Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Добър ден.

Керъл бе сама на масата, когато Лана влезе в огряната; от утринното слънце стая.

— Мислех си, че съм единствената, която е спала до късно тази сутрин. Но и ти не изглеждаш напълно разсънена.

— Наистина, май още не съм се събудила съвсем — съгласи се Лана;

Тя си наля чаша прясно изцеден портокалов сок от една кана на масичката на колелца.

— По-уморена съм, отколкото си мислех.

— Радвам се, че няма да закусвам сама. Чад вече е в кабинета и работи, а Кетрин все още пише отговори на съболезнователни телеграми — обясняваше Керъл. — Лесно ли успя да се справиш с коридорите?

— Няколко пъти завих погрешно. Радвам се, че Кетрин вчера ме придружи да обиколим къщата, иначе щях да се изгубя.

Лана хвърли поглед към подноса с дребни сладки и кифли.

— Трябваше само да следваш усета си. Розана приготвя чудесен омлет по испански, Ако искаш, мога да я помоля да приготви един и за теб — предложи Керъл.

— Не, благодаря. Кафето и кифличките ще са ми напълно достатъчни. Трябва постоянно да контролирам теглото си.

Лана завиждаше на стройната като тръстика фигура на русата си съперница, на омлета, картофките и тортата с кафе в чиниите пред нея.

Избра една малка кифличка със сладко от боровинки, постави я внимателно в чинийката на чашката с кафе и я отнесе до плетената масичка.

— Чад каза ли колко време ще работи? — попита тя и веднага добави: — Надявах се днес да ме придружи да обиколим ранчото.

— Не, не ми каза. — Керъл се съсредоточи над чинията, показвайки внезапен интерес към това, което ядеше. — Но съм сигурна, че ще дойде с теб, ако го помолиш.

Имаше нещо в гласа й, което накара Лана да си помисли, че я ревнува. Не я успокои мисълта, че става прекалено мнителна.

— Може би не трябваше да питам — реши Лана, като сряза кифличката с жест, който разкриваше нейната изнервеност. — Прекалено много злоупотребявам с времето му.

— О, това за Чад не е никакво притеснение — побърза да я увери Керъл.

— Но за мене е — промърмори Лана, като се опита сама да си изясни защо го каза. — В края на краищата защо да не прекараш с мъжа си цялото време, още повече когато той е тук само за няколко дни!

— Признавам, че не живея с мъжа си като останалите жени, но, затова си имам причини. Чад знае, че го разбирам — упорстваше Керъл. — Макар да го познаваш отскоро, сигурно си разбрала, че е чудесен човек. За мен бе най-добрият съпруг, въпреки че…

Замълча, бодвайки нервно парче от пухкавия омлет с вилицата.

Любопитството тласна Лана да запита:

— Въпреки че какво?

Когато Керъл вдигна глава, по лицето й се четеше дълбока тъга.

— Въпреки че вече не мога му родя деца — призна тя с тих глас, а после се усмихна, за да си вдъхне кураж. — Той твърди, че нямало значение. Вече имаме Джон. Той е щастливо и здраво дете, но знам, че на Чад му се иска да имаме и други деца. На него никога не му се е харесвало, че е единствено дете. Но след три аборта лекарят каза, че е по-разумно да престанем да опитваме.

— Винаги можете да си осиновите дете — предложи й Лана и се запита дали не е открила причината, поради която изглежда двамата не се обичат, както би трябвало.

— Няма да е същото. — Керъл отхвърли идеята и леко поклати глава.

Утринните лъчи на слънцето хвърлиха златисти проблясъци в русите й коси.

— И Чад ми намекна за тази възможност, но аз не искам да отглеждам чуждо дете. Може би ти изглежда глупаво, нали?

— Не. Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш. — Но Лана мислеше, че така се лишават от щастието, което можеха да имат.

— И Чад го разбира, а това е едно от нещата, за които го намирам за чудесен. — Лицето на Керъл, допреди миг така тъжно, сега радостно грееше. — Сега разбираш ли защо нямам нищо против да те придружи в обиколката на ранчото?

— Не искам да ми показва цялото ранчо. — Лана се опита да изясни молбата си. — Не знаех, че е толкова голямо до момента, в който Сокола не ми показа границите му, когато пристигнахме със самолета. Онова, което мислех, бе да обиколим двора и близката околност. Мога да се разходя и сама, но ми се струва, че не е редно. Но ако Чад има много работа, ще помоля някой друг.

— Може да те придружи баща ми, но вчера каза, че трябва да ходи в града, за да свърши някаква работа. Сокола също може да те придружи. Той познава на пръсти всяка педя от това място — каза Керъл.

— Да… да… — Лана въздъхна дълбоко, тъй като това предложение не й хареса. — Предпочитам да не се разхождам с него.

При този отговор Керъл побесня.

— Никога не съм мислила, че ти си от хората с подобни предразсъдъци! Очевидно съм сбъркала.

— Предразсъдъци? Аз нямам никакви предразсъдъци! — отвърна възмутено Лана. — Само че Сокола не ме харесва. Приема ме… погрешно. Не знаеше причините за това обвинение и се обърка. — А защо трябва да имам предразсъдъци?

— Мнозина го гледат с недобро око, защото е метис-навахос. Не зная защо, но си помислих, че ти не си като тях. — Керъл продължаваше да гледа Лана с недоверие.

— Но аз не знаех, че е наполовина индианец. Дори не съм го подозирала.

Тя се облегна на стола изненадана и се запита дали наистина се вълнува. Пожела да научи още неща.

— И затова ли Чад не го харесва?

Когато вдигна поглед, видя, че Керъл втренчено я гледа.

— Наистина ли не знаеш кой е Сокола? Джейби не ти ли е говорил за него?

— Джон? Не. А защо би трябвало да ми говори за него? — Лана се чувстваше все по-объркана.

— Защото Сокола е негов син.

— Шегуваш ли се?

Сега бе ред на Лана да се вгледа внимателно в лицето на жената отсреща. Отмести поглед, защото разбра, че вярно, и се запита защо нито Чад, нито Сокола й бяха споменали такова нещо.

— Да. Майката на Сокола беше индианка навахос. Била е любовница на Джон Бъкенън в продължение на много години. По онова време съм била дете и не зная подробности. Зная само това, което съм чувала да говорят. — Керъл сякаш се вглъби в себе си. — Майката на Сокола умряла в една снежна буря, така мисля. Но Джон Бъкенън не пожелал да остави Сокола при роднините й, за да израсне като индианец, а го доведе в имението. Естествено прекалено уважаваше Кетрин, за да я помоли тя да се грижи за него.

— А тя знаеше ли за момчето? — попита Лана.

— О, да — отвърна Керъл. — Доколкото ми е известно, всички знаеха за тази любовница индианка на Джон Бъкенън. Ранчото е като един малък град. Всички знаят всичко за всекиго. Може Джон Бъкенън и лично да го е казал на жена си, но съм сигурна, че се е опитал да бъде доста дискретен. Той си беше такъв. Доколкото си спомням, никой не говореше за Сокола в нейно присъствие. Всички винаги се преструваха, че е кръгло сираче. Тя също.

— Но кой се е грижил за него? Все пак някой го е взел в дома си, нали? — Лана се опита да върне разговора на основната тема.

— Джон Бъкенън помоли баща ми да се грижи за него. Двамата бяха много близки, затова естествено се е обърнал към него. Сокола живя с нас. Всъщност израснахме като братче и сестриче.

— А какво се е случило между Сокола и Чад? — Лана сбърчи вежди. — Изглежда никак не се разбират.

— Да, като се имат предвид обстоятелствата. Помисли си за всичко, което има Чад. Той е законният син на Джон Бъкенън, докато Сокола никога официално не е бил признат. Естествено Джон Бъкенън плащаше на родителите ми разходите на Сокола, плащаше и следването му. Но това не е много, нали? — Усмивката й бе тъжна. — Освен това Сокола не само че беше незаконен син, но беше и метис. Джон Бъкенън му беше баща, но оставаше фактът, че майка му е индианка навахос.

— Мога да разбера, че това е причинило недоразумения, съперничество, но чак толкова… — Историята, която чу от Керъл, не й се струваше достатъчна причина и тя продължаваше да се чуди. — Това е нещо по-силно от сляпа омраза. Все си мисля, че трябва да има нещо друго.

— Има. — Керъл въздъхна и побутна настрана полупразната чиния. — Това съм аз.

— Ти?

На Лана й се искаше да получи някакво по подробно обяснение.

— Да. Нали ти казах, че Сокола и аз сме израсли заедно. Той винаги беше по-големият ми брат, а аз — малкото сестриче, или поне така си мислех. После, през лятото, когато навърших осемнадесет години, открих, че Сокола иска да се ожени за мен. Обичаше ме. — Керъл замълча за миг и хвана една чашка с вече изстинало кафе. — Чад винаги е бил за мен „рицарят със златните доспехи“. Не исках да се омъжа за никой друг, освен за него.

— И така, отказа на Сокола.

— Да. Но той не го разбра. Обвини Чад. Имаше ужасна кавга. Чад го наби, което още повече влоши нещата. — Извитите устни на Керъл се превърнаха в тясна права линия, явно й бе неприятно. — Опитах се да обясня на Сокола колко много съжалявам, но той не искаше и да чуе. Вероятно си е помислил, че го отхвърлям, защото е метис и следователно не е подходяща партия.

— Така се е почувствал измамен от всички. А сега към цялата тази история идвам и аз — каза Лана. — Предполагам, че е наследил онова, което по право му се полага. Джон не може да не му е оставил нещо в завещанието си. Не може никога и за нищо да не го е признал, нали?

Не можеше да повярва, че Джон нищо не е оставил на Сокола.

— Джон Бъкенън му е оставил половината от това имение. Доколкото знам, той никога не го е признавал за свой незаконен син. Освен това му е завещал и пари, не зная точно колко. — Керъл издържа погледа й. — Ако трябва да бъда честна, Лана, струва ми се, че Сокола има повече право от теб на това наследство.

— Да — Лана беше съгласна с Керъл, но не знаеше какво да прави. Нейна ли беше вината? Имаше ли някаква грешка, която можеше да поправи? Господ й бе свидетел, че никога не бе желала Джон да й остави всичко това. Защо го бе оставил на нея вместо на плътта от своята плът, на кръвта от своята кръв? Ако Джон не е искал да остави на Сокола всичките си пари, имаше ли тя право да тръгне срещу волята му и да ги върне на Сокола? Всичко беше толкова объркано. Лана просто не знаеше кое бе справедливо и кое — грешно. Твърде много неща се бяха случили в последно време и тя се чувстваше уморена както психически, така и физически. Чад й бе предложи и да дойде в имението, за да си почине и отпусне. Днес бе едва първият ден и вместо да се почувства по-добре, се чувстваше вече по-зле. Отпи глътка кафе.

— Студено е. — Оплака се тя и стана от стола, за да иде и да си сипе ново. — Искаш ли и ти топло кафе, Керъл?

— Не, благодаря — Керъл отказа и дръпна стола назад. — Снощи започнах едно писмо до Джони. Искам да го допиша и да ида до пощата да го пусна. Тя се отправи към вратата, но на средата на пътя се извърна:

— Лана, не исках да те нараня, като ти разказах всичко това.

— Не си ме наранила — увери я Лана.

— Слава богу, защото ми се искаше да станем приятелки. — Керъл се усмихна.

— На мене също — рече Лана.

— Ще се видим по-късно — малката й ръчичка грациозно и помаха и тя изчезна зад арката на вратата.

След като си доля горещо кафе в чашата, Лана се върна на стола. Седна нерешително. Намаза с масло кифличката, но апетитът вече й мина. Чу, че някой приближава. Позабързаните стъпки разпозна походката на Чад и вдигна очи, когато той влезе.

— Добър ден. Току-що видях Керъл и тя ми каза, че си тук — призна й той и се отправи към масичката, за да си сипе чаша кафе от сребърната кана. — Реших да ти правя компания.

— Свърши ли си работата с документите? — попита тя.

— В основни линии, да.

Придърпа най-близкия до Лана стол и седна. Кафявите му очи я гледаха преценяващо.

— Не си спала добре тази нощ, нали? Изглеждаш уморена. Хубава, но уморена.

— Ласкател — пошегува се Лана. — Всъщност спах като — заклана. Не си спомням откога не съм спала толкова до късно. — Да, обаче си спомняше — беше онази сутрин след смъртта на Джон, но тя го премълча. А ако Чад си спомняше, не я поправи.

— Очевидно си имала нужда от сън. — Той отпи от кафето и погледна към кифличката, от която Лана бе отхапала само един залък. — Това ли е цялата ти закуска?

— Не съм гладна. — По-точно вече не съм гладна, помисли си Лана и додаде: — Трябва да се движа, за да ми дойде апетит.

— Но нали дойде тук, за да си починеш? — припомни й Чад.

— Но ще ми стане скучно — настояваше Лана и се смееше.

— Ще ти стане скучно по-късно, но поне първите дни се отпусни и си почивай.

— Приличаш ми на доктор — скара му се Лана. — Всъщност исках само да те помоля да ме придружиш да обиколим ранчото.

— Защо?

Той се усмихна, сякаш обмисляше, развеселен и изненадан, предложението й.

— Само за да добия представа как вървят работите. — Тя сви рамене. — Помислих си, че ще е интересно да се види какво се прави в едно ранчо.

— Може да се каже, че това ранчо се оправя от само себе си. Роулинс го управлява от години. Работата е рутинна и много скучна. Не вярвам, че това те интересува.

Той постави чашата на масата и вдигна рамене, с което даваше да се разбере, че темата е изчерпана.

— Не мисля, че може да се нарече интерес. По-скоро става дума за любопитство — отвърна Лана. — Струваше ми се, че ще ми хареса да пообиколя постройките и близките земи. Не съм яздила от години. Сигурно ще е много приятно!

— Мисля, че може да се уреди — каза Чад. — Ще кажа на някое от момчетата да оседлае два коня. Можем да тръгнем веднага след обяда. Какво ще кажеш?

— Струва ми се чудесно — отвърна Лана:

— Не изглеждаш особено ентусиазирана. — Той наведе глава настрана и я загледа с любопитство. — Нещо притеснява ли те? — Опита се да отгатне. — Не искаш ли да ми кажеш?

Лана се поколеба. После сграбчи чашата с кафе:

— Знам, че Сокола е син на Джон.

— Неговото копеле, искаш да кажеш — избухна той и веднага отмести поглед, за да контролира гневния си изблик. — Съжалявам, но е точно така. По произход, по име и по характер.

Когато отново се обърна към него, пресилена усмивка играеше по устните му:

— След като откри тайната на семейство Фокнър, това има ли някакво значение?

— Има огромно значение — отвърна Лана развълнувано. — Той е… беше син на Джон. Аз наследих това, което му се падаше по право.

— По право ли? Какво те кара да мислиш, че е имал някакво право? — предизвика я той. — Какво щеше да направи с наследството един метис? Джон е знаел какво прави, когато е оставил всичко на теб. Сокола е само един мръсен скитник. Джон Бъкенън пропиля толкова много пари, като се опита да направи от този метис бял човек. Той няма и грам амбиция в тялото си. Тук поработи малко, върне се при своето „типи“ за малко, после пак дойде да поработи малко. Той е един нехранимайко, пълен боклук, който не заслужава нищо от това, което има.

Звучеше като присъда без право на обжалване.

— Изглежда умен — поде Лана.

— Умен? Но той е учил. Джон Бъкенън е платил за всичко това — за най-добрия източен университет, и какво? Сокола заряза следването година преди да се дипломира, така че всички пари отидоха на вятъра. На това ли му викаш умен? — Чад сви вежда.

— Не знаех това.

— Не жали за него, Лана. Само ще си загубиш времето. Джон Бъкенън можеше да го включи и в сделките си, но всичко, което Сокола искаше да притежава, бяха дрехите на гърба му, едно удобно седло и мечтаната от всеки индианец навахос камионетка.

— Разбирам — измърмори Лана.

— Надявам се — каза натъртено Чад. Красивите черти на лицето му се смекчиха и той я дари седна от своите омагьосващи усмивки.

— Още ли ти се иска да яздим днес следобед? Обещавам ти, че няма повече да ти чета проповеди.

— Ще се радвам — тя му отвърна усмихната. — Но не ми се иска да се чувствам виновна, че ангажирам времето ти. Защо да не поканим и Керъл, и майка ти?

— Така значи, искаш да деля удоволствието от твоята компания с някой друг? — каза той закачливо. Но изобщо не се шегуваше. Пулсът й леко се ускори. Изкушаваше се от мисълта да каже не. Обаче не го стори.

— Разбира се! — Лана се опита да поддържа същия тон на разговора.

— Ако наистина искаш, ще ги помоля да дойдат — прие Чад, но идеята не го радваше.

Изпи кафето си и стана да си ходи.

— Трябва да звъня по телефона. Ако по-рано не стане, ще се видим на обяд.

Когато мина зад стола й, се спря колкото да сложи за миг ръка на рамото й. После напусна стаята.

Лана бе доволна, че той не обсъждаше предложението й да поканят двете жени, защото сигурно щеше да успее да я убеди да яздят насаме. Това именно бе проблемът. Тя си даде сметка, че той можеше да я накара да стори всичко, което си е наумил. Дали не се държеше прекалено доверчиво? Как можеше да знае дали това, което казва Чад, е истина?

— Върви по дяволите, Соколе, ти пося всички тези съмнения! — каза тя на висок глас.

Същата вечер Лана отново преживяваше всяка минута от следобедната езда със семейство Фокнър. Беше възхитително преживяване, изпълнено със смях, веселие и възбуда от новите впечатления. Но мускулите й, несвикнали с подобни усилия, я боляха при всяко движение. Дори нежната мелодия на Брамс, която Кетрин свиреше на пианото, не можа да я накара да забрави за болката. Когато и последната нота отзвуча във всекидневната, тя се опита да застави мускулите да я държат на крака, но те не я слушаха. Движението й привлече вниманието на Чад.

— Мисля да изпия два аспирина, да полежа във ваната един час и после се хвърлям в леглото.

Опитът й да се надсмее на своите болежки бе пресилен.

— Ще можеш ли сама да стигнеш до стаята? — пошегува се Чад. — Може би ще трябва да ти помогна.

— Сама ще се справя — увери го Лана засегната.

— Не трябваше толкова дълго да яздим. Надявам се утре да си по-добре — каза Керъл.

— Дано. Лека нощ!

Пожеланието бе отправено към всички и те й отговориха в хор. Пръстите на Кетрин вече се плъзгаха по клавишите на пианото и първите акорди на новото парче отзвучаваха, когато Лана напусна стаята.

Щом стигна до спалнята, тя не губи време — напълни ваната с гореща вода и сипа благовонно масло. Изхлузи дрехите си, влезе във ваната и се протегна. Изпъна се така, че главата й опря в порцелановата извивка. Топлата течност се хлъзна по нея, под нея, около нея и всяка частица от тялото и изпита дълбоко облекчение. Затвори очи, чувствайки се напълно щастлива, и остави на горещата вода грижата да излекува мускулната й треска.

Водата изстина преди тя да намери сили да се сапуниса и изплакне. Когато излезе от ваната, бързото изпарение на водата я накара да потръпне. Лана се разтри с кърпа. Грубата хавлия й върна топлината.

Като облече дългия пеньоар от сребрист сатен, влезе в просторната спалня. След горещата вана вече не чувстваше цялото си тяло схванато, а само някои отделни места. Беше се освежила и освободила от предишното усещане, че всичко я боли. Мекото легло вече не изглеждаше толкова примамливо, но от друга страна, нямаше никакво желание да се облече наново и да се върне при другите във всекидневната.

Всички бяха останали там. Лана можеше да чува музиката, която Кетрин изпълняваше — нахлуваше през полуотворената остъклена врата на верандата. Прекоси стаята, за да я затвори преди рояк нощни насекоми да е нахлул заради включените светлини. Ръката й доближи месинговата дръжка, но се поколеба. Уханието на чистия и свеж въздух проникваше през открехнатите стъкла. Там, навън, спокойната красота на нощта я примамваше.

Лана излезе на верандата и затвори остъклената врата, без да вдига шум. Каменният под задържаше топлината, погълната през деня. Босите й крака изпитаха приятно усещане. Стигна до ръба на верандата и подпря ръка на грапавия ствол, който поддържаше покрива. Вдигна очи и погледна небето, осеяно със звезди. Звездите пробляскваха като кристали. Поне милион от тях й се сториха толкова близко, че ако протегнеше ръка, можеше да си хване една. Нямаше ги неоновите светлини на града, нито промишлената мъгла, за да помрачат невероятния спектакъл на природата, от който дъхът на човека секваше. Нощна птица се обади от дърветата, които скриваха поляната пред дома. Нейният писък се сля с музиката на пианото, която се носеше в нощта от отворения прозорец на всекидневната. Лана се вгледа в дърветата, за да открие птицата, но напразно. Сред дълбоките сенки, хвърляни от гъстите клони на дърветата, проблесна запалена клечка кибрит. Огънчето описа къса дъга, преди да се превърне в матов отблясък от ръката, която го прикриваше. После изгасна, превръщайки се в червена точка. Лана се почувства напрегната, след като разбра, че там някой стои. Червената точка бе горящият връх на цигара.

Тя помръдна. Тъмният силует на мъж излезе от сянката и тръгна към нея. Разбра, че е Сокола по безшумния начин, по който сякаш се хлъзгаше в пространството. Не тичаше. Въпреки това премина разстоянието невероятно леко и бързо. Лана преглътна и се запита защо ли нещо приседна в гърлото й.

Когато спря пред нея, звездната светлина си играеше с острите му скули и гладките страни на безизразното му лице. Нощем очите му изглеждаха по-тъмни. Почувства се изнервена от втренчения му поглед.

— Какво правиш тук? — попита тя обвиняващо, а гласът: й издайнически затрепери.

— Слушам музиката. — Той нехайно облегна гръб на грапавата колона и издиша облаче дим от цигарата, която държеше със свитата си длан. — Кетрин е учила за пианистка, преди да срещне Джон Бъкенън. Напуснала е учението, за да се омъжи за него. Не знаеше ли?

— Не, не знаех — предпазливо отвърна Лана, защото знаеше друго… знаеше кой е той.

Настъпи дълго мълчание, в което звучеше само музиката.

Лана гледаше право пред себе си, съзнавайки, че Сокола внимателно изучава профила й. Чувстваше се неудобно и се питаше дали да му го каже и по какъв начин.

— Ти знаеш, нали? — повтори Сокола.

— Не, честно казано, не знаех, че Кетрин сериозно е свирила на пиано с намерение да прави кариера.

— Не говоря за това. Някой ти е казал кой съм — каза той.

— Че си син на Джон ли? Да зная го.

Нямаше причини да отрича. Погледът й се рееше и се спираше на всичко, освен на него. Беше напрегната и не разбираше защо трябва да говори толкова открито.

— Керъл ти го е казала. — И този път Сокола бе познал.

— Откъде знаеш? — Лана се обърна изненадана към него.

— Стигнах до този извод по простия принцип на изключването. — Дръпна още веднъж от цигарата й издуха дима настрани, в нощта. — Знаех, че Чад няма да ти каже, нито Кетрин. Роулинс не беше тук, а никой от воловарите нямаше да се изпусне. Затова… остава само Керъл.

— Мисля, че е така. — Но Лана не проследи изцяло пътя на разсъжденията му. — А защо Чад е нямало да ми го каже?

— Ако е имал намерение, щял е да го стори по-рано. Може би е мислил, че никога няма да научиш. — Устните му се свиха в горчива гънка. — Трябвало е да знае, че тук няма нищо тайно и свято. По някакъв начин изглежда нормално жена му да ти е казала. Той знае ли?

— Да. Питах го за теб — призна Лана.

Сокола тихо се засмя:

— И сигурно е изразил на висок глас мнението си за моя характер.

— И ти не спести своето, когато му отправи обвинения — припомни му ядно Лана, но той не й обръщаше никакво внимание. С глава, наклонена настрани, слушаше музиката.

— Чуваш ли тази пиеса?

Проницателният му поглед се впи в нея. Лека усмивка смекчаваше суровата линия на устата.

— Знаех, че ще го изсвири.

Лана разбра, че говореше за „Виенски валс“, който Кетрин изпълняваше на пианото. Цигарата полетя към земята и се размаза под тока на ботуша му.

Преди да отгатне намеренията му, Сокола обви с ръка талията й, хвана лявата и ръка, притискайки с пръсти средата на дланта. Миг по-късно я водеше в стъпките на валса. Танцуваше плавно и леко, не правеше подскоци, докато кръжеше около нея по каменния под на верандата.

Лана се препъна веднъж в издадения ръб на един камък. Ръката на Сокола се сви повече, за да я задържи, и не я пусна, за да е близо до него. Нещо по-силно от романтичната музика и звездната светлина вълнуваше Лана. През леката материя на пеньоара чувстваше тръпнещите хълбоци, здравите мускули на бедрата, притиснати плътно до нейните. Свръхчувствителните й зърна потреперваха всеки път, когато се потриваха о яркосинята памучна риза, скриваща широките му гърди. Разперените му пръсти лежаха на хлътналата част на кръста й, придавайки му топлината си. От гладките му бронзови бузи и кожата му се носеше ухание на мъжки одеколон за след бръснене, от който й се виеше свят.

Лана трябваше непременно да заговори:

— Откъде знаеше, че Кетрин ще свири този валс?

— Това е любимата ми музика и тя го знае. — През полуотворените си клепачи Сокола изучаваше лицето на Лана, вдигнато към неговото. — Всеки път, когато си мисли, че може да съм тук, навън, тя го свири за мен — за да ми припомня, че аз съм вън, за да гледам какво става вътре.

Лана се опита да открие следи от горчивина в думите му, но не можа.

— Съжаляваш ли?

Те правеха малки стъпки и се движеха в един малък квадрат на верандата.

— Не ме интересува защо го прави. Харесва ми музиката и толкова. Разочарована ли си?

— Защо пък трябва да съм разочарована? — Лана сбърчи вежди.

— Мислех си, че очакваш да съм от типа индианци, които пият огнена вода и подскачат под звуците на местни барабани, вместо да танцувам валс на лунна светлина с красива жена, опиянявайки се от начина, по който я чувствам в обятията си.

Думите, произнесени с мек глас, лумнаха в нея като огнени езици. Жарта им я облъхна и тя отскочи от ръцете му, завъртайки се, за да успее да удържи полуделите си чувства.

Комплиментът на Сокола разтърси съзнанието й, разкъса на парчета мислите й, оставяйки я само физически незасегната. Сърцето й биеше лудо в ребрата, диво, като индианските тамтами, за които Сокола говореше.

Опита се дълбоко да си поеме въздух, за да се успокои, но дъхът заседна в гърлото, когато ръцете му обвиха талията й. Впи нокти в тях, щом дланите се срещнаха. Когато бе избягала от него, Лана бе разкрила прекалено ясно начина, по който я вълнуваше. Реши повече да не се вълнува и се опита да мисли спокойно.

— Учудваш се на това, което казвам, или на това, което изпитвам? — попита Сокола със същия нисък чувствен глас.

— Ти рядко говориш. После изтърсваш нещо като това… Да, учудва ме — призна тя, тръпнейки.

Мекият й ханш чувстваше твърдите очертания на хълбоците на Сокола. Топлината на тялото му стопляше тръпнещата й плът. Лана се уплаши да не обърка чувствата, които той й вдъхваше — страх, но също така и щастие.

— Изненадана ли си от факта, че умея да се изразявам? — подигра я той.

— Зная, че си учил — отвърна тя и зае отбранителна позиция.

— Учил. Учил съм на оригинален английски език. Езикът на Народа на хората, на племето навахос, е далеч поточен и богат на изказ. Виж!

Той вдигна ръка от кръста й и посочи небето на север.

— Виждаш ли Голямата мечка и Полярната звезда?

— Да.

Лана не успяваше добре да види звездите, защото бузата и челюстта на Сокола притискаха косите й. Топлият му дъх, ухаещ на тютюн, я изгаряше.

— Думата на езика навахос, означаваща север, е нахукос. В свободен превод означава „тънък твърд предмет, които се върти около себе си“, с което се означава движението на Голямата мечка около Полярната звезда. Това е повече от посока, това е определение. Английският е пасивен език, съставен от съществителни и прилагателни, смътни и неточни. Езикът на навахос е език на глаголи, точен и ясен. Индианецът навахос не може да каже „аз държа“. Той трябва да уточни дали предметът, който държи, е дълъг като тояга, дали е като вързоп, като сено или като плат, или пък дали е одушевен предмет, като жена например.

Сърцето на Лана глухо затуптя при интимния тон на гласа му. Тя се опита да се извърти в обятията му, доколкото бе възможно, и да погледне лицето му, докато мисълта й трескаво се бореше да насочи разговора към не толкова опасни теми.

— Защо не дойде на погребението на Джон, Соколе? — тя внезапно смени темата.

Клепачите му бавно и лениво се отпуснаха, колкото да скрият за миг синевата на очите му. Изразът на лицето не се промени. Задържа ръка на талията й, но леко, без да се опитва да намали зейналото разстояние помежду им.

— Не обичам да гледам мъртви тела, предпочитам живите.

Вдигна ръка, за да проследи с пръсти меката линия на косите на Лана при слепоочията. Продължи надолу по скулата, през класическия ъгъл на профила, сетне щракна с пръсти между бузата и челюстта й.

— Не можеш ли да бъдеш сериозен? — възмути се Лана и се опита да отбегне ръката му. — Джон беше твой баща.

— Биологично, да. Пое финансовата отговорност по моето отглеждане, така че индианците навахос не могат да кажат, че ме е „ограбил“ — промърмори той. — Може би не отидох, защото отвращението на навахос към мъртвите е толкова дълбоко вкоренено в моето подсъзнание… Истината е… — Сокола замълча за миг. Усмихна се накриво. — Истината е, че съм прекалено много индианец, за да бъда бял, и прекалено много бял, за да бъда индианец. Харесват ми удобствата в света на белите — класическа музика, марково бренди, меки легла, приятни разговори с учени хора, хубави жени. Но имам нужда от простор, от необятни пространства, по които да тичам и яздя на воля.

— Това ли бе причината да напуснеш университета, преди да се дипломираш? — Лана чувстваше, че гласът й трепери, защото ръката му галеше, чувствителната зона под брадичката и челюстта й.

— И това ли знаеш? — веждите му учудено се свиха, после се върнаха към нормалното си положение. — Навремето, когато напуснах следването, си мислех, че ще накажа баща си, след като открих, че той се срамува да ме признае като негов син. Но сега мисля, че това не беше истинската причина.

— Коя е тогава?

— Отегчението.

Дългите коси на Лана се виеха по врата й и се преплитаха в пръстите му. Сокола хвана немирния кичур и го изглади на раменете й. Дланта погали оголената й шия. Пулсът на вената под брадичката се учести от допира на пръстите му. Леките и непринудени ласки я завладяха и тя не можа да ги отбегне. Не можеше да се каже, че това усещане я плашеше.

— Защо се върна тук? — попита отново тя. — Ако си знаел какви чувства изпитват всички към теб, защо…

— Защото това е моята земя. Нима трябваше да им позволя да ми я отнемат? — В думите му имаше повече логика отколкото горчива констатация. — Освен това, ако не бях тук, семейството щеше да се раздели. Те имат нужда от мен, класическата черна овца, от някого, когото общо да мразят. Сега могат да прехвърлят вината за своето нещастие на мен. Ако аз не бях тук, щеше да им се наложи да търсят друга изкупителна жертва, например теб.

Ръката му разтвори пазвите на пеньоара и Сокола наведе глава. Устните му докоснаха основата на шията, където вената диво туптеше. Провокиращото действие потисна всяко нейно желание да протестира. Лана опря длани на гърдите му, опитвайки се да окаже слаба съпротива, но се отказа. Ръцете й обаче останаха там. Той лекичко я хапеше и това гъделичкаше кожата й, от което вътрешно потръпваше. Когато Сокола още повече разшири отвора на пеньоара, за да открие цялото й рамо, Лана открито потрепера. Цялата й защита рухна.

— Ухаеш на нещо свежо и чисто, на нещо като сапун. — Устните му, произнесоха думите близо до шията й.

— Току-що се изкъпах. — Чу собствения си глас и разбра, че той издава нарастващото й желание. Това я обърка, защото се случваше тъкмо с нея, и то без никакъв предупредителен сигнал.

Всъщност имаше доста неща, които предвещаваха какво ще се случи. Само че тя несръчно ги посрещаше, вместо да избяга. Ръцете й се плъзнаха настрани и го обгърнаха. Тя се вкопчи в него, отдадена на дивата, изгаряща страст, която мъжът й вдъхваше.

Отметнала глава назад, което позволяваше на Сокола да прави каквото пожелае, Лана дълбоко се наслаждаваше на всичките му волности. Когато ръцете му отвориха пеньоара, изпита голямо удоволствие, че му го е позволила. Гърдите й набъбнаха под ласките на неговите ръце. Устните на Сокола се плъзнаха нагоре към, ушната мида и лекичко я хапеха.

Като извърна глава, Лана потърси тази уста, която така разпалваше всяка част на тялото с влажните си устни. Опустошителен огън лумна във вените й, когато я откри, и тя почувства, че попада в плен на мъжката му власт. Под пеньоара ръцете на Сокола я обгърнаха и притиснаха голата й гръд до памучната материя на ризата.

Няколко почуквания на вратата отекнаха на верандата. Лана първо си помисли, че това са ударите на сърцето й, бясно биещо в гърдите й. Но след почукването се чу мъжки глас, който викаше нейното име. Сокола вдигна глава. Гняв гореше в очите му.

— Търсят те — каза той. — След минути ще бъдат тук. Искаш ли да остана?

Това „те“ без съмнение означаваше Чад, реши Лана.

— Изтръпна от страх при мисълта за това, което Чад можеше да стори на Сокола, ако ги завареше заедно. Все още пазеше пресен спомена за онова, което й разказа Керъл, за ужасната разпра, избухнала преди много години помежду им. Не искаше да стане причина за допълнителна омраза между двамата братя, още повече че и двамата много я привличаха. Сокола, сякаш прочел мислите по израза на лицето й, отсече:

— Не, виждам, че ти не ме искаш вече тук — отдръпна я от себе си и оправи пеньоара й.

— Соколе… — Лана се опита да му даде някакво обяснение.

— Седни на онзи шезлонг! — С кимване на глава той й посочи шезлонга до стената на верандата, докато Лана закопчаваше колана на пеньоара. Чувствата му угаснаха и гласът звучеше безизразно: — Когато Чад се появи, кажи му, че си заспала.

— Но ти…

Няма да може да ме види — увери я сухо той.

Отдалечи се безшумно, като се придържаше близо до сенките на къщата. Сетне изчезна в мрака.

Скърцането на отваряща и затваряща се врата, гласът на Чад, който я викаше, накараха Лана да действа. Босите и крака безшумно я понесоха към шезлонга. Едва успя да седне, когато остъклената врата на спалнята й се отвори.

— Лана? — при ярката светлина, която струеше от стаята, Чад моментално я забеляза.

— Да. Тук съм. — Пусна крака на земята, сякаш точно в този момент ставаше, и оправи с ръка разрошените си коси. — Ти ли ме повика преди минута? Мисля, че бях задрямала. — Лана си послужи с лъжата, която Сокола й подсказа.

— Питахме се къде ли си изчезнала. Само след миг Чад бе до нея:

— Керъл минала през стаята ти, преди да си легне, за да види всичко ли е наред, но тебе те е нямало. Не си отговорила, когато те е повикала. Обзе ни паника. Какво правиш тук, навън? Мислех; че си отишла „да се хвърлиш в леглото“ — той се усмихна.

— Излязох за малко да глътна чист въздух. Нощта е великолепна — имаше нотки на предизвикателство в тона й.

Чад се огледа в нощта и видя звездите, искрящи по небето над навеса на верандата.

— Чудна е. Не бях я забелязал. — Хвана ръката й и я затвори в своите топли шепи. — Искаш ли да се поразходим?

— Не. — Отказът бе придружен от поклащане на глава. Лана, умишлено освободи ръката си. — Уморена съм — настоя Лана. — Освен това краката ми са боси. Ако нямаш нищо против… — Стана от стола. Никак не й бе трудно да демонстрира умората си. — Крайно време е вечерта да стане нощ. И този път наистина си лягам да спя.

Чад трепна и й прегради път.

— Не се разхождай друг път така, Лана, без никого да предупредиш!

Не й се хареса нито тонът на гласа му, нито собственическото му поведение.

— Чад, аз само съм излязла през вратата на спалнята. Няма да искам разрешение за подобно нещо.

— Разбира се, че не. Само че аз… е, безпокоях се за теб — каза Чад, като се опитваше да я успокои.

— Но какво може да ми се случи навън? — Лана сбърчи вежди. — Караш ме да се чувствам в опасност. Тя се засмя недоверчиво и го заобиколи. — Лека нощ, Чад!

Той се извърна леко, за да я наблюдава:

— Лека нощ, Лана.

Когато се обърна, за да затвори остъклената врата, погледът на Лана се зарея далеч от Чад и затърси някой из сенките на дърветата. Лека усмивка заигра на устните й, когато срещна погледа на Чад, после затвори вратата и дръпна завесите, а нощта остана навън. Погледът й попадна на леглото и тя докосна с върха на пръстите устните си. Носеха още следата от целувката на Сокола.