Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nightway, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 25 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джанет Дейли. Ритуалът на нощта

Редактор: Илия Балджйев

Коректор: Таня Саева

Оформление на корицата: Лъчезар Русанов

Книгоиздателство „Драгойна — ИГ“

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Пробуждането на Лана премина през различни фази. Обгръщаше я такава мека топлина, че не искаше да се откъсне от нея, защото се боеше, че я чака нещо неприятно, щом отвори очи.

Ярката слънчева светлина нахлуваше през прозорците на спалнята и в този момент блестеше дори през клепачите й. Обърна се с гръб към светлината. Дощя й се отново да заспи и да се върне към съня, който й бе оставил това усещане. Движението обаче пробуди кънтене в главата. Почувства дива болка в слепоочията.

— Защо ли пих толкова шампанско? — промърмори Лана и отметна завивките.

Сякаш взривна вълна я удари. Джон бе мъртъв. Седна на ръба на леглото, стискайки таблата, а болезнените спомени от предишната вечер я връхлитаха на талази, без определена последователност, някои доста неясни.

Най-мъглив от всички бе моментът, преди да заспи. Предпазливо изви изгарящата от болка глава и хвърли поглед през рамо, към празното легло. Сънувала ли беше?

Сокола наистина ли се люби с нея предишната вечер? Смътно си спомняше, че го бе помолила да не я оставя сама. Беше абсолютно сигурна, че е останал, но дали бе спал с нея?

Защо паметта й беше толкова неточна, а събитията от предната вечер — толкова мътни? Беше пила шампанско повече от необходимото, но… Лана си спомни за аспирина и уискито, които Сокола насила й беше дал.

Хладен повей премина по кожата й. Лана потръпна. Внезапно осъзна, че е гола. Защо ли баща й не й е сложил пижамата, преди да я отнесе до леглото? Не, не беше баща й. Бе Сокола. Лана си припомни, че и тази нощ бе объркала двамата. Може Сокола да се е любил с нея. Защо иначе щеше да сънува подобно нещо?

А защо тя го бе допуснала? Не бе от типа жени, които лягат с първия срещнат. Или беше прекалено пияна, за да му устои? Въпреки това мисълта се свързваше с някакво радостно чувство и значи не е имало никакво насилие. Ако само можеше да се освободи от досадното бучене в главата, щеше със сигурност да си спомни всичко много ясно.

Някой чукаше на вратата и шумът отекна в целия апартамент. Само след миг Лана разбра, че това не е от бученето в главата, което се усилваше. Наистина някой чукаше на вратата. Може би беше госпожа Морган, помисли си Лана, и разтърка с длан чело, надявайки се съседката да си тръгне. Но чукането ставаше все по-упорито.

Като хвърли поглед на будилника близо до леглото Лана разбра, че наближава обяд. Сигурно госпожа Морган се безпокоеше за нея и идваше да види дали всичко е наред. Ако не отвореше, сигурно щеше да повика домоуправителя да влезе и да провери.

Пеньоарът с копринен шнур бе в края на леглото. Яркият му малинов цвят рязко контрастираше с бродираната покривка на леглото, от сив сатен. Лана го взе и се изправи, все още леко залитайки. С усилие откри ръкавите и най-после успя да го нахлузи. На вратата продължаваше да се чука.

— Идвам! — извика тя уморено, закопча колана и изтича от спалнята.

Чукането спря. Когато отвори, видя, че не е госпожа Морган. Лана откри, че гледа втренчено уплашените очи на Чад Фокнър. Тези очи я оглеждаха от глава до пети, спирайки се за миг на деколтето на пеньоара, а после — на масата тъмни, разрошени коси. Най-сетне тя проговори:

— Здравейте! — Докато се съвземаше, Лана успя да отметне назад част от косите си и да сложи малко ред в тях. — Аз… току-що се събудих.

— Започнах вече да се безпокоя, след като не идвахте да отворите.

Носеше тъмни, траурни дрехи, които рязко контрастираха с изискания светъл костюм, в който го видя предишната вечер в болницата. Лана отново се възхити на очарователния му вид. Неговата полуусмивка съдържаше учтива молба:

— Може ли да вляза?

— Да… да, разбира се.

Отдръпна се от вратата и го пусна да влезе. Ръцете й нервно помръдваха, опитвайки се да пооправят пеньоара, за да има по-гостоприемен вид.

— Аз… съжалявам за баща ви — каза, като си припомни, че трябва да изрази съболезнования за загубата.

— Благодаря. — Очите му изразяваха учтива — загриженост, докато изучаваха бледото й лице. — Как сте тази сутрин?

— Това може би се дължи на ужасния ми вид. — Лана се опита да се засмее, но от усилието отново я заболя глава.

— Вие сте невероятно привлекателна жена, Лана, дори и сега. Но мисля, че вече го знаете.

Лана се почувства прекалено уязвима, за да се справи с комплимента. Сексуалното желание бе стояло винаги далеч от съзнанието й, откакто бе приключила историята с онзи женен мъж. След отминалата нощ, когато се люби със Сокола, ако това наистина се бе случило, то отново се пробуди. А Чад Фокнър бе точно мъжът, който можеше да го стори. Тя погледна към лявата му ръка — нямаше халка.

— Благодаря, че се обадихте миналата нощ — рече Лана:

— Може ли да ви предложа малко кафе?

— За мен не, но направете малко за себе си. Трябва да ви помоля за извинение, задето ви събудих. — Чад се усмихна. — Не мислех, че все още може да сте в леглото.

— Легнах доста късно снощи вечерта.

Когато влезе в кухнята, видя бутилката с уиски и празната чаша на плота. Чад, който вървеше по петите й, забеляза, че погледът й се спря на двата предмета.

— Вечерта беше много тежка за вас, нали? Надявам се, че това малко ви я е облекчило! — каза той, намеквайки за алкохола.

— Помогна ми да забравя — съгласи се тя, но си помисли, че също така бе объркал всичко в главата й.

Сокола сигурно е знаел за това, когато снощи ми го изля насила в гърлото, помисли тя. Сетне вдигна глава и отметна кичур коса зад ушите, но той отново падна.

— Бях напълно замаяна снощи, когато той си тръгна. Дори не можах да му благодаря, че остана при мен — отбеляза тя, но сетне си припомни, че той не бе го направил от учтивост към нея. — О, аз зная защо той остана тук — каза Лана и добави вода в кафеника. — И зная защо не искахте аз да се обаждам в болницата. Да не би някой да остане с погрешно впечатление.

— Това бе само една от причините. Не исках да останете сама.

Чад стоеше близо до нея, със сериозен израз на лицето.

Неговата загриженост бе нещо безкрайно по-различно от безразличието, което Сокола бе показал през изтеклата нощ.

— Надявам се това да не ви е подразнило! — каза той. Мамещото ухание на скъп мъжки одеколон пробуди усещанията на Лана. Настойчивият му поглед я убеди, че тя е единствената жена на света, от която той се интересува. При тази мисъл й се зави свят. Тя наистина не можеше да устои на толкова много чар и внимание към нея наведнъж.

— Много мило от ваша страна, че се безпокоите за мен, господин Фокнър. — Нещо сви гърлото й.

Постави кафеника на котлона, но после забрави да го включи.

— По това време на деня вие сигурно имате грижи по семейството, сделки и дузина други неща, които изискват внимание.

— Аз ви включвам сред най-важните работи, Лана. И искам да ми викате Чад. Била сте много близка с баща ми през последните месеци. Надявам се, че в бъдеще ще имаме възможност да се опознаем по-добре.

Сладостна тръпка мина през тялото й. Може би, в края на краищата, нямаше да остане пък все така сама.

— Ще ми бъде приятно — простичко отвърна тя.

Чад не приличаше на човек, който говори необмислени неща. Тя искрено се надяваше, че той мисли това, което говори. Щеше да й бъде приятно да узнае, че той е ерген.

— Дойдох днес тук, за да се убедя лично, че сте добре, и да ви уверя, че вестниците няма да споменат името ви. Що се отнася до вестниците, версията е, че баща ми е получил сърдечен удар, когато е бил на гости при съдията Гарви, приятел на семейството ни — обясни той. — Малко вероятно е някой да се усъмни в тази история, но ако от пресата научат нещо, може да ви посети някой журналист. — Пъхна ръка в джоба си и извади визитна картичка.

— Не давайте интервю на никого. Вместо да отричате, не разговаряйте с никого от тях. Обадете ми се незабавно — аз ще се оправя с тях. Не искам да бъдете подлагана на някой от неприятните коментари, които тези журналисти могат да направят.

Никой и никога не бе се грижил за репутацията й освен Джон. Тя винаги си мислеше, че в неговата галантност има нещо старомодно. Когато взе визитната картичка, той топло стисна дланите й в своите. Тя не посмя да вдигне поглед.

— Не бива да казвате нищо, Лана. Не искам да бъдете засегната от всичко това. Правя само онова, което и баща ми би сторил на мое място.

Когато Чад меко постави ръка на брадичката й, сякаш за да почувства формата, Лана несъзнателно пристъпи към него. Мъжът бавно сведе глава, като че се колебаеше. Устните му се сляха с нейните в безстрастна целувка, но тя потръпна от топлината им при този допир. Миг по-късно натискът на устните се превърна в дирене, в любопитно обследване, както често става при първата целувка. С явно нежелание Чад бавно вдигна глава, за да види реакцията на очите с кехлибарени искри.

— Извинете — каза ненадейно. — Не биваше да го правя. Сега разбирам защо баща ми ви е намирал за толкова привлекателна.

— Бяхме само приятели. Нищо повече.

Лана съжаляваше, че той не иска да признае целувката. На нея много й хареса.

— Да. Спомням си. — На лицето му се изписа израз на огорчение. — Само че когато ви докосвам… е, нека да кажем, че не ми вдъхвате платонически чувства.

Лана потръпна от възбуда при това призвание. Чад я вълнуваше и й бе приятно да научи, че вълнението беше взаимно. При неговия външен вид и чар можеше да се предположи, че много жени го преследват. Въздъхна при мисълта, че като син на Джон Бъкенън щеше да наследи по-голяма част от парите му, което автоматически го поставяше извън нейната социална категория. Въпреки че Джон не се интересуваше дали тя е бедна или богата, член на имотното съсловие или сред онези, които работят. Нима Чад не бе замесен от същото тесто? Продължаваше да мисли за Чад като за по-големия син, тъй като Джон й бе казал, че си приличат. Съжаляваше, че не го бе попитала за нещо повече А да пита в този момент Чад, щеше да прозвучи нахално.

Като отдръпна ръце, Чад се отдалечи на крачка от нея.

— Бих искал да остана да ви правя компания по-дълго, но има още много неща, които трябва да се оправят… — каза той, силно огорчен.

— Кога ще бъде погребението? Искам да присъствам. А възможно ли е? — Тя помоли за разрешение, защото не искаше нейното присъствие да предизвика неудобни въпроси.

— Разбира се, че може да присъствате. — От внезапната усмивка, която й изпрати, дъхът й секна. — Баща ми го познаваше цял град, така че сигурно ще бъде голямо погребение. Ако някой ви зададе въпроси, в което много се съмнявам, кажете му просто, че сте позната на член от семейството и сте там в израз на уважение. По-точно, че познавате мен.

Чад изчака, докато Лана не си записа на лист часа и мястото на погребението.

— Няма да се чувствам както трябва, ако не присъствам на погребението на Джон, но, от друга страна, не бих искала да ви притеснявам — каза тя.

— Зная, че последното нещо, което бихте желали, е да притеснявате някого. В това ни най-малко не се съмнявам — На лицето му се изписа смес от удовлетворение и одобрение, преди да въздъхне отново загрижено. — Сигурна ли сте, че ще се чувствате добре, ако сега си тръгна?

— Да — увери го Лана.

Но Чад продължаваше да се колебае.

— Мога ли да ви се обадя през един от първите дни на идущата седмица?

Наистина искаше да я види отново. При тази мисъл очите й заблестяха:

— За мен това ще бъде голямо удоволствие. Всъщност всяка вечер съм си у дома, с изключение на времето, в което съм на пазар.

— Тогава ще се чуем наскоро.

Усмивка заигра по устните на Лана, веднага щом Чад си отиде. Внезапно бе намерила повод да очаква с нетърпение идущия ден. Погледът й се спря върху кафеника на котлона и разбра, че не го е включила.

 

 

Като намали скоростта на колата стар модел, взета под наем, Сокола зави по частния път, отбелязан с две тухлени колони отстрани. От двете страни на асфалтовата повърхност обгорената от слънцето земя бе превърната в градина с пустинни растения с помощта на опунцията[1], сагусовия кактус и „зеления колец“. С тази местна растителност бе постигнат желаният ефект. Пътят завършваше пред масивен тухлен дом, покрит с червени керемиди. Сокола паркира колата на площадката с каменна настилка, която се откриваше пред главния вход на къщата.

Дългите му меки крачки го отведоха бързо, без обаче да личи каквато и да било припряност, до вратата, на която бе окачен черен венец в знак на траур. Позвъни на звънеца и зачака, а очите му непринудено се впериха в синьото небе и далечната планинска верига, която образуваше сиво петно на хоризонта. Вратата се отвори. Сокола стоеше в рамката на вратата. От другата страна на прага видя стройната като тръстика фигура на Керъл, облечена по модата, в скъпа черна рокля. Щом го зърна, жената се усмихна приветливо:

— Влез, Соколе!

Тя отвори цялата врата и се отдръпна, за да го пропусне вътре. Косите й със златистия оттенък на царевицата, бяха късо подстригани. Леката прическа прикриваше доста години. Както винаги светналите зелени очи го следяха упорито, докато не срещна погледа му. Сокола не знаеше какво търси тя — може би прошка след толкова години.

Прекрачи прага и пое по излъсканите плочи на предверието, докато Керъл затваряше вратата.

— Отивам на летището. Отбих се само да ти кажа, че се връщам в ранчото.

Присъствието му в този дом беше нежелано и Сокола нямаше никакво намерение да се задържи.

— Ще се върнеш ли за погребението в понеделник? — настоятелно попита Керъл.

— Не.

— Но…

Той не й даде възможност до протестира. Вдигна вежди и додаде:

— Погребението е вашият начин да се разделите с мъртвите, а не моят.

— Кой е, Керъл? — попита мъжки глас преди Том Роулинс да се появи под покритата с мозайка арка, която водеше към просторния хол.

Спря се като изтукан, щом зърна Сокола. Ноздрите му се разшириха от гняв. Годините бяха прокарали многобройни горчиви бразди по лицето, което му придаваше вид на суров старец.

— Какво дириш тук, Соколе?

— Не съм дошъл да правя посещение на вежливост. — Хапливата ирония изкриви устата му. — Отбих се само за да ви кажа, че си отивам. Много от момчетата ще искат да дойдат за погребението в понеделник, така че в имението ще останат малко хора. Щом аз съм там, някой друг ще може да дойде.

— На теб изобщо ти е все едно дали ще могат да дойдат, или не… — избоботи Том Роулинс.

— Вярно е, че изобщо не ми пука — каза Сокола, сякаш мед му капеше от устата. — Но на тях им пука. Тогава?

Сви рамене в израз на безразличие.

— Щом ще си ходиш, тръгвай си! — Роулинс посочи вратата.

— Татко; моля те! — промърмори ядосано Керъл.

Сокола, настръхнал, застина на място:

— Не ми давай заповеди, Том, мога да си променя намерението.

— Това не е подходящото време да се карате, татко. — Керъл упорито се опитваше да задържи баща си да не вдигне скандал.

След като му хвърли последен яростен поглед, Том се завъртя на пети и се отдалечи. Сокола усети, че напрежението му спада. Мускулите му се отпуснаха. Погледът му се плъзна към Керъл и той я загледа с престорена дързост. От деня, в който го бе предала, тя многократно се застъпваше за него пред баща си.

— Съжалявам — извини се Керъл.

— От много време това няма никакво значение, Керъл — отвърна Сокола и видя, че тя потръпна.

Жената отвори уста, за да възрази.

— Ще ми се да променя това, което се случи… — Но бе прекъсната от някой, който идеше тичешком.

Сокола хвърли поглед на момчето, което се появи, и на широката усмивка, която огряваше лицето му. Беше миниатюрното копие на Джон Бъкенън, с тъмни коси и смеещи се сини очи. От Керъл бе наследил само крехкото и стройно телосложение.

— Здравей, Соколе! — момчето го поздрави с нескрита радост. — Дядо Том каза, че ще се връщаш в ранчото. Може ли да дойда с теб?

— Джони! — В тихия глас на Керъл звучаха нотки на изненада и укор. — Знаеш, че в понеделник ще бъде погребението на Джон Бъкенън. Какво ще си кажат хората, ако внукът му не присъства?

— О, мамо! — възрази дванадесетгодишното момче. — Няма да мога да изпробвам онзи кон, който татко ми подари! След погребението ще трябва да се връщам в училище!

— Понякога не те разбирам, Джони Фокнър! — Керъл не можеше да скрие гнева си. — Би предпочел да изпробваш новия си кон, вместо да окажеш почит на дядо си, като присъстваш на погребението му! Какво ще си помислят хората?

— Да, Джони — сухо се изсмя Сокола и ококори подигравателно очи. — Каквото мислят хората е много важно. Трябва да слушаш майка си — в това отношение тя е всепризнат авторитет!

Жената мигом вдигна глава и лицето й пребледня от мъка. Сокола се запита защо намекна за нейната чувствителност към хорското мнение. Може би защото тя му го беше напомнила или защото не му се искаше момчето да израсне с ограниченото мислене и предразсъдъците на родители и деди.

— Но ти няма да дойдеш на погребението, Соколе — припомни му Джони. — Чух дядо да го казва на баба.

— Разликата, Джони, е, че на никого няма да му пука дали аз ще дойда, или не.

Което си беше и вярно. Освен това, въпреки че вече не вярваше в труповете да се крият духове, не виждаше никаква причина да гледа тялото, напомпано с формалдехид, или покрития с кадифе ковчег, в който то лежеше. Не приемаше нищо друго освен факта, че човекът бе мъртъв.

— Защо?

Във въпроса прозвуча упорито любопитство. Сокола тихичко се засмя и с крайчеца на окото си долови израза на неловкост, изписан по лицето на Керъл.

— Ще ти кажа онова, което Джон Бъкенън ми каза, когато бях горе-долу на твоята възраст. Когато бъдеш достатъчно голям, за да разбереш отговора, няма да има нужда някой да ти го обяснява.

Направи полукръг и сложи ръка на дръжката на вратата в мига, когато звънецът иззвъня. Сокола завърши движението си, като отвори на новодошлия. Позна в набития, почти напълно плешив мъж Бенджамин Калдер, един от адвокатите на Джон Бъкенън. Мъжът изглеждаше напрегнат и обезпокоен, сякаш носеше лоши новини, помисли си Сокола. Погледът на човека допадна на Сокола, забеляза го, сетне изгуби интерес. Сокола се запита дали във Финикс има някой друг, освен семейство Фокнър, който да знае за неговото съществуване.

— Очакват ме.

Съобщението бе отправено към Керъл, която бе застанала отстрани на Сокола и със собственически жест бе хванала малкия Джони за раменете.

— Да, господин Калдер. — И Керъл го бе разпознала. — Желаете ли да влезете?

Сокола мръдна към вратата и неусетно се хлъзна в сянката на една голяма папрат, за да се слее със стената, докато адвокатът влизаше. Искаше да си тръгне, щом мъжът влезе, но ритмичното потракване на токчета го накара да спре. Разпозна стъпките на Кетрин. Не беше я виждал, откакто я остави в болницата предишната вечер.

— Най-после дойде, Бен.

Жената поздрави адвоката с рязък и нетърпелив глас. Тя също бе облечена в черно и определено изглеждаше царствена. Нямаше болка в израза на лицето, а само гняв. Не забеляза Сокола близо до вратата.

— Каква е тази глупост с новото завещание?

Адвокатът пребледня.

— Не е глупост, Кетрин. — Опита се да смекчи гнева й с приглушения тон на думите си. — Преди месец Джон Бъкенън ме накара да подготвя ново завещание.

— Кой е основният наследник? — попита тя. — Бог да ми е на помощ! Ако е обезнаследил Чад в полза на онова проклето копеле, неговия метис, кълна се…

Спря ненадейно, когато Сокола изникна от сянката.

— Не спирай сега, Кетрин. — Ъгълчето на устата, му се сви. — Започва да става интересно.

— Никога няма да получиш и цент! — Омразата блестеше; жълта, в очите й, подивели като на пума, защитаваща малките си. — Аз ти го обещавам. Индианската кучка, която те е родила, не е била нищо друго освен една проститутка и аз ще намеря поне дузина мъже със сини очи и твоята кръвна група, които ще се закълнат в това на банката на свидетеля. Ще бъде най-дългата и мръсна съдебна война, която е виждал светът!

— Сега, когато Джейби е мъртъв, най-после можеш да кажеш онова, което си таила през всичките онези дълги години, нали?

Адвокатът, с мораво лице, пристъпваше от крак на крак. Беше ужасно притеснен и не знаеше какво да прави. Поведението на Сокола засегна Кетрин.

— Роулинс трябваше да те убие, когато те свари да изнасилваш дъщеря му!

Не обърна ни най-малко внимание на стона на Керъл. Сокола хвърли поглед и видя, че очите на Джони се разшириха от объркване и изненада. Момчето рано или късно щеше да чуе тази история. Сокола само изпита известно съжаление за начина и мястото на обстоятелствата, при които научи за това.

— Хората трябва да научат тази история! — Кетрин продължаваше със заплашителната си реч. — И да знаят как продължаваш да плашиш и тероризираш Керъл. Всички са забелязали как се държи тя, когато ти си тук. Страхува се да ти пресече пътя, страхува се от това, което можеш да й сториш! Повече няма да можеш да ни изнудваш!

— Прощавайте, госпожо Фокнър — прекъсна я колебливо нотариусът. — Не зная кой е този човек, но…

— Позволете ми да се представя. — Сокола пристъпи безшумно с дързък огън в очите. — Името ми е Джим Синия Сокол. Струва ми се, че Кетрин вече обясни, и то доста картинно, кой съм и какъв съм.

Нотариусът неуверено стисна ръката му, продължавайки да хвърля колебливи погледи към Кетрин.

— Този човек… господин Сокола… не е основният наследник. Но има оставено и за вас — побърза да го увери той. — Ще получите половината от имението и останалото, докато другата половина, тази с централната част, е за Чад, но…

— Но какво, Бен? — предизвика го Кетрин, докато гневът й бавно гаснеше.

— Голяма част от недвижимото имущество тук, във Финикс, като изключим някои неща, завещани на вас, на членове от семейството и на някои служители, е оставено на…на госпожица Лана Маршал.

Това колебливо съобщение ги накара да замълчат от изненада.

Сокола отпусна глава назад и избухна в дълъг, сърдечен смях, който, отекна в стаята. Смееше се на себе си, на останалите и на Джон Бъкенън, където и да се намираше сега, защото последният смях бе негов.

Сокола се завъртя, отиде при входната врата и я отвори. Продължи тихо да се смее, докато прекосяваше каменната настилка и вървеше към взетата под наем кола, паркирана отсреща. Точно в този момент друга кола спираше зад неговата. Чад тъкмо слизаше, когато гневна сянка помрачи прекрасното му лице, щом зърна Сокола.

Чад бързо се запъти към него.

— Какво правиш тук? — попита той.

Сокола го дари с безгрижна усмивка. Лукави пламъчета играеха в очите му.

— Тъкмо си тръгвах, братко. Съжалявам, че няма да мога да се навъртам наоколо, за да зърна каква физиономия ще направиш, щом научиш, че и ти си на опашката на обезнаследените.

Той му намигна, усмихна му се наново, потупа го по рамото и се отдалечи с лека стъпка, заобикаляйки колата, за да седне зад волана.

— За какво говориш? — промърмори Чад.

Но Сокола не отвърна. Само се усмихна и сви дългото си тяло, за да влезе в колата. Един кос поглед му позволи да види Чад, който тичаше към дома. Сокола отново се изсмя.

 

 

Топлият сух вятър отнасяше далече от слуха на Лана молитвените думи на свещеника. Гологлава, тя стоеше в най-отдалечената група на събралите се при гроба. Нямаше черна дреха. Тъй като вече не се смяташе за израз на неуважение да се носи и друг цвят на погребение, Лана бе облякла рокля от жарсе с цвят на кафе, еднакъв с този на разветите й от вятъра тъмни коси.

Небето бе забулено от облаци прах, през които проникваха само парещите лъчи на слънцето, които изгаряха сухата земя. Безмилостният вятър носеше зрънца пясък и брулеше хората, събрани на траурната церемония. Лана чувстваше кожата си топла и лепкава, неспособна да диша през материята на дрехите, чийто тъмен цвят поглъщаше потискащите слънчеви лъчи.

Над главите и гърбовете на околните ясно можеше да види лъскавия ковчег, окичен с букети и венци от цветя, чийто сладникав и предизвикващ гадене аромат вятърът отвяваше надалеко. Ако леко извърнеше глава, можеше да зърне семейството, наредено пред ковчега.

С отпуснати ръце Чад мрачно съзерцаваше ковчега. Слънцето проблясваше в русолявите, кичури кестенява коса, развята от вятъра. Лана забеляза, че загубата на баща му и събитията от отминалите дни бяха изострили чертите на лицето му. Сякаш усетил погледа й, Чад се извърна. Мускулите на челюстта му се напрегнаха и той стисна зъби. Когато прочете чувството на дълбока симпатия, изписано в очите на Лана, изразът му леко се смекчи, преди отново да се извърне.

Близо до него, почти скрита от високия му ръст, стоеше майка му, вдовицата на Джон. Гордо изправена, изглеждаше много крехка в дългия черен воал. Лана помисли, че Кетрин Фокнър е една от малкото жени, способни да се държат толкова естествено на такова място.

Жената от другата страна на Чад също бе облечена в черно. Не носеше воал. Миниатюрна шапчица бе прикрепена към златистите й лъскави коси. Държеше за ръка слабо момче, изправено до нея. В тъмен костюм и вратовръзка, то толкова приличаше на Джон, че Лана си помисли, че сигурно това е внукът му. Близо до момчето стоеше още един мъж. Лана можеше да забележи само тъмните рамене на сакото, тъй като стоящите пред нея й пречеха да го разгледа добре. Тя си помисли, че това е вторият син на Джон, онзи жененият.

Погледът й се върна при ковчега. Усети, че нещо засяда на гърлото й при мисълта за приятеля, положен в него. Тъй като не можеше да чуе какво говори свещеникът, погледът й отново се върна към семейството. Нещо не беше както трябва. После Лана разбра, че не забелязва Сокола. Обходи лицата на присъстващите, но не можа да го открие. Защо ли го нямаше? Беше й се сторило, че е много близък на семейството.

Тълпата около нея се раздвижи и Лана разбра, че ритуалът е приключил. Хората започнаха да се разотиват, говорейки си един на друг. Някои се наредиха на опашка пред семейството, за да поднесат съболезнованията си. Лана се колебаеше. Искаше й се да се присъедини към последната група, но не знаеше дали това е добра идея или не. Остана раздвоена няколко минути, сетне се обърна и си тръгна.

Малкият й фолксваген изглеждаше съвсем не на място сред всички тези черня лимузини и кадилаци. От друга страна, и самата Лана се чувстваше не на мястото си. Като се запъти към колата си по алеите на гробището, започна да рови в чантичката си и да търси ключовете.

Чу стъпки зад себе си, но не обърна внимание, докато една ръка не я хвана и не я накара да спре. Тя се обърна изненадана и отметна от лицето си коси, с които вятърът си играеше. Чад не каза нищо. Издържа погледа й, който сякаш го питаше нещо. Така отблизо напрежението му беше още по-очевидно.

Лана искаше да каже нещо, да промълви някоя мила, утешителна дума, но съзнаваше, че много хора минават покрай тях: обстоятелствата изискваха да се води само личен разговор.

— Дошли са много хора — отбеляза тя.

— Да. Дойде дори и кметът: Дойдоха също и представители на правителството и сенаторът — каза Чад, а гласът му прозвуча особено суховато.

Чад леко се извърна и прегърна Лана през кръста.

— Елате. Искам да ви запозная с останалите членове на семейството.

Опашката на приятелите, които поднасяха съболезнования, бе доста намаляла, когато Чад я побутна напред. Тъй като имаше двама мъже, които се бяха спрели да говорят с майка му, Чад поведе Лана към русата жена с детето.

— Да ви представя сина ми Джон Фокнър и съпругата ми Керъл.

Представянето предизвика вълна от болезнено учудване по цялото й тяло. Опита се отчаяно да не показва изненадата си, когато им се усмихна.

— Това е Лана Маршал.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Маршал.

Жената на Чад протегна ръка и се усмихна със симпатия. В отговор Лана едва успя да кимне с глава. Жената бе много красива, по особен, деликатен начин. Приличаше на керамичните куклички, които често също изписват с руси коси. Съчетанието от светлоруси коси и зелени очи беше забележително. На Лана й се стори, че е напълно безлична в сравнение с нея.

Много по-лесно й бе да поздрави момчето.

— Приличаш много на дядо си, Джон — прошепна тя.

— Да. Всички така казват. — Момчето сви рамене и продължи да я разглежда с любопитство.

Лана не можеше да погледне жената в очите, без да си спомни как Чад я бе целунал, или да види ръката му, която все още обгръщаше талията й. Почувства се неловко и виновна за все по-силното привличане, което изпитваше към Чад, преди да разбере, че е женен.

— Мамо!

Повикът позволи на жената с черния воал да се сбогува с двамата мъже и да се присъедини към тях.

— Да ти представя Лана Маршал — каза той. Това е майка ми Кетрин.

— Бих желала да се запознаем при по-различни обстоятелства, госпожо Фокнър — рече Лана и протегна ръка.

Не можеше да види лицето на вдовицата зад черния воал, но усети скованата сдържаност при хладния допир на ръката.

— Едва ли бих могла да изразя по-точно съгласието си с г вас, госпожице Маршал. Разбрах, че сте била много близка с мъжа ми — отвърна тя с премерен глас.

— Да, бяхме станали по-скоро добри приятели. — Лана се почувства задължена отново да каже това, но обяснението й бе посрещнато студено.

— Да, разбира се — отвърна вдовицата с хладна учтивост. — Ще ме извините ли? Бих искала да кажа няколко думи на свещеника, преди да си е тръгнал.

— Естествено — промърмори Лана, но съпругата на Джон вече се бе отправила да търси мъжа в черно.

Когато хвърли поглед към Чад, тя се опита да приеме факта, че той бе жененият син на Джон. Хрумна й въпросът къде беше брат му. Погледът й се спря на групата хора, събрани около гроба, която включваше съпругата, сина на Чад и една възрастна двойка. Объркана и заинтригувана, тя попита Чад:

— А къде е брат ви?

Мъжът трепна, вдигна глава и отстъпи назад, сякаш въпросът дълбоко го засегна.

— Какво знаете за него? — предпазливо попита той.

Лана смръщи вежди при неговата реакция:

— Нищо… Джон ми беше казал, че има двама сина, но аз не виждам друг от семейството.

Господинът в тъмно сако, когото бе зърнала в гръб, се оказа един от възрастните мъже. Чад не отговори веднага, сякаш не знаеше какво да каже.

— Това е нещо, за което не се говори много. Виждате ли, Джон Бъкенън имаше връзка с друга жена. Сигурен съм, че ще разберете колко е чувствителна майка ми на тази тема.

— Естествено — промърмори тя, изненадана от откритието, че Джон Бъкенън е имал извънбрачен син.

Кетрин Фокнър се присъедини към тях и хвърли кос поглед на сина си.

— Каза ли й, Чад?

— Не.

Отговорът, произнесен много тихо, остави впечатлението, че на него не му хареса въпросът на майка му.

— Да каже какво? — Лана не беше уверена, че трябва да се обажда, а погледът й се местеше от майката към сина.

— Е, вие сте богата наследница, госпожице Маршал. — Госпожа Фокнър изглежда я обвиняваше за нейното неведение. — Джон Бъкенън ви е оставил цяло състояние.

— Какво? — Думата прозвуча на пресекулки. — Трябва да има някаква грешка.

Лана погледна Чад, очаквайки той да отрече думите на майка си.

— Няма никаква грешка. — Беглата му усмивка сякаш й подсказваше, че трябва да се зарадва на новината. — Всеки момент ще получите нотариално завереното копие от завещанието. Семейството вече е в течение на съдържанието на завещанието на Джон Бъкенън. Уикендът просто забави процедурата.

— Но… — Изненадана, Лана просто не знаеше какво да каже.

— Защо не ми дадете ключовете от колата си? Ще помоля Том да откара вашата — предложи Чад. — Ще дойдете в нашата кола, така по-добре ще мога да ви обясня какво означава всичко това.

Лана се поколеба. После подаде ключовете от колата, които веднага преминаха в ръцете на възрастния слаб мъж, който стоеше близо до тях.

Бележки

[1] Кактусово растение в Централна Америка с плоско стъбло и плодове, които се ядат (по името на гръцкия град Опунт) — Б.пр.