Индианците не можеха да разберат що е собствеността върху земята, а белите живееха, създавайки межди, синури, граници. Да се напада и отвлича, бе поведение достойно за индианците и презирано от белите. Сблъсъкът бе неизбежен. Възгледите им за света бяха твърде различни. Сетне надмощие взеха природните сили, закони, които гласят, че оцелява по-силният.

— Обаче аз смятам, че сме се научили от индианците на по-голямо уважение към земята. Погледнете всичко, което ни заобикаля, и усилията, които правим, за да го върнем към първоначалния му вид — каза Лана.

— Да, има движение да се върнем към земята, към първобитния начин на живот, но аз не съм съгласен с него. Човешкият род не прогресира, като върви назад — каза Джон, наблягайки на всяка дума. — Дори навахос вярват, че Пътят на живота е еднопосочен. Не може да се напредва по хоризонталата, а само по вертикала.

Като обикаляха така безцелно и направиха пълен кръг, стигнаха до изхода на музея. Джон й отвори вратата и тихо напуснаха зданието. Щом тръгнаха да прекосят площада, за да стигнат паркинга, където бяха оставили пикапа на строителната компания, Лана усети, че една длан опипом се опитва да я сграбчи за ръката.

Извърна се и погледът й срещна две очи, обрамчени в червени кръгове, които се опитваха да я фокусират през алкохолната мъгла. В металносивата коса, пепелява и разчорлена, стърчеше червено перо. На прегърбените и треперещи плещи мъжът бе наметнал мръсно и парцаливо покривало.

— Кедрови бубонки. — Говореше завалено, а в ръката, която протягаше към Джон, държеше гердан. — Ти купиш за госпожа? Един долар.

Лана се отдръпна от вонята на алкохолни изпарения, носеща се от устата му. Индианецът миришеше на пот, снощно преливане и повръщано. Опитът му да се задържи изправен правеше още по-жалка гротескната картина; която представляваше. Един кос поглед й позволи да установи милостивия израз, изписан по лицето на Джон.

— Не, благодаря — отказа той.

— Струва малко. Петдесет цента — упорстваше индианецът, като поднесе по-напред гердана, за да го разгледат хубаво. — Истински индиански гердан.

— Не — повтори Джон.

Индианецът залитна и събра сетни сили, за да фокусира погледа си върху Джон.

— Аз тебе познава? — попита той.

— Аз те познавам, Боби Черни Гарване. — Признанието бе придружено от тъжна усмивка.

В очите на индианеца се мярна едва доловим проблясък:

— Очи-които-се-смеят — заяви той. — Съпруг на Бяла салвия.

После се впусна да говори на някакъв език, съставен от неразбираема смесица от гърлени звуци. Джон отговаряше на същия странен език. Разговорът продължи няколко минути, после Джон вдигна ръка, за да накара индианеца да млъкне.

— Ти каза силни думи. Много време изтече, откакто не съм слушал такива.

— Ти трябва да отидеш вкъщи — каза индианецът.

— Ти трябва да отидеш вкъщи — отвърна му Джон и хвана в шепи ръката му.

— Къде вкъщи?

В зачервените очи на индианеца имаше сълзи. Изглеждаше така, сякаш се беше изгубил, което бе особено затрогващо.

— Грижи се за себе си — каза Джон и дръпна ръцете си. Лана зърна късче сгъната зелена хартия между пръстите на индианеца и разбра, че Джон му бе дал пари. След миг ръката му стискаше лакътя й и я отвеждаше далеч от индианеца.

— Винаги става така — промърмори той тъжно. — Когато разговорът стигне до темата за благородния дивак, се появява някой индианец като Боби — пиян, мръсен, който продава евтини дрънкулки.

— Разбирам какво искате да кажете — въздъхна Лана. — Това разрушава изработената представа, нали? Трябва да е още по-зле, ако човек лично ги познава.

— Да. Боби е особен случай, но проблемите, с които се сблъсква, са общи за всички навахос и за индианците изобщо. Преди тридесет години Боби правеше филми в Холивуд. Хората от киното казваха, че има идеалното индианско лице. Беше времето, когато във филмите индианците винаги нападаха влаковете. Боби не оставаше никога без работа, имаше много пари и много бели приятели. За нещастие допусна грешката да остарее. Дойде ден, в който никой не го искаше във филмите си. А Боби беше скъсал с индианските традиции, за да прегърне стремежа на белите към успех.

— А след като успехът си е отишъл, той е нямал нищо меко, на което да падне, нали? — отгатна Лана.

— Точно така. Това е общ проблем. Щом веднъж си се отказал от традиционните вярвания и задръжки, трябва да ги заместиш с нещо друго. Ако индианецът само и единствено приеме свободата на белия човек, без да приема нищо от нашите морални ценности, той няма да има нищо, на което да се опре, нищо, което да му сочи вярната посока. — Загорялото му чело за миг се сбръчка. — Той трябва да постигне равновесие между индианския начин на живот и мислене и този на белия човек. По някакъв начин, но трябва.

Последните думи бяха произнесени с толкова жар, че Лана го изгледа учудено, но не забеляза нищо особено в израза на мъжа освен сянка на умора.

Слънцето безмилостно печеше, а асфалтът под краката им се разтапяше. Жълтата каросерия на пикапа стърчеше над останалите коли на паркинга. Силните чувства, които Джон изпитваше, говорейки на тази тема, връщаха мислите на Лана към индианеца, негов връстник. Беше го нарекъл Очи-които-се-смеят, а Лана бе видяла само тъга и болка в тези очи.

Докато наближаваха пикапа, хвърли поглед към него.

— Бяла салвия. Така ли индианците наричаха жена ви? Капки пот бяха избили по челото и горната му устна. Изглеждаше много блед въпреки слънчевия загар. Лана примижа и започна да го наблюдава с професионален интерес. Аларменият звънец зазвъня в главата й.

— Да!

Отговорът му прозвуча като крясък.. Неговата разпаленост изглеждаше като добре премерен ход, с който да скрие силите, които го напускаха, но Лана забеляза, че ръката му трепери, когато посегна към дръжката на вратата на пикапа.

— Джон, добре ли сте?

Той почти насила я настани на седалката.

— Много добре се чувствам — назидателно отвърна мъжът и тръшна вратата.

Тя неспокойно го следеше, докато заобиколи пикапа, за да седне на шофьорското място. Потеше се обилно. Извади от джоба си една квадратна кутийка. Лана видя, че слага в устата си някаква таблетка, преди да отвори вратата и да седне зад волана.

— Сърцето ли? — попита Лана.

— Всичко ще се оправи. — Джон се облегна назад, отпусна глава на седалката и затвори очи.

Инстинктивно тя хвана китката му и провери пулса.

— Не мърдайте за момент — нареди му Лана, докато следеше стрелката на секундомера на часовника си.

— Обичах я, обичах я много — гласът на Джон крещеше от някаква дълбока лична болка.

— Естествено обичали сте я — каза Лана и се опитваше да го успокои.

В известна степен бе учудена от това твърдение. Имаше чувството, че той не обича жена си. Очевидно едно време бе я обичал, тъй като говореше в минало време. Каквито и да бяха спомените му, каквото и да го вълнуваше, Лана нямаше никакво намерение да се връща на тази тема.

— Била ли сте някога влюбена, Лана? — две неспокойни сини очи уморено я гледаха през сивеещите кафяви мигли.

— Не говорете, Джон. Таблетката вече започва да действа.

— Никога не съм изпитвал подобна безкрайна радост — мърмореше той. — Беше като горяща факла, прогонваща всяка сянка на самота. Но когато човек я загуби, болката остава завинаги.

Настъпи дълго мълчание. Лана разбираше, че силите му постепенно се възвръщат.

— Винаги съм бил егоист, Лана.

— Трудно ми е да го повярвам.

Загрижеността за неговото здраве намаля, колкото да й позволи лекичко да го вземе на подбив.

— Вярно е.

Той се усмихна. Вече не беше толкова блед.

— Винаги съм правил това, което е било по-лесно, поемал съм по най-гладкия път. Винаги съм се опитвал да намеря някой друг, който да разреши проблемите ми, за да се чудя после защо нямам никакъв контрол върху резултатите.

— Ако сте престанал да хвърляте кал по себе си, ще се дръпнете ли, за да карам аз? — Лана отказваше да слуша несправедливите думи.

— Не чухте нищо от това, което казах, нали? — попита обвиняващо Джон.

— Нито дума.

Лана слезе от пикапа и отиде от страната на Джон.

— Преместете се. Аз ще карам.

Тъй като го видя да се колебае с типично мъжко упорство, Лана го предупреди:

— Мога да бъда толкова упорита, колкото сте вие, Джон Бъкенън.

— Добре — прие той с нежелание. — Може да карате… този път. Но сега съм добре. С таблетките номерът винаги минава.

Лана все още се чувстваше неловко. Ореолът на желязно здраве се бе оказал една илюзия. Джон беше уязвим. Когато пристигнаха пред дома й, тя не изключи двигателя.

— Защо не ми позволите да ви придружа до дома? — предложи му тя. — Оттам мога да се върна с автобуса.

— Не съм инвалид. Като медицинска сестра трябва да го знаете, Лана.

— Тя въздъхна дълбоко и се съгласи:

— Прав сте.

— Знаете ли, че може би сте единственият човек, който е загрижен… който наистина е загрижен за това, че мога да имам някакви проблеми със сърцето?

Гледаше я с уважение. Топлотата смекчаваше бръчките, които годините бяха издълбали по лицето му:

— Вие сте загрижена просто затова, че сме приятели. Не вярвам да си давате сметка колко важно е за мен.

— Аз съм сигурна, че и семейството ви също се притеснява… Жена ви и децата ви — настояваше Лана.

— Сигурна ли сте? — учуди се той. — Аз също бих искал да е така!

И преди Лана да успее да коментира съкрушения му вид, добави:

— Ще се видим във вторник, освен ако нямате някакви ангажименти.

— Не, за вторник е добре — прие Лана.

После слезе от пикапа, така че Джон успя да се премести на седалката на шофьора.

 

 

Следващия вторник Лана приготви вечеря за двама в апартамента си. Джон беше във весело, шеговито настроение и се смя с нея, сякаш да я накара да забрави тъжните, парливи признания от миналата събота.

Когато Лана стана, за да раздигне масата, той й предложи:

— Искате ли да ви помогна да измием чиниите?

— Не, ще се оправя сама, благодаря — събра чиниите една върху друга и стисна приборите в ръка. — Седнете в креслото и си дочетете вестника.

Хвърли око на чашата му с кафе. Беше празна.

— Искате ли още кафе? Или чай от сасафрас?

— Сасафрас[1]? — Джон наведе вестника, за да я вижда, и недоверчиво сви вежди.

— Да, сасафрас. Това е чудесно нещо. Действа много ободряващо.

— Е, вие като медицинска сестра сигурно разбирате от тези работи — той лекичко я поднасяше.

— Всички си имаме свои домашни лекове — засмя се Лана.

— Минавам на сасафрас — Джон се усмихна и разгърна наново вестника.

Лана пренесе чиниите в малката кухня, отделена от пространството за всекидневна само от бар-плота. След това се върна при масата, за да изнесе остатъците от вечерята. Когато минаваше зад креслото на Джон, погледът й попадна на заглавието на една вестникарска колона. Като се наведе, за да го прочете зад гърба му, оправи кичур коса зад ухото си.

— Видяхте ли нещо интересно? — попита Джон и я погледна изпитателно.

— Статията за Фокнър и за спора му с болницата по повод сблъсъка на интересите им. Днес чух доктор Феърчалд да говори за това по телефона — каза Лана, усмихвайки се на първия абзац от статията. — Фокнър е в административния съвет на болницата и, виж ти съвпадение, неговата компания направила най-добрата оферта за построяване на новото крило.

Едно име й изплува между редовете на вестника.

— Джон! Джон Фокнър е собственик на „Строително предприятие «Фалкон»“, компанията, за която работите!

— Така е — каза той. — Лично аз не виждам за какво още може да се спори. Защо възможността от сблъсък на интересите дори не бе подложена на обсъждане, когато поканите за участие в търга бяха разпратени и до другите компании? Предложенията бяха отправени в запечатани пликове, отворени в присъствието на всички членове на съвета. Струва ми се, че в случая става дума за някой, който не може да се примири с мисълта за загубата!

— Точка във ваша полза — съгласи се Лана. — Но и вие трябва да се съгласите, че работата буди известни съмнения.

— Само за подозрителните хора — отговорът бе рязък и мигновен.

Лана присви рамене, защото разбираше неговата лоялност към работодателя му.

— Доколкото съм чувала и чела, Фокнър държал в ръцете си всички парчета от „баницата“ в този град. Би могъл да си позволи лукса да отпусне някое и друго късче и на останалите — каза тя меко, като оставяше впечатление, че не желае да спори по въпроса.

Джон се обърна със стола към нея и я изгледа с любопитство, премигвайки:

— Само не ми казвайте, че имате нещо против богатите!

— Не. Само ми се ще от време на време човек да се поспира и замисля — каза Лана усмихнато. — Джон Фокнър ми се струва доста безмилостен тип.

— Така ли? — Джон продължаваше да я изучава със същия поглед, развеселен и всепрощаващ. — И как успяхте да научите толкова неща за този човек, след като няма и година откакто сте в нашия град?

— Фокнър всъщност е една легенда във Финикс. — Имаше нещо асиметрично в усмивката й. — Няма значение колко е голям градът. Точно в момента, в който пристигнеш, ти казват всичко за най-богатия човек. Носят се слухове за начина, по който закупил стотици акри, практически на безценица, за да ги препродаде на цена двеста или триста пъти по-висока. Ограбил е собствениците на тези земи с купища пари.

Джон отпусна глава назад и се изсмя от сърце.

— Той никого не е измамил. Плащал е винаги цената, която са му искали. Единствено е бил достатъчно хитър да се навърта по тези места в подходящия момент и да препродаде по-късно земята с умерена печалба. Интуицията му е подсказала, че градът ще се разрасне. Залагал е на тази прогноза и е заложил добре. Това не бих нарекъл престъпление.

— Значи е нямал нужда да мами, за да печели, така ли? Мисля, че никога не съм гледала на въпроса по този начин — каза Лана. — Струва ми се, че някои хора се раждат с късмет. Дж.Б. Фокнър трябва да е един от тях.

— Това не зная — добави Джон. — Може и да е имал късмет от някоя гледна точка. Аз… чувал съм да казват, че бил много самотен човек. С пари могат да се купят власт, влияние и връзки, но приятели не се купуват. С тях човек не може да бъде уверен дори в любовта и уважението на собственото си семейство.

— Прав сте. Но когато обикалям града с малкия си фолксваген и се измъчвам, а покрай мен профучи някой кадилак с климатична инсталация, много ми е трудно да изпитам състрадание към хората, които се возят в него — засмя се Лана. — Прекалено съм заета, за да изпитвам съжаление и към себе си. Едно време го наричаха с една дума, която днес не е на мода — завист.

— Това е най-чистосърдечното признание, което някога съм чувал! — Джон решително сгъна вестника. — Току-що спечелихте човек, който да ви подсуши чиниите.

Той последва Лана в кухнята и забеляза купчината рула с мостри за облицовка и тапицерия.

— Какво е това? Да не би да сте решила да сменяте тапетите на къщата?

— Да. Искам нова облицовка на банята. Това ще бъде добър подарък за рождения ми ден.

Тя остави салатиерата и взе една от мострите, за да му покаже какво е избрала.

— Какво ще кажете за тази?

— Приятна е. — Но дори не се обърна да я погледне. — Кога е рожденият ви ден? Никога не сте ми казвали.

— Петък, идущата седмица, но се опитвам да го забравя. Ще навърша двадесет и шест години и мисля, че е време да престана да ги броя.

— Когато стигнете моята възраст, тогава ще престанете да ги броите — сухо вметна Джон.

— Да… е, току-що реших, че няма да имам съпруг, който да се грижи за мен, когато стана, на вашата възраст, затова ще е по-добре отсега да заделям пари, за да се грижа за себе си.

— Не е лоша идея — подкачи я той. — Една стара мома винаги трябва да има малко скътани парици във вълнения си чорап!

— Благодаря!

Тя го стрелна с поглед и размаха лъжицата. Гневът й бе много смешен.

— Какво ще правите, за да отпразнувате рождения си ден?

— Имам много възможности. Какво ще кажете да дойдете на вечеря у дома? — попита Лана.

— Имам по-добра идея. Ще ви изведа навън да хапнем бифтек.

— Уредихте си срещата — съгласи се Лана, кимвайки решително с глава.

Бележки

[1] сасафрас — храстовидно растение с листа, подобни на дафиновите, растящо но атлантическото крайбрежие на американския континент, (lat. — Laurus sassafras) — Б.пр.