Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Сокола седеше в сянката, извън светлия кръг на огъня. Чуваше се непрекъснат конски тропот от заградения с въжета яхър. Погледът му обходи района, а след това се насочи към лагера и обитателите му, които дълбоко спяха. Потърси автоматично заспалата фигура на Лана.

Той не знаеше какво точно можеше да се очаква от днешната им среща. Знаеше, че Лана няма да се хвърли в обятията му, но не вярваше, че е толкова бездушна. А не прие нейното обяснение. Промяната в държанието й продължаваше да го тревожи, не му позволяваше да заспи. Огънят бавно гаснеше. Блясъкът му беше погълнат от тлеещата жарава на главните. Скоро нощният хлад щеше да обхване лагера. Обут с мокасини вместо с ботуши, Сокола се приближи безшумно до купчината нарязани дърва в края на лагера и взе две големи цепеници. Като мина край заспалите тела, той се приближи до загасващия огън и пъхна пъновете в жаравата.

Пламъците лакомо обхванаха сухите дърва, увеличавайки светлинния кръг от внезапното лумване на огъня. Сокола гледаше как огънят хвърля светлина върху заспалата фигура на Лана. Погледът му стана по-внимателен, когато забеляза неволните потръпвания на тялото й под спалния чувал. Той отиде до нея, за да я събуди от кошмара.

— Лана, събуди се — прошепна тихо, за да не събуди Керъл, — легнала от другата й страна. Докосна рамото й, тя се стресна. Покри с ръка веднага устата й, за да я предпази да не извика от уплаха.

— Сънуваше лош сън — обясни й, гледайки разширените и очи, отправени към него.

— Очите ти — прошепна тя с характерния отпаднал глас — са толкова сини.

Нещо не беше наред. Усещането беше толкова силно, че той се почувства потресен. Изучаваше я внимателно, забеляза разширените зеници и зачервяването на кожата. Частите на загадката започнаха да идват на местата си: яркостта на цветовете, безразличието, потреперването на тялото. Сокола откри симптомите и тихичко се наруга, че не е и помислил за подобно нещо по-рано.

— Слушай, Лана — прошепна настойчиво. — Това е много важно — Тя го погледна с широко отворени и неестествено оцъклени очи. — Когато пи кафе преди да си легнеш, стори ли ти се по-особен вкусът му?

— Не кафе — помъчи се да поклати глава, но не успяваше да координира движенията си. — Кетрин беше изпратила чай.

Сокола се обърна и погледна зад легналата Керъл фигурата на Чад. Стисна челюсти от див гняв.

— Затвори очи, Лана. Заспивай. Всичко е наред. Разбра ли?

Видя я да се успокоява и затваря очи. Другата част на съмненията трябваше да почака, докато премине ефектът, на наркотика. Не можеше да рискува и да невротизира Лана в сегашното й състояние. Първо трябваше да потвърди подозренията си, а след това да състави план.

Остави Лана и се промъкна внимателно край Керъл и Чад. Логиката говореше, че чаят е бил приготвен по-рано, тъй като Чад не би рискувал да го вари при толкова много хора наоколо. Това стесняваше значително полето за изследване. Намери манерката в дисагите на Чад. Една малка глътка му потвърди, че беше пейот, много лека настойка.

Той имаше доказателства подръка, но кой щеше да му, повярва? В сегашното й хипнотично състояние Лана лесно можеше да бъде настроена срещу него. Необходими бяха най-малко четиридесет и осем часа, за да премине ефектът на наркотика. Това означаваше, че ако иска тя да разбере положението си, трябваше да я отведе оттук. Сокола затвори манерката и така я сложи в дисагите, както я намери.

Хвърли бърз поглед към лагерния огън и се убеди, че никой не бе се пробудил, докато се измъкне от лагера. В този случай, да си настрана от другите, беше преимущество. Като използува наметалото и попона, за да заглуши дрънкането на метала и скърцането на седлото, Сокола изнесе екипировката на коня извън очертанията на лагера. След това се върна и напълни една торба с провизии.

При връщането конете пръхтяха и потропваха нервно, но като познаха спокойния му глас, се успокоиха. Отиде, право при кроткия кон, който Лана яздеше, и го хвана лесно. Завърза го за едно дърво вън от оградата и го оседла. Върна се, за да вземе големия пъстър кон и го изведе. За него нямаше седло. Сокола не можеше да рискува да вземе седлото на Лана. Когато дойдеше моментът, може би щеше да язди без седло.

Промъквайки се отново тихо към лагера, той се отправи към Лана. Не я събуди, а я взе внимателно на ръце и я понесе към конете. Кроткият дорест кон остана спокоен, когато я постави върху седлото и се качи зад нея. Не реагира срещу двойния товар. Пъстрият кон се противопостави на първоначалното опъване на въжета около шията му, но после тръгна след другаря си и двамата му ездачи.

Сокола прекара коня през тревния килим. Гъстата трева заглушаваше конския тропот и те се отдалечиха достатъчно от лагера. После преминаха в тръст, за да се отдалечат още повече.

Чад щеше да ги последва веднага, щом забележеше отсъствието на Лана. Ако и другата част от предположенията на Сокола беше вярна, Чад нямаше да позволи да му отнемат Лана, без да се бори. Имаше известна надежда да не забележат до сутринта. Можеха да помислят, че Сокола я е отвел към резервата. Роулинс знаеше къде се намира колибата на майка му, но той се надяваше, че не знае пещерата в скалата над колибата. Необходими бяха два или три дена, за да изчезне ефектът от пейота. През това време трябваше да укрива Лана.

На всеки изминал час Сокола спираше конете, за да починат. Беше почти два часът, когато смени коня. Постави седлото на пъстрия. Потегли, като водеше за поводите дорестия. Към четири часа пресече автострадата, недалече от най-южната граница на резервата на навахо.

Въпреки несвързаните бълнувания Лана не се събуди от съня, приличащ повече на транс. Всеки път, когато Сокола поглеждаше жената в спалния чувал, отпусната в ръцете му, се чувстваше раздвоен. Чувството на закрила, което изпитваше, беше толкова силно, че той забравяше умората и слабостта, гонеше съня и желанието за почивка.

Слънцето се показа на хоризонта. Сокола слезе от коня, за да разузнае територията пред него. До изоставената колиба на майка му имаше още пет километра. Пъстрият кон се разигра и изцвили в утринната тишина. Внимателно, за да не я безпокои, той я нагласи по-удобно в прегръдката си. Първите лъчи на новата утрин осветиха лицето, Подчертавайки веждите и скулите й. Погледът му падна върху яркочервените устни. С умиление оправи кичура от копринените и кестеняви коси.

— От този момент ще бъде много трудно — промълви — Оставих следи, които и слепец може да проследи, та ще вървим по скалите. Няма от какво да се страхуваш. Сокола знаеше как се променят усещанията при нейното състояние; — Ще бъде малко неудобно, но си на сигурно място. Запомни това. Никой няма да ти направи лошо.

Лана издаде слаб звук, като че ли беше го чула. Беше възможно и да го е чула, защото пейотът усилваше слуховите и зрителните възприятия. Сигурно гласът му се беше преплел в някой от сънищата. Сокола чувстваше, че побеснява при мисълта за тези, които й бяха причинили това. Но не беше време за подобни емоции и той ги потисна.

Пред тях имаше пресъхнал поток. Насочи се към него. Конете нямаше да оставят следи в пясъка, по които можеха да ги открият. Не беше възможно да ги различат от следите на стадо овце, минало преди няколко дни оттам.

Стотина метра напред в дефилето една канара се беше свлякла върху купчина камъни. Той прекара конете по камъните, които се свличаха като лавина и закриваха следите им. По-нагоре имаше още камъни и глинест слой, който слънцето беше спекъл като цимент. По този път Сокола продължи, докато стигне до платото, чиито стени образуваха каньона, където се намираше изоставената колиба.

Мъчителният маршрут удължи пътуването им с три километра. Целта беше пред тях, под най-високия ръб на каньона. Спря петнистия кон и уви въжето, с което теглеше дорестия, около седлото, като го завърза на възел. Слезе от коня с Лана на ръце. Постави я на земята малко по-далече от коня, който завърза за едно дърво. След това тръгна пеш, за да провери последната част от пътя. Беше минало доста време, откакто беше слизал за последен път по тясната пътечка, спускаща се от каменистия хребет до пещерата, изкопана в скалата на каньона. Ерозията на дъжда, вятъра и времето може би бяха я разрушили напълно.

Надничайки през ръба на скалата, Сокола проучи отначало дъното на каньона. В ранния час изглеждаше пусто, но обитателите му бяха многобройни. Един койот се гощаваше за сметка на хванатия гризач, а заек с дълги уши си миеше муцунката, като спираше да подуши дали го грози опасност.

Почти точно под Сокола имаше изворче с прясна вода, единственото на много километри разстояние. В сушави години и изворът пресъхваше. Но там, където бълбукаше: водата, върху оскъдната пустинна почва, бяха поникнали тополи. Една от тях, цял гигант, се извисяваше над останалите, обгръщайки скалистата стена, като достигаше гордия ръб на каньона. Дървото закриваше с гъстите си клони входа на пещерата от всеки поглед, с изключение на тези, които знаеха за съществуването й.

Старата пътека завършваше на тясната площадка пред входа на пещерата. Оттам стената на каньона се спускаше стремглаво надолу до дъното. В скалата бяха изсечени няколко стъпала от същите хора, които бяха издълбали пещерата преди много години. Стигнаха почти до дъното на каньона. Сокола се надяваше, че стъпалата все още са запазени, защото щяха да им предоставят най-краткия път до водата. В противен случай трябваше да се спускат с въже и да се надяват, че е достатъчно дълго, за да достигнат дъното, или да заобиколят през входа на каньона, като оставят следи на преследвачите.

Кръглият покрив на колибата почти не се забелязваше от мястото, където се намираше, но ясно се виждаха останките от оградата и клони от почти съборения покрив. Доволен, че може да наблюдава почти всичко, което влиза в каньона, Сокола започна да се придвижва внимателно покрай издатината на скалата, която ограждаше пътеката към пещерата.

На някои места ерозията прекъсваше пътеката, но все още можеше да се премине с добре подкован кон. Пред входа на пещерата беше паднал голям камък, закривайки почти една трета от него, но това още по-добре потулваше Скривалището. Като влезе в хладната тъмнина на пещерата, той запали клечка кибрит, държейки я високо. Вътрешността беше издълбана, образуваше широко пространство, достатъчно да побере и конете, както си спомняше. Не се доверяваше на паметта си, знаейки как човек преувеличава размерите като дете.

Щом излезе от пещерата, Сокола се върна по пътеката, към ръба на каньона; където остави Лана и конете. Вдигна девойката и я занесе по тясната пътека в пещерата. След като я настани най-удобно, върна се, за да докара конете, първо петнистия, после дорестия. Убеди се, че Лана няма да се събуди, преди да напусне пещерата. Хвърли поглед към слънцето в сутрешното небе и се сети, че става късно. Щом като забележеше отсъствието Лана, Чад щеше да тръгне да ги търси. Сокола помисли, че щяха да организират две групи. Тока поне Роулинс щеше да го направи, защото Чад нямаше да се сети. Една група щеше да върви по следите им на коне. Но другата, водена от Чад, щеше да стигне до каньона с камионетката, в зависимост от бързината, с която щяха да се организират първата група щеше да пристигне след един, най-много два часа.

Втората група и хитростта на Роулинс безпокоеше Сокола. Премина отново последния километър от техния маршрут. Заличи слабите следи от конски копита. Разпръсна пясък по всички следи. Знаеше, че това е най-сигурният начин, защото ако беше използвал клонки, за да заличи следите, те също щяха да оставят видими белези. Внимателно върна преобърнатите камъни с тъмната им страна надолу, за да са еднакви с останалите, избелели от слънцето. Междувременно внимаваше да не оставя следи от мокасините си. Намери къде беше пасло стадото овце и свали ризата си и я напълни с трева, за да нахрани конете. Доволен от стореното, с ясно съзнание, че само ловджийско куче може да ги открие, Сокола се върна в пещерата. Хвърли една трета от тревата на конете, сложи останалото настрана и изтупа хубаво ризата си, за да я облече. Събра съчки и клонки, докарани от вятъра пред входа на пещерата, запали малък огън в дъното й. Сложи да се свари кафе. Разтърка уморените си мускули, знаейки, че трябва да се задоволи с малко минути сън през следващите четиридесет и осем часа. Разтърка възпалените си очи и седна с подвити пети, очаквайки спокойно развитието на събитията.

Какво щеше да стане, ако Чад ги открие? Сокола не знаеше наистина колко отчаян беше брат му. Трябваше да реагира според обстоятелствата и да се приготви за най-лошото.

Лана отвори бавно очи в тъмнината. Беше й трудно да разбере къде се намира. Един кон потропваше непрекъснато наблизо до нея. Чувстваше вибрациите на пода под себе си. Потрепваше светлина, която привличаше вниманието й. Някаква мъжка фигура седеше до огъня с тенекиена чаша в ръка. Взе да си дава сметка за твърдостта на постелята и мрака. Бяха в лагера заедно с другите каубои за есенното събиране на добитъка.

Обърна глава, за да види дали Керъл се е събудила, но остана заслепена от правоъгълника светлина, проникваща през отвора в тъмнината. Това я учуди и тя се събуди още по-бързо. Зад диагонално опънатото въже имаше два коня завързани за две срещуположни издатини на скалата. Сред тъмнината разпозна дорестия, който беше яздила предния ден. Втория кон беше по-светъл и по-висок.

Започна да си мисли, че се намира в нещо като пещера. Лана скочи и седна озадачена, докато обезпокоеният и поглед се насочи към човека, седнал край огъня. Размърдвайки се, тя привлече вниманието му. С облекчение разпозна Сокола, но присъствието му не обясняваше нещата.

Като се изправи. Сокола се приближи и й протегна чашата, която държеше в ръката си.

— Кафе? Имаме само една чаша. Ще трябва да ни послужи и за кафе, и за вода. — Не спомена нищо за странното място, в което се намираха.

— Къде съм? — Лана взе разсеяно подадената й чаша. — Как съм пристигнала тук?

— Аз те доведох — призна непринудено Сокола.

— Да, но… — Лана огледа отново наоколо, — къде съм? И как си ме довел, без да разбера?

— Беше дрогирана.

— Дрогирана ли? Каква глупост! — засмя се недоверчиво, после замълча, като разбра, че той е сериозен. — Какво си направил? Дал си ми нещо, докато съм спала? — Въпросът й звучеше по-скоро объркано отколкото като обвинение.

— Чувала ли си някога за пейот? Вероятно го познаваш с името мескалина, получавана от връхчетата на кактуса пейот. — Наведе се, за да бъде по-близо до нея, запазвайки равновесие върху пръстите на краката си.

— Мескалина, да. — Лана беше чувала за нея, — Това е психонаркотик. В повечето случаи не се пристрастяват към него и няма продължителни странични ефекти. Зависи кой го ползва — изрече механично всичко, което си спомняше от съобщенията. — Казваш, че съм вземала пейот?

— Обикновено се прибавя към някаква течност, като например чай.

— Чай — Лана започна да осъзнава това, което той искаше да й каже, макар и да не разбираше как го е установил. — Чай от сасафрас ли? Пиех по една чаша всяка вечер преди лягане. Обикновено ми го носеше Керъл.

— Снощи ти го даде Чад.

— Да! — потвърди тя. Ледена тръпка премина по гърба й. — Каза ми, че ми го е изпратила Кетрин в манерка. Това обяснява сънищата ми, нали? Защо не съм подозирала от преди? — запита се Лана, докато истината все повече и повече изплуваше. — Но как разбра?

— Снощи се опитвах да те събудя, като мислех, сънуваш лош сън. И друг път съм виждал сънуващи, под действието на пейот. Родната американска църква го използва при някои свои религиозни ритуали под строг контрол. Когато открих манерката в дисагите на Чад, подозренията ми се потвърдиха.

— Но защо? Какво са се надявали да спечелят?

— Сънното състояние и будната напрегнатост траят около дванадесет часа. Обикновено ефектът на опиата изчезва напълно след двадесет и четири часа. Но когато се използва непрекъснато, а ти си вземала всяка вечер, в последните дванадесет часа се губи интерес към всичко, което ни заобикаля, и се чувстваш неспособен за каквато и да е работа.

— Изпитвах го. — Тя потърка с ръка лицето си, разбирайки защо се беше държала толкова странно. — Не разбирах защо съм толкова апатична. Ето защо! Но с каква цел?

— Откакто започна да сънуваш такива сънища, подписвала ли си някакъв документ, без да си го чела? — запита я Сокола, гледайки я отблизо.

— Не, аз… — после си спомни. — Чад имаше някакви документи, които искаше да подпиша. Каза ми, че са пълномощни, които ще му позволяват да залага моите акции.

— Подписа ли ги? — устата му се изкриви в гримаса.

— Не, нямах сили да ги чета. Макар че ми обясни съдържанието им, не исках да ги подпиша. — Лана се учуди, че не ги беше подписала. — Не разбирах защо настоява толкова много. — Погледна го в лицето и прочете недоверието му към Чад. — Опитвал се е да ме измами по някакъв начин. Ето защо ме е упоявал.

— Сигурен съм в това. Изпий си кафето, преди да е изстинало — нареди й Сокола.

Отпи послушно една глътка, но съзнанието й препускаше напред.

— Какво мислиш има в онзи документ? Щях да подпиша дарение на всичко за него.

— Вероятно доста тънко са го били изпипали — отвърна сухо Сокола. — Сигурно е документ, който му дава законен контрол върху твоето наследство, подобно на генерално пълномощно, което би му позволило да се разпорежда от твое име, лишавайки те от всякаква възможност за избор.

— Но Чад е толкова богат. Защо го е направил? — запротестира Лана, без да намира достатъчно доводи.

— Обикновено това се нарича алчност — усмихна се Сокола. — Защо трябва да се задоволява с половинката, когато може да има всичко? — взе шепа пръст и я остави да изтече между пръстите му. — Може би има и друга причина.

— През целия си живот Чад е бил „вторият“. Бил е втори за Джон Бъкенън в обичта му към Кетрин. А Керъл е дошла не девствена в леглото при сватбата. И в сделките авторитетът му е бил след този на Джон Бъкенън. Сигурно мисли, че е и след мене. Чад мрази да поделя каквото и да било. Когато е разбрал, че трябва да дели наследството с тебе, сигурно е помислил, че това е повече отколкото може да понесе.

— А аз си мислех колко е добър и вежлив с мене — разтърси гневно глава на собствената си доверчивост. — Продължавах да мисля, че прилича много на Джон. Толкова внимателен и учтив…

— Джон Бъкенън наистина е бил внимателен — каза иронично Сокола. — Трябвало е да предположи, че оставяйки ти парите, те прави мишена за всеки измамник в тази страна. Вероятно това е причината Чад да те заведе в ранчото, за да елиминира всякаква конкуренция върху контрола на парите ти.

— Но защо ще трябва да ме упойва? Аз му се доверявах. — Лана прокара пръсти по косите си, като че ли искаше да оправи объркването си. — Никога не ми е минавало през ум, че не би трябвало да му се доверявам, дори и след всички отрицателни неща, които ми каза за него. Мислех, че си предубеден.

— Може би се е страхувал, че чарът на Фокнъровци няма да ти повлияе. Може би е открил, че ти не се поддаваш. — Повдигна брадичката й с пръст. — Не, нали?

Изпитателният му поглед изучаваше изражението на Лана. Почувства тръпка да преминава от сърцето й и да се разлива във вените й.

— Чувствителна съм към чара на Фокнъровци. Това е сигурно, но не и към обаянието на Чад — информира го Лана.

Ъглите на устните на Сокола се отпуснаха в самодоволна усмивка, докато държеше брадичката й, за да я целуне. В нарастващата му страст имаше известна задръжка, която той контролираше. Лана се измъчваше лудо по него. Забеляза, че ефектът на пейота още не беше изчезнал, и увеличаваше усещанията й. Сокола се откъсна насила от нея прекара пръст по устните й.

— Мисля, че при тези обстоятелства Чад е решил, че неговият чар е изправен пред угроза. Пристигането на Боби Черния гарван му е дало прекрасна възможност.

— Защо? — Лана остана разочарована, когато Сокола оттегли ръката си.

— Ако нямаш намерение да изпиеш кафето, ще го изпия аз. — Взе чашата и се изправи на крака. — Не беше в стила на Чад да позволи на Боби да остане в ранчото. Но старецът знаеше къде да намери пейот, без да буди подозрение. Чарли, разбира се, не би могъл да направи това, без да даде повод за клюки около пристрастяването му към дрогата.

— Значи той е накарал Боби Черния гарван да му го набави — въздъхна Лана.

— Вероятно Чад му е заплатил с уиски. Попитах Боби откъде го е взел и той ми каза, че са му го дали срещу голямата магия. Мислех, че говори за някой от боклуците, които продава, не за пейот — потвърди Сокола. — Каза ми също, че продал магията на „човека-с-двете-лица“, но това име пасва на доста мои познати, включително и на Чад.

— И Кетрин, и Керъл — прибави Лана и тях към списъка. Тези имена засилиха гнева й, но тя се гневеше най-много на себе си. — Не мога да повярвам, че съм била толкова наивна. Не съм била измамена само от Чад, но и от двете!

— Не си единствената, с която са се подиграли. С мен се случи същото. В самонадеяността си мислех, че искат да се освободят от мене, за да не им напомням неприятното, минало, а всъщност са ме държали настрана, за да не открия какво правят с тебе — обясни Сокола. — Сигурно съм предчувствал, мислейки, че ще ти направят нещо, когато не съм там. След смъртта на Джон Бъкенън всяка моя заплаха срещу тях, истинска или фалшива, е мъртва.

— Радвам се, че не си отиде — каза Лана. Сама нямаше да разкрие това, което й се случи, преди да бъде късно.

— Все още не е приключило всичко — предупреди Сокола.

Това върна Лана към първия й въпрос.

— Къде сме?

— Ела да видиш. — Сокола й протегна ръка, за да й помогне да стане.

Като отхвърли спалния чувал, който покриваше краката й хвана ръката му и се изправи, залитайки. Слънчевата светлина, която проникваше между червеникавите листа на дървото отвън, изобразяваше красиви рисунки върху стените на пещерата. Лана се спря почти на ръба на скалната площадка и погледна надолу към дъното на каньона. Отвръщайки веднага поглед от гледката, която я караше да губи равновесие, тя погледна тясната пътека, водеща към горния ръб на каньона.

— Виждаш ли покрива на онази постройка близо до входа на каньона? — показа й Сокола и Лана потвърди, като едва забеляза куполообразния покрив. — Там прекарах моето детство с майка си. Ние сме в резервата на навахите. — Обхвана кръста й с ръка.

— Защо сме дошли тук? — Лана се обърна, за да го погледне, благодарна, че е с толкова силен мъж.

— Защото имах нужда от място, където да те държа скрита няколко дена, докато ефектът на пейота изчезне напълно. Може би утре вечер ще си заминеш. — Сокола й хвърли страстен поглед. — В момента сетивата ти са под въздействието на наркотика и това е една от причините да не искам да се любим сега. Не желая да се форсират нещата защото изживяването ще бъде фалшиво.

Въпреки че желаеше, Лана не засегна въпроса.

— А каква е другата причина? — запита вместо това.

— Тъй като скоро ще имаме посещение, искам да се подготвя за тяхното идване. — Свали погледа си от нея, за да огледа внимателно дъното, горния ръб и входа на каньона.

— Не си ми обяснил защо си избрал това място. Сигурна съм, че има още цяла дузина места, където можем да отидем.

— Роулинс и повечето от старите каубои познават всеки сантиметър от терена на ранчото, поне колкото мене. Ако бяхме си опитали да отидем в някой град, за да се скрием, сигурно щяха да ни видят. Парите и силата на Фокнъровци могат да накарат доста хора да кажат какво са видели. Но това място — и той показа с глава района наоколо — е моят дом. Роулинс знае къде е колибата, но се обзалагам на каквото и да е, че не знае тази пещера.

— Роулинс ли очакваш да дойде?

— Ще дойде преди Чад. Роулинс ще му обясни как да дойде, но ще накара няколко платени конника, които ще си държат устата затворени, за да проследят следите ни.

— Ще върви по дирите. И ще дойдат, нали? — запита изплашено Лана.

— Ще ги загуби на около километър и половина оттук, а може и по-рано — успокои я Сокола и се обърна, гледайки я замислено. Погали с пръст бузата й с нежно докосване. — Можех да те забъркам в още по-голяма каша, Лана. Преди всичко можеше да загубиш всичките си пари. Трудно е да се каже колко отчаян се чувства Чад и докъде е способен да стигне, за да скрие това, което искаше да направи или доведе докрай.

Лана разбра потенциалната опасност на положението.

— Не ме е страх. — Странно, но беше истина. Съзнанието за това успокои гласа и.

— Докато сме вътре й не излизаме, няма да ни видят. Можем да останем тук, додето не престанат да ни търсят.

— А какво ще правим с храната и водата?

— Позволих си да задигна от запасите на лагера, преди да тръгнем — сподели Сокола. — Колкото до водата, под нас има извор.

— А помпа, за да я качваме дотук? — запита Лана полусериозно, полушеговито.

— Макар и да не ги виждаш, има издълбани в камъка стъпала до дъното на каньона. Но трябва да сляза, за да напълня манерките.

Лана хвърли поглед към отвесната стена и се изплаши.

— Ами ако паднеш и си счупиш врата?

Лек смях бликна от гърлото му, прогонвайки всякакви страхове, а с ръката, с която я придържаше, я привлече към себе си.

— А защо трябва да се случи? — целуна я по бузата. — Ще внимавам! — обеща й той.

— Не можем да останем тук завинаги, Соколе. — Лана сведе глава и облегна челото си на рамото му. — Какво ще стане след няколко дни? А

— Тогава… ще изберем подходящ момент, за да се противопоставим на Чад — каза с успокоителен тон.

Лана затвори очи, оценявайки маниера на Сокола да говори в множествено число.

— Веднъж ми каза, че не се намесваш в работите на другите. Сега определено не си безпристрастен наблюдател.

— Сега има разлика…

Не можа да довърши обяснението, защото замръзна за миг, като впи пръсти в рамото й. Лана усети напрежението и вдигна глава, за да види какво става. Чу шум на мотор миг преди Сокола да я предупреди.

— Идват — бутна я във вътрешността на пещерата. — Загаси огъня и дръж спокойно конете.

Слабият огън почти беше загаснал. Лана го дозагаси, като хвърли пръст върху умиращите въглени. Отиде при конете. Погали муцуната на петнистия, докато дорестия подуши раменете й. Чувстваше, че стомахът й се свива всеки път, когато погледнеше към отвора на пещерата. Там беше Сокола, проснат по корем, прилепнал до земята. Лана искаше да е до него, за да вижда какво става. Вместо това можеше само да гадае по шумовете, които идваха отдалече.

Колата спря, моторът изгасна. Чу се металически шум от тръшването на врати, последван от тишина, изпълнена с напрежение. Лана напрегна слух и чу слаби гласове, или поне мислеше, че е чула. Не беше сигурна. Пъстрият кон обърна глава към входа на пещерата, наостряйки уши. Спомняйки си задачата, поставена й от Сокола, продължи да милва муцуната му.

Времето минаваше. След период, който й се стори часове, умът й се питаше наистина ли е необходимо да стои при конете. Този път обаче Лана не обърна внимание на усещанията си, знаейки, че това е продължаващият ефект на пейота. Накрая сантиметър по сантиметър Сокола се плъзна назад, след това се извърна тихо и отиде при нея.

— Какво става? — запита Лана, гледайки непроницаемото му лице. — Отиват ли си?

— Не — каза той, като поклати глава. — Мисля, че Чад ще чака Роулинс да дойде тук по нашите следи.

— Колко време ще му е необходимо?

— Късно следобед, най-вероятно. Да се върви по следи, е много трудна работа — обясни той. — Роулинс ще върви по тях, след като отгатне закъде сме тръгнали.

— Но ти каза, че ще ги загуби на километър и половина оттук — припомни му Лана.

— Когато ги изгуби, ще изпрати някой от момчетата, за да пресрещне Чад. Но Роулинс ще остане, за да разузнае района, като обикаля мястото, където е изгубил следите ни. Няма да се откаже лесно.

Сокола не изглеждаше притеснен. Отиде в дъното на пещерата, за да вземе стиска трева за конете.

— Можеш да си починеш малко — предупреди я той. — Ще бъде дълъг ден.

Стори им се още по-дълъг от необходимостта да се крият и да не вдигат никакъв шум. Както беше предвидил Сокола, в късния следобед един самотен конник се приближи до колибата. Час по-късно дойдоха още двама. След време Лана чу шум от затръшване на врати и от мотора на колата, която се отдалечаваше.

— Отиват ли си? — прошепна Лана от своето място.

— Не. — Сокола беше се скрил в сянката на скалата при на пещерата. — Чад заминава, но Роулинс и неговите хора сигурно мислят да прекарат нощта тук. Завързали са конете и палят огън.

Лана въздъхна и погледна към торбата с провизиите.

— Ние също можем да хапнем. Ще приготвя храната и ще направя кафе — предложи тя.

Преди да отвори торбата с провизиите, Сокола беше до нея.

— Никакво кафе и никакъв огън — й каза. — Ще хапнем по един сандвич, както на обяд. Има достатъчно хляб и месо.

— Но защо? — протестираше тя.

— Сега само се съмняват, че сме някъде наблизо. — Сокола подчерта думата. — Но ако усетят миризмата на храна и на огън, ще бъдат сигурни, че сме ние.

— Прав си, разбира се — съгласи се Лана натъжено.

Хлябът и месото се бяха спекли и само водата от манерката ги прекарваше в стомасите им. Беше топла и безвкусна. Чаша топло кафе щеше да им помогне срещу нощния студ, който започна да нахлува в пещерата след залязването на слънцето.

Лана се сгуши в спалния чувал, намирайки повече топлинка в краката на конете. Нощният огън криеше опасността да бъде забелязан от мъжете, разположили се на бивак в каньона. Лана се примири и потрепера в тъмнината. Сокола остави наблюдателния си пост и влезе тихо в пещерата. Спря се, за да вземе спалния си чувал. Отвори, го и отдели вътрешността от подплатата. Постла я на земята близо до седлото. Погледна Лана и й каза:

— Глупаво е и двамата да не спим. Защо не си починеш; малко? — Наметна подплатата върху раменете си като мантия и се върна при входа на пещерата.

Лана гледаше постелката и седлото, което беше като възглавница, но се направи, че не чува поканата му. Вместо това се изправи и отиде при Сокола, който седеше с опънати напред крака и опрян гръб о скалата.

— Нека да постоя аз на пост мъничко, а ти иди да поспиш — предложи тя.

На слабата лунна светлина Лана видя изморената усмивка, която изкривяваше устата му, докато клатеше отрицателно глава.

— Иди да си полегнеш.

— Ако ти не си легнеш, и аз няма да отида да си легна. — Лана клекна близо до него. — Ще остана при тебе.

Сокола се подвоуми и отгърна завивката. Лана се мушна при него. Облегна глава върху рамото му и метна своя спален чувал върху двамата.

— Така ще ни бъде по-топло — каза. — М-м-м-м!… — Тя почувства нотките на одобрение в гласа му и дъха му в косите си. — Надявам се да не бъде прекалено топло — прошепна той.

Лана се усмихна в мрака, наслаждавайки се на успокояващата ръка на Сокола върху стомаха й и на топлината, която излъчваха слетите им тела.