Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Цяла седмица почти не излезе от къщи. Продължаваше да се надява, че Сокола ще дойде да я потърси, но тя не го зърна дори отдалече. Обхваналата я депресия нарастваше с всеки изминат ден.

Продължаваше да взема всяка вечер чаша чай от сасафрас. Сутрин Лана се събуждаше бодра, но след обяд ободряващото въздействие на чая преставаше да й влияе и тя ставаше все по-безразлична към заобикалящата я среда.

Мотаеше се във всекидневната безцелно. Кетрин подреждаше букет от бронзови и бели хризантеми в кристална ваза, като им слагаше клонки от папрат. Седнала на стол до камината, Керъл дописваше едно от своите писма до сина си Джони.

— Здравейте, Лана. Чудехме се къде сте. — Кетрин прекъсна заниманието си, за да я погледне. — Чад се обади, че ще дойде в четвъртък.

— Чудесно — прошепна тя.

— Уверих го, че си почиваш. — Тя подряза стеблото на едно от цветята. — Тук няма бог знае какво да се прави. Надявам се, че не ви е омръзнало, Лана.

— Не, не ми е скучно — по-скоро беше й безразлично. Гледаше Кетрин как умело подрежда букета и се почувства никому ненужна. Не правеше абсолютно нищо. Готвачката приготвяше яденето и миеше съдовете. Камериерката оправяше леглата и чистеше къщата. Кетрин и Керъл подреждаха цветята, а тя си седеше, оставяйки всички да се грижат за нея.

— Наистина тук не допринасям нищо. Единственото, което правя, е да създавам работа на другите. Би трябвало да участвам и аз в работата.

— Глупости, Лана. Вие сте тук, за да почивате — напомни и Кетрин. — Няма да ви позволя да си помръднете дори пръста. Чад би се ядосал, ако ви чуе да предлагате подобно нещо.

Лана въздъхна и се отдалечи. Нямаше сили да спори. Беше предложила нещо честно, затова съвестта й бе спокойна. Отправи се бавно към прозореца и загледа дългите сенки, които дърветата хвърляха върху земята. Прошумоля хартия: Керъл прибираше писмата.

— Искаш ли да пояздим, Лана? — предложи тя. — Ще излезем тъкмо навреме, за да наблюдаваме залеза.

— Щом искаш. — Беше й безразлично, но знаеше, че Керъл иска да й угоди.

— Ще ми бъдат необходими петнадесетина минути, за да се преоблека. А на тебе? — Керъл й се усмихна.

— Петнадесет минути — съгласи се Лана. — Изразходва по-малко време, защото й беше безразлично какво ще облече. Нямаше кого да впечатли. Дори да срещнеше Сокола, той нямаше да и обърне внимание. Само насън идваше при нея. Лана се учудваше на цветните си сънища. Преди не беше ги забелязвала, а и рядко си спомняше какво е сънувала.

Докато отиваха към конюшнята, Керъл не престана да бърбори. Понякога кипящата блондинка отегчаваше ужасно Лана, макар и да знаеше, че Керъл има най-добри намерения. Мъчеше се да я развесели и заинтригува с нещо. Керъл не беше виновна за безразличието на Лана към нейните усилия. Знаеше защо. Не беше виждала Сокола дълго време.

Сокола бе прекарал три дена сред прах, пот и мърсотия. Последните две нощи беше спал на открито. Не защото се е отдалечил много от центъра на ранчото, за да не може да остави коня си при някои от каубоите. Остана умишлено, за да бъде далече от светлините на къщата. Никога не бе спал така хубаво върху твърдата студена земя със звездна завивка, както под открито небе.

Вътрешният му конфликт не беше приключил. Желаеше много, както винаги, Лана, а може би и повече, защото я нямаше. Гневът му не стихваше. Честността й продължаваше да го тревожи. Беше позволила на Чад да я целуне, дори си обясняваше мотивите, които би трябвало да го удовлетворят, но всеки път, когато си я представеше в прегръдките му, побесняваше. Сега той се връщаше, като я желаеше, и знаеше, че няма да отиде при нея. Народът на хората не смяташе за разумно да се въздържат сексуалните инстинкти. Но и много секс също смятаха за лош знак. Освен това вярваха и във вещици. Лана сигурно го беше омагьосала, помисли си Сокола, и направи кисела гримаса. Дръпна юздите, за да спре коня пред конюшнята, и скочи от седлото. Ставите му се бяха схванали, докато въвеждаше дорестия кон в обора и го връзваше за стоманената халка на стената. Отвърза сгънатата постеля от задния лък на седлото и я опря на стената. След това се върна, за да свали седлото. Стремената се удариха в краката му, когато го сваляше от коня. Шум от стъпки привлече вниманието му към отворената врата на конюшнята. Появи се Том Роулинс, Сокола се престори, че не го забелязва, и заоправя обърнатото седло, на пода.

— Какво правиш тук? — запита Роулинс подигравателно.

— Оправям коня — отвърна най-непринудено Сокола, без да търси подтекст във въпроса на управителя.

— Мислех, че помагаш при дамгосването на животните.

— Не си познал — наблегна натъртено Сокола.

— Не разбирам защо се мотаеш тук. Казах на Чад, че когато дойде, ти няма да бъдеш тук. Ще се върне утре — в гласа му имаше заплаха.

— Трябваше да провериш първо какви са плановете ми — Свали попона и наметката от плувналия в пот гръб на коня и ги разстла върху седлото. — Ще замина след няколко дена.

— Не смяташ ли да провериш твоята част от животните? — запита Роулинс.

Сокола разкопча подбрадния ремък на юздите и махна оглавника.

— Преброяването ще бъде честно.

— Две ферми не могат да обработват една и съща земя, защото няма място за двама господари. Мисля, че си достатъчно умен, за да го разбереш — каза подигравателно управителят. Усмивка на задоволство се разля по злобното му лице.

— А, и това си знаел? — усмихна се Сокола с ледено безразличие. — Аз съм само един тъп мелез.

— По-добре би било да отидеш и да присъстваш на белязването на животните.

— Заповеди от тебе не приемам — попи потта от гърба и хълбоците на коня, който потрепера от допира на ръката му. — След няколко дена ще замина. Жалко, ако на тебе и на Чад това не харесва.

— А ако това не е толкова просто? — предизвикваше го Роулинс, като стискаше зъби.

Внезапното изскърцване на другата врата на конюшнята накара Сокола да се полуобърне, не изцяло, защото не искаше да даде гръб на Роулинс. Изгарящо удоволствие премина през вените и костите му, когато зърна Лана да влиза през входа. Мислено я докосна, но не се помръдна. Само хвърли поглед на Роулинс.

— Ще си отида, когато му дойде времето, Том. По-добре не се ядосвай — посъветва го Сокола тихо, за да не се чуе до другия вход на обора.

— Здравейте! — гласът на Лана достигна до него като песента на вятъра, отлитайки заглъхващо.

Роулинс беше ядосан, че го бяха прекъснали, но се държеше добре.

— Ще отидете ли на езда с Керъл, госпожице Маршал? — запита учтиво Том.

— Да, бихме могли — отговори Керъл вместо Лана.

— Ще ви приготвя коне — предложи Роулинс.

Сокола използва отсъствието на Роулинс и продължи да наблюдава Лана. Кръглите й светлокафяви очи изглеждаха тъжни и уморени. Върху лицето й нямаше радост от живота. Може би той беше прекършил нежната й душа със своята жестокост? Сокола изпита диво желание да я има в прегръдките си и да й върне отново живителната искра, — Която беше изгасил.

С бързи стъпки Керъл застана между тях, за да хване ръката на Лана.

— Хайде да помогнем на татко за конете — и тя поведе Лана към вратата.

Лана не се обърна нито един път и продължи да се отдалечава с Керъл. Сокола следеше всяка нейна стъпка, докато изчезна от погледа му. Какво очакваше? Проклинаше се, защото знаеше, че няма да отиде да й поиска прошка. Мразеше себе си заради това.

 

 

Сънищата на Лана бяха жестоки и объркани. Сънуваше, че бе на лов за коне. Яздеше със Сокола. Само че вместо да карат добитък, те събираха тълпи от хора, които, носеха чудновати маски. Въпреки това Лана ги разпознаваше лесно. Всеки път, когато минаваше край някоя фигура с жълта маска, човекът размахваше под носа й писмо и настояваше да пише на Джони и да се подпише със собственото си име. Лана знаеше, че това е Керъл. Чад носеше сърце от масивно злато и се опитваше непрекъснато да го даде.

Кошмарът трая дълго. През цялото време яздеше около маскираните хора без определена посока. Продължаваше да пита Сокола накъде тръгна, а той я питаше непрекъснато иска ли да отиде с него.

Когато се събуждаше, трябваше да положи усилия, за да разграничи действителността от съня. Ярките цветове на маските продължаваха да се появяват в съзнанието й, а напрежението от объркването не свършваше до късно сутринта.

Дори идването на Чад рано този следобед не успя да разведри Лана. Усмивките му не я очароваха вече, а комплиментите му й се струваха плоски. Но той изглеждаше искрен и загрижен както преди. Лана разбра, че вече не я интересуваше. Това я смущаваше. Мислеше, че ще се чувства по-добре, когато се върне Сокола, но мрачното настроение не се променяше.

— Том ми каза, че утре ще започне есенното събиране на животните, за да се изкарат от летните пасбища. — Чад разклати мартинито си с маслинка. — Разгарът ще бъде в събота.

— Тази година той закъсня — измърмори Кетрин критично. — Вече е последната седмица на октомври.

— Но времето е много хубаво — напомни й Чад, като се усмихна. — Не исках да кажа това. Когато стана въпрос за събирането на животните, помислих си, че това би било прекрасна възможност да се запознае Лана с най-романтичната страна от работата на ранчото. Почивала е повече от две седмици и си е поскучала. Има нужда от малко приключения, за да разпалят ентусиазма й. Какво мислиш, Лана? — Подсказа й една идея. — Би ли желала да участват няколко дни в събирането на животните? Ще спим нощем на открити под звездите, стига да не вали, разбира се.

Предложението не привличаше Лана в състоянието, в което се намираше. Обикновено се съгласяваше бързо. Какво ставаше с нея? Готвеше се да откаже отиването, когато Керъл подкрепи ентусиазирано плана.

— Прекрасна идея, Чад! Ще бъде толкова забавно, нали, Лана? — настоя тя. — Била съм само веднъж, когато бях ученичка и татко ме взе със себе си. Вълшебно е, Лана. Ще дойдеш, нали?

При такъв ентусиазъм Лана не можа да намери подходящ мотив, за да откаже. Освен това имаше нужда от нещо, което да я извади от тази летаргия.

— Разбира се — сви рамене в знак на примирение.

— Добре — Керъл стана от стола и хвана Лана под ръка като ученичка. — Да видим какви дрехи ще вземеш. Трябват ни топли дрехи за високите поляни. Имаш ли дебело яке? Ако нямаш, ще ти дам едно, което може би ще ти е малко тясно в раменете.

Предложението на Чад беше превърнато веднага в план. Лана беше въвлечена във вихъра на приготовленията без някой да се интересува от желанието й. Оставяше Керъл да взема по-голяма част от решенията, което водеше неизменно до консултации с Кетрин, окончателния арбитър по всички въпроси. Когато дойде време за спане. Лана беше напълно изтощена. Странно, тази нощ сънищата й бяха спокойни, изпълнени, с небесни дъги, светещи призми, слънчеви залези и изгреви.

Сутринта се събуди възродена, изпълнена с желание да се впусне в приключенията, предложени от Чад. По обяд интересът й се беше изпарил. Лана беше сигурна, че Керъл ще бръщолеви до втръсване, и се чудеше защо й липсва и на нея този ентусиазъм. Искаше й се да види Сокола, но защо не се вълнуваше? Пак ли беше се простудила? Или предишното й заболяване се активизира повече, отколкото тя предполагаше?

След обяда Лана отиде с Кетрин във всекидневната. След тях дойдоха Керъл и Чад, които се смееха и припомняха случки от предишните събирания на животните. На Лана и се струваше, че това пътешествие сближаваше съпрузите още повече.

— Почти забравих. — Чад щракна с пръст. — Има няколко документа, които трябваше да подпишеш. В куфарчето ми в кабинета. Отивам да ги взема. — Отдалечавайки се от групата, той се отправи към двойната врата.

— Отиди с него — подсказа й Кетрин. Без да дочака отговора на Лана, извика на сина си. — Не ги изнасяй. Лана ще е в кабинета.

 

 

От момента, когато Лана влезе в кабинета, тя се почувства като марионетка, направлявана от кукловода. Обвини се за циничните мисли, които бяха й дошли в ума. Кетрин, а не Чад движеше конците. Веднага загуби интерес към въпроса. Като взе купчинката листа от куфарчето, Чад отгърна страницата за подписване.

— Трябва да се подпишеш само на няколко места.

— За какво става дума? — чувстваше, че не може да се оправи с няколкото страници правна терминология.

— Практически това е пълномощно, което ми позволява да влагам акциите на твоите капитали по най-изгоден за тебе начин — обясни той. — Предстои събиране на съвета, на което ще се вземат важни решения. Няма много време да ти обясня подробностите, за да участваш в него и ти.

— Би трябвало поне да го прочета — колебаеше се Лана.

— Само ще се объркаш — подаде й усмихнато химикалката. — Това е само формално пълномощно.

— И този куп от страници е само за нещо толкова просто? — отбеляза Лана. — Нека да поговорим по-късно, Чад.

— Лана, няма абсолютно никакъв смисъл да говорим — в смеха му прозвуча раздразнение. — Вече ти казах за какво става дума.

— Знам, че ми го каза. Ако наистина е това, което пише в него, не би трябвало да имаш нищо против да го прочета — напомни му тя.

— Разбира се, че нямам нищо против. Само че ще отнеме доста време.

— Съжалявам, че съм толкова глупава за такива неща — отвърна Лана. — Но не смятам да подпиша нещо, преди да съм го прочела. Никога не съм го правила и няма да започна сега да го правя.

— Не ми ли вярваш, Лана? — Чад я погледна обиден и изненадан.

— Да, имам ти доверие — подчерта тя, но осъзна, че не беше точно така, особено когато се опитваше да я принуди по този начин. — Само че съм много изморена. Тези неща сега не ме интересуват.

— Трябва да имам подписа ти, преди да се върна във Финикс. Не обичам да оставям нещата за последния момент. Седни — предложи Чад. — Ще го прегледаме страница по страница, параграф по параграф.

— Не. Не сега. — Не можеше да се съсредоточи продължително време по никакъв въпрос. — По-късно. Когато се върнем — обеща Лана.

Чад се замисли за миг, след това се усмихна леко и поклати глава.

— Добре. Не искам да оставаш с впечатление, че те принуждавам.

— Знам.

Може би Чад наистина нямаше такова намерение.

 

 

Пред Лана, яхнала коня си на върха на една височина, се разкриваше безкрайната гледка на поляните в каньона под нея. Рижавочервеникавите гърбове на керфордската порода животни образуваха все по-разширяващо се петно върху жълтеникавата трева долу. Каубоите присъединявала към стадото групички от три-четири животни, прогонения от техните убежища от други ездачи. Чад беше й обяснил, че прегрупирането е започнало преди няколко седмици като подготовка към последното пътуване.

Сокола не беше с другите ездачи. Така поне си мислеше Лана. Работеше сам, често го виждаше да дава указания на другите. Беше облечен, със синя дочена риза и елече от еленова кожа, подплатено с каракул. Яздеше необуздан кон с бяло петно на муцуната и дълги неспокойни крака. Лана си мислеше, че конят и ездачът представляват едно цяло.

На тази височина затопленият от слънцето въздух беше освежен. Лана го почувства и пъхна ръка в джоба на якето. Силният полъх на вятъра развяваше черните й коси под шапката с широка периферия. Водопадът от остри камъни, жълтеникави тополи и зелена трева като че ли беше я омаял. Лана въздъхна, защото всъщност не беше така, и се запита защо.

Кроткият й кон мръдна ухо. След миг чу трополене на подкови върху камъните, и полуобърната на седлото, зърна Керъл да се приближава с дорестия си кон.

— Здравей — поздрави я Керъл задъхано и дръпна повода, за да спре своя кон до нейния. — Чад каза, че те видял да яздиш насам. Има прекрасна гледка — потупа врата на коня, наслаждавайки се на пейзажа, който се разстилаше под тях.

— Да, наистина е прекрасно — каза Лана.

— Как ти се струва досега? Очарователно е, нали? — Керъл беше ентусиазирана.

— Да наистина. — Лана се почувства като парцал в сравнение с жизнерадостната блондинка. Всичко й тежеше, но не можеше да се промени. — Мисля да отида до лагера и да взема малко кафе. Тук можеш да замръзнеш.

Почувствала неодобрение върху лицето на Керъл, Лана обърна коня си. Не обичаше да се преструва на ентусиазирана, когато не изпитваше подобно чувство.

Като насочи в желаната посока дорестия кон, тя го остави да намери сам пътя сред полираните от вятъра скали до пътеката за добитъка, която водеше в подножието на височината. Лъкатушещата пътека скоро я скри от погледа зад каменни блокове сред смърчови храсталаци, заградени от златисти тополи, потръпващи от вятъра. Студеният вятър донасяше приглушеното мучене на животните и отделни викове на каубоите. Тези звуци нарушаваха тихото трополене на копитата на коня й, който се носеше бавно между шумолящите дървета.

При следващия завой на пътеката дърветата се разредиха и отстъпиха място на поляна, покрита с камъни и трева. От другата страна на поляната се приближаваше ездач. Лана зърна проблясващите бели и сини ивици на кафявата, жилетка. След това конят и ездачът изскочиха от дърветата точно срещу нея. Кафявият кон с бяло петно на муцуна — той разтърси глава с пръхтене, движейки се встрани възбуден, но обуздан от своя ездач. Сокола изчака продължителния й поглед, след това отслаби натиска върху мундщука и пусна коня напред с бърза стъпка.

— Къде отиваш?

Лана не успя да различи нищо особено в лекото, учтиво и зле прикрито любопитство.

— В лагера за малко кафе.

— Ще дойда с тебе — каза той, като доближи коня си до нейния.

— Мислех, че яздиш сам — не се сдържа да се заяде с него.

— Искам само да съм сигурен, че ще пристигнеш в лагера здрава и читава — уточни Сокола.

Желанието й да го запита на какво се дължи внезапният му интерес към нейната сигурност изгасна след като, Лана си даде сметка, че може би това беше единственият начин, по който той искаше да изрази, че съжалява за последното им скарване. Беше много горд човек. Едва ли можеше да се извинява.

Конят му беше избързал, когато прекосиха поляната. Дразнеше го мундщукът и той тръскаше глава, като хвърляше яростни погледи към ездача си, сякаш очакваше подходящ момент, за да го хвърли на земята.

— Защо не напусна ранчото, Соколе? — наруши тя краткото мълчание.

— Защо трябваше да го напусна?

— Защо остана? Защо поиска да останеш? — Поправи тя въпроса си.

— И аз това се питах.

— И? — напомни тя.

— Играя една игра. Трябва да я изкарам докрай. Може би когато всички карти бъдат сложени на масата, ще знам дали съм спечелил.

Косият му поглед й подсказа, че това беше единственият отговор, който можеше да й даде сега.

— Една птица излетя от храста пред тях. Конят на Сокола се изправи на задните си крака и препусна, намирайки прекрасен повод за лошото си държание. След минута той овладя дорестия кон и го докара до кроткия кон на Лана, който само беше помръднал ухо при шума на птицата. Лицето на Сокола направи кисела гримаса.

— Никой не желае да го язди.

— Не разбирам защо — промърмори сухо Лана. Усещането, че се развлича, трая само миг, след което мислите й се върнаха отново. — Защо Роулинс не те харесва? Практически той те е отгледал?

— Отгледал ме е.

— Тогава защо? Може би защото си искал да се ожениш за Керъл?

— Да кажем, че не ме е искал за зет — усмихна се леко Сокола.

— Още ли си й сърдит, че се е омъжила за Чад?

— Тя му е лика-прилика. От едно тесто са. Те са си един за друг.

Забеляза, че погледът му стана твърд, и се запита какво ли си е спомнил.

— Когато Чад те наби…

— Чад ли? — прекъсна я Сокола. — Чад никога не ме е бил.

— Но Керъл каза… — започна Лана.

— Керъл лъже. Единственият човек, който ме е бил, е баща й, докато Бил Шорт и Лутел Уилкокс ме държаха. Наистина там беше и Чад, но гледаше отстрани. Когато се свестих, разбрах, че носът ми е счупен, за спомен — докосна с пръст малката гърбица на носа си.

— Том Роулинс те е бил? — Лана беше смутена от обърканите истории. — Защо?

Дълго време се чуваше единствено скърцането на коженото седло, подрънкването на шпорите и юздите и неравният ход на конете, които вървяха по твърдата почва.

Сокола гледаше подстриганата глава на коня си.

— Твърдеше, че съм изнасилил дъщеря му.

Лана не можа да реагира веднага. Спомняше си ясно как грубо се нахвърли върху нея, знаеше силата на неговия гняв и въпреки това запита:

— Нима?

Като извърна глава назад, той се изсмя тихо към небето.

— Знаеш ли, ти си първият човек, който ме пита? Том не го стори. Нито другите мъже. Нито дори Джон Бъкенън. — Лана почувства неговото огорчение и разбра мотивите. — Ако те интересува дали съм се любил с нея, отговорът ми е — да, много пъти. Но това беше отдавна.

— А тя се омъжи за Чад — промърмори Лана.

— Винаги е желала да стане изискана дама като Кетрин. От това, което чувам, Керъл е слънцето на обществото във Финикс. Тя постигна мечтата си.

Изглеждаше, че Сокола не я мразеше. Лана не би могла дори да помисли, че казаното от него го правеше циник. Имаше известна горчивина, вярно, но събитията в живота си бе приел като нещо естествено. Това говореше красноречиво за неговата вътрешна сила.

Намекът за Кетрин я накара да запита:

— Името на майка ти беше Бяла салвия, нали?

— Да — погледът му я питаше откъде знае.

— Джон я е обичал много. Мислех, че това е навахското име на Кетрин. В деня, когато пристигна Боби Черния гарван, беше бясна от ревност. Чух да казва на Керъл, че Джон промълвил името на майка ти, преди да умре.

Тежестта на депресията започна отново да я гнети. Вече дори присъствието на Сокола не й въздействаше.

— Защо се интересуваш толкова от миналото?

— Защото се опитвам да разбера какво става сега — въздъхна тя.. — Това е като да се загубиш в огромна къща с много стаи без светлини. И най-незначителната информация ти запалва по една свещичка. Така мога да намеря пътя.

— Нищо не може да промениш. Не можеш дори да опиташ, без да промениш себе си — предупреди я той.

— Всички се променяме, Соколе. Това е част от живота — гласът й беше равен, безразличен.

Сокола протегна ръка, хвана поводите на коня й до подбрадния ремък и го накара да спре. След това накара своя кон да се завърти, без да обръща внимание на съпротивата за да застане точно срещу нея, така че краката им се докосваха. Дълго време той я гледаше втренчено.

— Нещо не е в ред ли, Лана? — запита я озадачено. — Има нещо. Усещам го. Не се държиш както преди. Ако съм те обидил…

— Не е това. Струва ми се, че… не. — Неопределеното повдигане на рамене показваше, че и тя не знае истинската причина. — Случиха се толкова неща: смъртта на Джон, внезапното наследство и цялата тази лудница, след това болестта, идването ми тук. Мисля, че всичко това ми дойде много.

Можеше ли да му обясни, че вече нищо не я интересуваше? Това я тревожеше също.

Като се наведе, Сокола обхвана шията й с ръка, поставена в кожена ръкавица, и я привлече към себе си. Мощното докосване на устата му разкриваше желание, което изчерпваше и последните й сили. Въпреки това целувката я развълнува.

Дорестият кон на Сокола не хареса близкия допир на нейния кон, дръпна се настрани и ги раздели. Ядосан, Сокола го пришпори и го накара да се върне до нейния кон отново. Нетърпението, което бликаше от сините му очи, нямаше нищо общо с капризите на коня му.

— Ще ме търсят, ако не се върна бързо при стадото — каза Сокола.

— Знам. По-добре е да вървиш — посъветва го Лана, ненавиждайки го заради апатията си. Обърна глава и стисна поводите още по-силно. — Не съм добра за компания. Съжалявам.

Без да обръща внимание на объркването на Сокола, тя заби шпори в хълбоците на коня и препусна към лагера, натъжи се още повече, като чу конски тропот, отдалечаващ се в обратна посока.

Когато пристигна, Чад беше в лагера. Той й помогна да слезе от коня и хвърли поводите на един от чираците, каза, че иска чаша кафе, и той й наля. Наля и на себе

— Нещо става с мене, нещо не върви, Чад — въздъхна и погледна седналия до нея на един пън мъж.

— Не се ли чувстваш добре? — показа бързо безпокойството си той.

— Не съм болна. Нямам сили и желание за нищо друго освен да седя. Като че ли вегетирам.

— Сигурен съм, че преувеличаваш — усмихна се той.

— Не, не преувеличавам, Чад — настояваше тя, поклащайки печално глава.

— Толкова неща ти се случиха напоследък както физически, така и душевни. Може би имаш нужда от почивка. Няма по-хубаво нещо от това да се освободиш от някои мисли — заключи той. — Скоро ще се почувстваш добре. Ще видиш.

— Предполагам, че си прав — изглеждаше логично, но тя продължаваше да се притеснява.

Останалия следобед Чад беше непрекъснато край нея, за да бъде сигурен, че се чувства добре. Грижите му, които не искаха нищо в замяна, я успокояваха. Когато й предложи да се върне в ранчото, вместо да спи на открито, тя отказа. Вече беше му създала достатъчно главоболия и не искаше да му причинява нови.

Вечерта Лана нямаше никаква възможност да говори със Сокола, тъй като Чад и Керъл бяха до нея. Улавяше много пъти погледа му, но тази вечер той не се приближи до нея нито веднъж. Беше все още доста рано, а Керъл подсказа, че трябва да си лягат, предупреждавайки Лана, че ще станат с изгрева на слънцето.

Чад донесе спалните чували от камиона.

— Ще ти приготвя леглото предложи й Керъл.

— Не бива да се притесняваш за мене — запротестира, Лана.

— Не се притеснявам — тръсна глава Керъл.

— Ето, вземи — Чад й поднесе чаша кафе.

— Благодаря, не искам повече кафе — отказа Лана.

— Това не е кафе. Мама ти е приготвила чай от сасафрас и ти го е изпратила в манерка — обясни той.

Лана взе чашата, объркана от вниманието на Кетрин към нея. Не беше в стила й.

— Много мило от нейна страна.

— Всички се научихме да се грижим за теб, Лана. — Чад й се усмихна — Пий.

Вниманието, което семейство Фокнър й оказваше, накара Лана да мисли, че това наистина е важно за тях. Въпреки всичко нещата не си пасваха, още повече когато знаеше как се отнасят към Сокола. Имаше нещо фалшиво.