Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Ранчото със своя начин на живот беше напълно чуждо за Сокола. Имаше толкова непознати неща, че се чувствуваше изгубен и забравен. Но понеже баща му искаше той да научи всичко това, сега прие изцяло тези чудатости.

Сокола доби някаква първа, бегла представа за каубоя от Том Роулинс. Първия ден той едва-едва поглеждаше какво става наоколо. На следващия започна да задава въпроси.

— Кой е собственикът на всичкия този добитък? Направи жест, с който показваше всички животни, жигосани с буквата „F“ и крило на хълбоците. Те с наведени глави дъвчеха сено, което блестеше като злато на фона на мръсния сняг. От една кола един човек хвърляше непрекъснато от него. Роулинс се поколеба за миг:

— Господин Фокнър е собственикът.

Отговорът, че принадлежат на баща му, предизвика нов въпрос:

— Всички идват при вас, за да разберат какво да правят. Вие давате заповедите. Защо не го прави той, след като животните са негови?

— Защото той ме е наел да се грижа за тях. Аз съм това, което се нарича надзирател, тоест този, който отговаря за тях.

Един каубой извика Роулинс и сложи край на разговора. Сокола обаче беше разбрал, че Роулинс е важен човек, много уважаван от всички останали.

На третата сутрин Роулинс изпрати Сокола у дома със следното поръчение:

— Кажи на Вера, че днес следобед трябва рано да отида в града, затова я помоли да приготви обяда до единадесет и половина.

Когато Сокола се изкачи на задната веранда, чу няколко гласа, които идваха от стаята, наречена всекидневна. Разпозна гласа на жената, на Вера, въпреки че пискливият тон се бе променил и изпълнил с нотки на уважение. Но това, което привлече вниманието на Сокола към стаята, бе звукът на втория глас, мек и чист като писъка на нощна сова.

Двете жени бъбреха и очевидно не бяха чули отварянето и затварянето на вратата на верандата, тъй като никой не забеляза присъствието му, когато застана на прага на стаята. Той се загледа в странната жена, седнала на дългия диван. Беше висока и гъвкава, а ръцете и се движеха като вълните, с които бризът гали клонките на върбата. Косите й бяха с цвят на новородено сърне, бухнали от двете страни на лицето, а на гърба падаха, на тежки вълни. Меко и лъчисто, лицето й сякаш криеше златистата светлина на слънцето, а устните й бяха с цвета на Червените скали. Носеше широк пухкав бял пуловер, който скриваше шията й, но най-странното нещо бе, че беше обута в мъжки панталони. Сокола бе така привлечен от тази бяла жена, че едва сега забеляза момчето, което седеше до нея.

— Джон Бъкенън е убеден, че ще има нов бум на цените на земята във Феникс — разправяше жената. — Можеш ли да си представиш? Това място е ад през лятото, въпреки че, трябва да го призная, е истински рай през зимата. Както и да е. Той казва, че има намерение да купи земи там и евентуално да ни построи къща за през зимата. Смята да замине тази седмица, за да види какви са възможностите.

Зъбите й бяха изумително бели на фона на червените устни и Сокола следеше всяко движение на устата с нарастващ интерес.

— Това сериозно ли е? — попита Вера Роулинс.

— Изглежда, че да. Селската къща тук винаги е била наш дом, но ти знаеш колко неуютна и пуста е през зимата затрупана от снега, откъсната, от света понякога за много дни, без никакви развлечения. Във Финикс ще можем да излизаме за вечеря или танци. Ще бъде както по времето, когато Джон и аз бяхме годеници.

Усмивка се разливаше и осветяваше лицето й. Изведнъж се спря и най-сетне забеляза Сокола на прага. Стисна здраво устни и те образуваха неприятна гънка.

Ненадейната промяна в изражението на жената накара Вера да се обърне на стола. Устните станаха още по-тесни и почти изчезнаха, щом забеляза Сокола:

— Колко пъти съм ти казвала да не обикаляш наоколо й да не си вреш носа, където не ти е работата?

Както винаги, въпросът обърка Сокола. Тази жена го обвиняваше винаги, че „си вре носа“, всеки път, когато не го чуваше да се приближава, а това ставаше в повечето случаи. А той се движеше нормално, без никакво намерение да я заблуди.

— Това ли е „сирачето“ метис, което ти и Том сте взели? — жената наблегна на думата „сираче“.

— Да… Да, то е. — Вера изглеждаше объркана от признанието му.

— Ела по-близо, за да мога да те виждам по-добре. — Жената направи знак на Сокола да се приближи.

Като се подчини на заповедта, той усети една ненадейна промяна в атмосферата, сякаш невидими мълнии танцуваха наоколо. Спря се пред жената и впери поглед в кафявите очи, изпъстрени с жълти точици. Когато я гледаше отдалеч, си мислеше, че тези очи криеха в себе си топлия блясък на слънцето, но в този миг, от близо, разбра, че носят гнева и силата на мълния. Изпитателният поглед изгаряше Сокола.

Когато Сокола вдъхна, усети парфюма:

— Вие ухаете като хълм, покрит с диви цветя — каза тихо той, учуден.

— Как се казваш? — попита тя, като се престори, че не е чула комплимента.

— Сокол.

Очите на жената се присвиха в знак на неодобрение и той й каза цялото си име. Така тя нямаше повече да го гледа по този начин.

— Джим Синия сокол.

— Кой ти даде това име? — попита тя.

— Сам си го дадох. — Той щеше да й обясни как се е случило, но жената не му даде тази възможност.

— Имаш ли друго име?

— Да.

Сокола се поколеба. Може би ако й кажеше тайното си име, тя нямаше повече да му говори с този рязък тон. В очите й отново щеше да грейне слънчева светлина, ако той й дадеше тази власт над себе си. Реши се да опита:

— Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки.

— Но ти искаш да те наричат Сокол? — Жената изглежда не бе разбрала неговия жест. — Казвам се Катрин Фокнър. Мъжът ми е господар на това имение. Ти знаеше ли това?

Сокола поклати глава. Той не знаеше, че тази жена е първата съпруга на баща му.

— Знаеш ли какво значи името Фокнър?

Сокола отново поклати глава:

— Не.

— Означава укротител на соколи. Намирам това съвпадение за доста интересно. Как ти се струва? — Резкият тон я караше да изглежда разгневена. Беше въпрос, на който никой не очакваше Сокола да отговори, затова жената се обърна към седящото до нея момче. — Това е синът ми Чад Фокнър.

Сокола забеляза, че чертите на лицето й се смекчиха от гордост и топлота, когато гледаше другото момче. За миг пожела да гледат и него така.

Сокола се извърна леко, за да види заварения си брат. Косите му бяха по-тъмно кестеняви от тези на майката, но очите бяха със същия цвят. Беше с около четири години по-голям от него, но по-висок с доста сантиметри. Малката Керъл беше седнала от другата му страна и използваше коляното му като масичка, на която облягаше книжката си за оцветяване. Чад Фокнър разглеждаше Сокола без особено любопитство, демонстрирайки разсеяна развеселеност от положението.

— Здравей — поздрави той с престорено безразличие. — Какво правиш тук?

Въпросът припомни на Сокола причината, поради която го бяха изпратили у дома. Обърна се към Вера Роулинс, за да й предаде съобщението:

— Той каза, че следобед трябва да отиде до града и попита дали може да обядва в единадесет и половина.

— Кой е този той? — попита Вера, а после тихо се обърна към приятелката си: — Не мога да го убедя да използва имената на хората, за които говори. — Сетне отново насочи вниманието си към Сокола: — Искаш да кажеш господин Роулинс?

— Да, господин Роулинс каза така.

С крайчеца на окото си Сокола зърна съпругата на баща си да придърпва нагоре ръкава на белия си пуловер. Показа се златен часовник.

— Ако трябва да приготвяш обяда, Вера, по-добре ще е да си вървим. — Тя стана и се отдалечи от Сокола, като много внимаваше да не се допре до него.

— Не си тръгвай — запротестира Керъл, когато коляното, което подпираше блокчето за оцветяване, се отдръпна. — Още не съм оцветила рисунката за Чад.

— Донеси го следобед у нас. — Чад покровителствено погали русите къдри. — Може би ще си направим снежен човек.

— Наистина ли? — Лицето на момиченцето грейна радостно и възбудено, защото той му беше обещал най-желаното нещо.

— Чад, така я разглезваш — въздъхна Вера Роулинс.

Сокола никога не беше я виждал толкова доволна.

Когато остана далеко от тях, Сокола видя жената на баща му да облича шуба, обточена по врата с кожа. Чу мекият й глас да благодари на Вера за кафето и да се сбогува. После чу, че предната врата се затваря. Вера забърза към кухнята да приготви обяда и остави Сокола сам и забравен във всекидневната. Свежият сладостен аромат на парфюма се носеше в стаята. Самотата като остра болка прободе Сокола.

Тази седмица Сокола видя два пъти баща си. Всеки път той го питаше как се чувства и има ли нужда от нещо. Сокола се взираше в празния поглед на баща си и разбра, че той не желае да чуе отговор на въпросите. Затова и не му говореше за странното си състояние и за самотата, която изпитваше. Напротив, отговаряше това, което знаеше, че баща му иска да чуе.

В понеделник Сокола трябваше да тръгне на училище за бели хора. Беше се приготвил много рано, нервен и преизпълнен със съмнения относно промените, които училището щеше да му донесе. Щеше ли да бъде то като това на резервата? Щяха ли да го бият учителите с линия, ако говореше на индиански? В училището за бели сигурно нямаше да му разрешат да говори на езика навахос, реши той. Опита се да не мисли за новите си другари.

Облечен в шубата и със спуснати коси, стоеше до прозореца на кухнята, докато чакаше с привидно безразличие да срешат малката Керъл, в чиято руса коса вплитаха панделки. Този ден Роулинс щеше да ги заведе на училище, а после те щяха да хванат училищния микробус обратно.

— Не ти ли е много топло в тази шуба, Соколе? — Роулинс седеше на кухненската маса, пиеше кафе и гледаше жена си как сресва косите на момиченцето.

— Защо не излезеш навън да чакаш — подсказа му той. — Керъл след малко ще бъде готова.

Сокола прие забележката и с тихи стъпки напусна — дома. Леденият въздух щипеше лицето му и превръщаше в бели облачета дъха му. Обзе го желание да избяга от това място и да тича на север, към колибите на роднините си. Погледът му се зарея отвъд дърветата и се спря на бялата къща, в която живееше баща му. Видя го да излиза от дома и да се отправя към колата, паркирана отсреща. Не носеше подплатената с кожа шуба, нито джинсите. Беше облечен в дълго тъмно палто, което се вееше около коленете, и в тъмни панталони. Болезнен спомен разтърси Сокола. Той се хвърли в лудешки бяг между дърветата, под гонен от непонятен страх. Баща му чакаше прав до колата, когато Сокола стигна при него. През палтото, незакопчано догоре, Сокола можа да види дрехите и вратовръзката, която носеше.

— Ще дойдеш ли с нас до училището? — Опитваше се да прочете отговора по израза му, но тръпката по лицето бе чувство за вина.

— Не, отивам във Финикс, по дела. Тъкмо идвах към Том, за да се сбогуваме. — Избягваше да срещне погледа на Сокола и гледаше втренчено ключовете на колата, които бяха в ръцете му.

Страх прониза Сокола:

— Кога ще се върнеш?

— Много скоро. Не зная. — Забелязвайки изражението на сините очи, мъжът се наведе, смали се пред Сокола. — Опитай се да ме разбереш, Соколе. Трябва да се махна оттук. Не мога да остана, защото е много лесно да мисля, че тя е винаги в колибата и ме чака. Има много неща, които ми я припомнят, и много, които отравят спомена ми. Нужно ми е да бъда за малко някъде другаде. Ще се върна. Заминавал съм и друг път, нали?

Но този път беше различно. Баща му беше здравата скала, в която можеше да се вкопчи в този променлив свят, менящ контурите си като дюни в пустинята. Сокола не разбираше колко нужна бе близостта на баща му и не можеше да се изрази. Единственият отговор, който можеше да даде, бе нямата молба в погледа му.

— Ще имаш нови занимания — училището, ще работиш, за да помагаш на Том. Дори няма да усетиш, че ме няма. — Баща му се опитваше да го убеди, че заминаването му не е сериозно нещо. — Искам да внимаваш в училище и да си пишеш домашните, които учителката ще ти даде. Важно е да научиш всичко, което можеш. Том и Вера ще се грижат за теб.

Леки стъпки доближиха колата. При звука им Сокола се извърна към къщата. Беше жената, наричана Кетрин, първата съпруга на баща му. Очите й отново гледаха гневно, но този гняв се уталожи, когато погледът й се спря на баща му.

— Греша ли или ми беше казал, че тръгваш веднага, Джон? — попита жената.

— Така е. — Той се изправи и след като за последен път погледна Сокола, тръгна към колата. За миг задържа отворена вратата:

— Желая ти успех през първия учебен ден, Соколе! — Сетне погледът му се спря на жената, която носеше качулка от кожи. — Довиждане, Кетрин.

— Да не забравиш да ми се обадиш по телефона довечера — каза тя с хладна усмивка.

Вместо отговор, мъжът махна с ръка, докато се наместваше зад волана. Включи мотора. Сокола се отдръпна от пътя на колата, гледайки как се отдалечава. Чувстваше се изоставен. Красивата жена от другата страна на улицата привлече погледа му. Погледът й излъчваше странна тъга, сякаш отглас на чувствата й.

— Соколе! — викът на Роулинс го накара да се върне бавно и тъжно у дома.

 

 

Много трудно беше за Сокола да свикне с новото училище. Ниската оценка, която получи на едно контролно, стана причина да го сложат в клас с по-малки от него деца. Не само че беше най-голям, но беше и най-висок, затова стърчеше над всички. Децата, особено неговите връстници, му се подиграваха безмилостно. Вместо да говорят за сините му очи или за дългите гарвановочерни коси, те се надсмиваха на името му и на бронзовия цвят на кожата му.

Макар да знаеше, че е различен от другите, опитът закали Сокола. Беше много прилежен в учението. Не защото искаше да се отличи или да докаже на другите, че е по-интелигентен от тях. Това не бе обичайно за Народа на хората. Искаше да учи, защото разбираше колко важно е знанието.

Откакто бе започнало училището, животът му бе монотонен. Когато се завръщаше в дома на Роулинс, след следобедните занятия в училище, го караха да се преоблече. Оттам тръгваше веднага да търси Роулинс, за да свърши работата, която му възлагаха. След вечеря пишеше домашните си до часа, в който трябваше да си легне.

През месеца, в който баща му отсъстваше, Кетрин бе идвала многократно у Роулинс, докато той беше на училище. Сокола знаеше това, защото в дните, в които бе идвала, във въздуха се носеше лекото ухание на диви цветя. В тези дни момчето сядаше на дивана, там, където следата бе най-дълбока, и четеше уроците си. Облъхнат от топлия аромат на парфюма й, можеше да си мисли, че някой се притеснява за него.

Около месец след заминаването си Джон Фокнър се завърна в ранчото. Сокола се бе отправил към оборите, за да свърши вечерните си задължения, когато видя, че колата пристига. Забрави за работата и хукна стремглаво към него, а в главата му нахлуха спомени за по-раншните завръщания на баща му.

— Върна се! — Усмивката огряваше цялото му лице.

— Нали ти казах, че ще се върна? — гласът звучеше и грубо, и ласкаво, а ръцете на баща му измъкваха от колата пъстроцветен пакет. — Донесох ти нещо.

Сокола падна на колене и незабавно разкъса пъстрата хартия, за да види какво има вътре. Беше риза на квадратчета като тези, които носеха каубоите от ранчото. Сокола гордо я вдигна.

— Знаех си, че ще ти хареса — каза баща му, като следеше радостно изражението на момчето.

— Подаръци ли раздаваш, Джон Бъкенън?

Въпросът, зададен с предизвикателен тон, бе на първата съпруга на баща му, която бе дошла до автомобила. С нея беше високото момче, неин син и заварен брат на Сокола. Сокола не беше го виждал от онази първа среща в дома на Роулинс. Така беше, защото брат му Чад не ходеше в неговото училище, а живееше в колеж за момчета от отбраното общество или поне така бе разбрал Сокола от хорските приказки. Като се изключи бързият поглед, който му хвърлиха при пристигането си, никой от тях двамата не обърна повече внимание на Сокола.

— Здравей, Кетрин. Здравей, Чад.

Баща му се обърна, за да ги поздрави. Нямаше усмивка в очите му, но се усещаше гордостта в гласа му, когато се обърна към първородния си син:

— Радвам се, че успя да се върнеш за почивните дни, Чад.

— Да, господине — решителният тон отговаряше на изпънатите квадратни рамене и на почти неестествено правата му стойка.

— Какво си донесъл на Чад? — Кетрин повтори въпроса, на който по-рано не бе получила отговор.

Колебанието бе почти недоловимо:

— Нищо. Чад има по два броя от всичко.

— Искаш да кажеш, че си донесъл нещо на това индианче, а не си донесъл нищо на сина си? — тонът й бе леден и гневен.

Баща му настръхна. Последва тежка въздишка:

— Точно това исках да кажа. Не може ли да продължим този разговор друг път. Шофирах дълго и съм уморен.

Чертите на лицето на жената се отпуснаха.

— Разбира се, уморен си. Чад, иди у дома и сипи чаша бърбън на татко си. — Тя хвана под ръка баща му и се отправиха към къщата. — Не се притеснявай за багажа, Джон Бъкенън. Ще пратя някой да го вземе.

Сокола видя как тримата се прибраха у дома. После погледът му се спря на пъстрата риза, която държеше. Вятърът изшумоля в смачканата хартия на опаковката. Шумът навяваше пустота.

Няколко дни след завръщането на баща му списъкът на вечерните му задължения неочаквано се увеличи. Тъй като малката Керъл бе само на седем години, тя трябваше да си ляга по-рано от него. Лягането беше сложен проблем, защото момичето правеше всичко възможно, за да отложи с няколко минути Сънчо. Когато не успяваше, тя първо целуваше за лека нощ майка си, После целуваше баща си и го караше да дойде с нея в кухнята, за да пийне вода. Едва след това се съгласяваше да си легне.

Една вечер, след като бе пила вода, тя се спря до стола на Сокола, който седеше и пишеше домашното си, и го целуна по бузата.

— Лека нощ, Соколе — каза тя закачливо и избяга.

При допира на тези устни той потръпна, уплашен от това, което бе сторила. Сред племето навахос бе строго забранено всякакъв допир между хора от различен пол в един род, дори тогава, когато бяха много далечни роднини. Хвърли бърз поглед към Роулинс, като очакваше той да се ядоса на дъщеря си. Но мъжът само се усмихваше.

— Позволено ли й е да го прави? — попита предпазливо Сокола.

— Разбира се. — Въпросът му разсмя Роулинс. Той стана и отиде в съседната стая.

Сокола можа да разбере от това положение само едно — въпреки че живееше в техния дом, не го смятаха за член на семейство Роулинс. Той беше отделно от тях.

 

 

През тази дълга зима, а и голяма част от пролетта, Сокола рядко, виждаше баща си. Пътуването до Финикс бе само първото от серия други. Преди да замине, а и всеки път, когато се връщаше баща му, той се виждаше с него и според това, с колко време разполагаше, преди да тръгне отново, го посещаваше често. В разговорите си обсъждаха как Сокола се справя с различните учебни дисциплини. Баща му никога не го питаше дали му харесва новият живот, как живее в дома на Роулинс и дали му липсва животът в резервата.

Винаги беше сам с баща си. Никой друг не присъстваше на срещите. Всеки път, когато се върнеше от пътуване, баща му носеше някакъв подарък. Веднъж му донесе лъскав джобен нож, друг път — кожен колан и други подобни неща. Нямаше начин Сокола да узнае дали и Чад получава или не получава подаръци.

Когато дойде време да затворят училището за лятната ваканция, Сокола вече бе научил значението на думи като „копеле“, „любовница“ и „незаконен“. А от разговорите на каубоите в ранчото Сокола усещаше презрението, което изпитваха към индианците.

Лека-полека започна да разбира, че баща му изпитваше срам… срам, че той се бе родил от сбърканата страна на леглото и че майка му бе една „индианска…“. Това бе причината, поради която той идваше да го види винаги сам.

Имаше моменти, в които си спомняше и силно желаеше да се върне животът от времето, когато майка му бе жива. Седеше на стола и гледаше втренчено филиите бял, мек хляб. Искаше му се да усети в устата си, вкуса на питките „тортияс“, които тя сама месеше. Лежеше на леглото и слушаше проскърцването на дървото в дома на белите, а споменът го връщаше към припевите на обредните песни. Понякога сам си припяваше, но много тихо, защото иначе щеше да слуша плющящите и остри забележки на жената на Роулинс.

Настъпването на лятото означаваше, че по-голяма част от времето ще се прекарва на открито. От само себе си се подразбираше, че той ще работи. Каубоите бяха свикнали, с присъствието му и престанаха да го гледат като рядко животно. Понякога изглеждаше дори, че го допускат да участва в техните шеги и закачки. Сокола притежаваше такава природна дарба и такова желание да се учи, че всички с готовност му даваха съвети и напътствия.

Първата седмица на юни Чад се върна за лятната ваканция. През дните, последвали неговото завръщане, Сокола го виждаше сравнително рядко. Един късен следобед, когато току-що бе свършил с почистването на два коневръза в обора, го видя да влиза.

— Виждал ли си баща ми? — Чад последва Сокола до чешмата, която беше близо до поилките на конете в заграждението. — Днес следобед трябваше да излезем заедно на езда.

— Не. — Сокола пусна крана и се наведе да пие, като остави водата да тече така, че да се напълнят и конските поилки.

— Сигурно ще дойде всеки момент — поде Чад и небрежно стъпи с върха на ботуша си върху първата пречка на оградата.

Утолил жаждата си, Сокола затвори крана и обърна — взор към заварения си брат. В израза му нямаше нищо, което да подсказва, че присъствието му е нежелателно. Природната любознателност да научи нещо повече за този непознат, който бе негов доведен брат, задържаше Сокола при оградата. Чад го изгледа косо, сетне погледът му се зарея в близкото пространство:

— Един ден всичко това ще бъде мое — каза той и отново изгледа Сокола, без да продума. — Зная кой си — изучаваше Сокола със спокойно любопитство. — Чух майка ми да говори за теб.

— А тя какво каза? — Възхищението, което изпитваше към първата жена на баща си през последните месеци, толкова се бе усилило, сякаш бе успяла напълно да омагьоса Сокола.

Но Чад нямаше никакъв интерес да отговори на въпроса на Сокола:

— Майка ти наистина ли е била от племето навахос?

— Да. — Сокола не можа да зърне и следа от презрение в очите му.

— Присъствал ли си някога на някоя тяхна церемония? — запита отново.

— Да.

— Джес Ханс, един мой съученик, казва, че носели гърмящи змии в устата си.

— Това го правят само хопите по време на танца на змията — обясни Сокола.

— Не ги ли ухапват?

— Понякога. — Сокола сви рамене, за да покаже, че това не е нещо важно.

Чад смля тази информация и се огледа без особен интерес:

— Вярно ли е, че майка ти е била проститутка, готова да легне с всеки, който каже баща ми?

Обидата разгоря гневни пламъци в очите на Сокола:

— Тя беше негова втора съпруга. Никога не е лягала с друг, освен с него.

Чад се захили:

— Негова втора съпруга! Един мъж може да има само една съпруга в един период от време, а по това време баща ми е бил женен за майка ми. Ако майка ти е спала с него, значи е била проститутка.

От гняв Сокола изгуби всякакво търпение. Не му пукаше вече, че Чад бе по-голям, по-висок и по-силен от него, нито пък от това, че беше негов заварен брат. Нахвърли се върху му. Устремното нападение просна Чад на земята. Сокола риташе и размахваше юмруци и някои от тях достигнаха целта, но скоро Чад овладя положението. Като изви едната, му ръка зад гърба, Чад го просна на земята с лице в прахта.

— Предаваш ли се! — попита задъхано, с прегракнал от борбата глас. След като не получи отговор, продължи да извива ръката на Сокола с още по-голяма сила. — Предаваш ли се?

Сокола стискаше зъби, за да потисне вика от болката.

— Какво става тук?

Грубият глас на Джон накара Чад да охлаби хватката. След миг Чад бе на крака, а Сокола — свободен. Две големи ръце помогнаха на Сокола да се изправи на крака и почистиха бузата му от прахоляка.

— Удари ли се, момче?

Сокола гледаше в краката си и поклати отрицателно глава.

— Чад, отивай си вкъщи! — заповяда баща му.

— Но нали трябваше да ходим заедно на езда — запротестира Чад.

— Казах, отивай си вкъщи!

— Не започнах пръв аз. Той беше! — Чад сочеше обвинително Сокола с пръст.

— Не искам да знам кой е започнал! Казах да си вървиш вкъщи. — Джон се извърна и за да подсили заповедта, изгледа яростно момчето.

Чад гневно стисна устни и се подчини, макар и с несъгласие.

— Кой започна боя, Соколе? — попита баща му, след като Чад си бе отишъл.

Сокола вдигна глава, а сините му очи гледаха безизразно:

— Беше ли женен за майка ми?

Някаква тъга покруси лицето на Джон.

— Да, бяхме женени по ритуала на Народа на хората.

— Но това не е ритуал на белите хора.

— Не е.

— Защо го направи?

— Защото обичах майка ти и затова уважавах нейните вярвания.

— Но според ритуала на белите, хора тя не е била твоя жена.

— В моето сърце Бяла салвия винаги е била моя жена — настояваше баща му.

— Тогава защо не си се оженил за нея с ритуала на белите хора? — Сокола не престана да търси някакво обяснение, което можеше да разбере.

— Огледай се наоколо, Соколе. Майка ти нямаше да е щастлива тук. Ако бях се оженил за нея, това щеше да бъде нейният дом.

Имаше нещо вярно в думите на баща му, затова дълбоко в себе си Сокола приключи въпроса.

— Аз съм твой син. Защо не живея в твоята къща?

— Това е невъзможно — отвърна баща му, поклащайки отчаяно глава.

— В училище ме наричат метис — полуиндианец и полубял.

— Щеше да бъде още по-трудно, ако живееше у нас — тихо промълви баща му.

— Защото щяха да ми викат копеле нямаше и следа от емоция в тона на Сокола.

— Да. Сега разбираш ли защо не искам да носиш това бреме.

— Ти се притесняваш, защото хората могат да си помислят за мен, или за онова, което могат да си помислят за теб? — попита той, показвайки зрелост, неприсъща за годините му.

Лицето на баща му побледня от чувство за вина.

— Опитай се да разбереш, Соколе. В тази история има и други хора, не сме само ти и аз. Трябва да мисля и за Кетрин, и за Чад. Дадох ти един хубав дом. Ще получиш най-доброто образование. Ще дойде моментът, в който ще те включа в сделките си.

Сокола го гледаше с безизразни сини очи. Беше разочарован, но не и огорчен. После полека се извърна и се отдалечи. Сам. Имаше над какво да се замисли.

 

 

За празника на Четвърти юли ранчото на крилатото организираше самостоятелно родео и барбекю. Сред каубоите цареше дух на добронамерено съперничество и спортсменски плам, който те показваха в предвидените съревнования — завързване краката на теле, обездка на бик, завързване рогата на биче, оседлаване и обездка на див кон. Имаше и състезание по доене на коза за децата на каубоите. Последното състезание беше конно надбягване.

Когато Сокола доближи с дорестия си кон стартовата линия, за да заеме място сред състезателите, мигновено всички гласове утихнаха. Мнозина каубои по-рано бяха виждали неговия кон — дете на пустинята, да препуска в равнината с невероятна бързина. Въпреки това се споглеждаха, тъй като погледите им неминуемо попадаха и на едно друго момче, участващо в състезанието, което яздеше кафяв, дългокрак кон. Чад Фокнър винаги печелеше. Всъщност състезанието се водеше за второто и третото място.

На стартовата линия Кетрин Фокнър държеше пистолет. Носеше кожена пола-панталон, сако от същата материя, а под него — бяла блуза. Лутер Уилкокс, каубоят, който стоеше най-близко до Сокола, го доближи още повече.

— Конят ти е добър, но не може да победи кафявия на Чад — каза той.

Пистолетът гръмна и конете се хвърлиха стремглаво напред. Разстоянието, което трябваше да пробягат, се простираше през тревисти пасбища, чак до една самотна топола, която трябваше да заобиколят, за да стигнат в края на състезанието до началната точка.

Сокола бързо зае челна позиция със своя дорест кон, но после се остави да го настигне и изпревари кафявият. Наблюдавайки внимателно трасето, се опитваше да избегне неравностите, които забавяха другия кон. Вместо да пресече пресъхналия поток на мястото, на което склоновете му се спускаха плавно надолу, поведе коня си към мястото, в което коритото бе най-тясно, бреговете — най-стръмни. Така успя да го прескочи, което лесно го отведе начело!

Когато стигнаха до тополата, кафявият почти го бе застигнал, но направи много широк завой, докато дорестият кон на Сокола направи толкова остър завой, че кората на ствола издраска коляното му. Момчето почти бе легнало на врата на коня, а развятата му грива шибаше лицето. Бързият кафяв кон отново навакса изоставането, но се забави при потока.

Когато стигнаха на финала, дорестият победи с преднина само от един конски врат. Ударите на сърцето и хриптенето на изморения от ездата кон попречиха на Сокола да чуе редките и колебливи ръкопляскания на тълпата.

С лице, разпалено и щастливо от победата, поведе коня в лек галоп, докато направи пълен кръг и стигне линията за награждаване. Обиденото изражение, което забеляза по лицето на заварения си брат, когато го наближи, ни най-малко не го смути. Баща му беше там, пред тълпата и го наблюдаваше с лека усмивка на гордост.

Това, което най-много интересуваше Сокола обаче, не бе толкова одобрението и вниманието на баща му, колкото възхищението на стройната и грациозна жена, която щеше да връчи почетната лента и паричната премия на победителя. Желаеше нейната похвала повече от наградата.

Малката Керъл стоеше близо до Кетрин, когато Сокола спря пред тях. Изминаха доста секунди преди жената да вдигне глава и да го погледне. Нещо в него умря, виждайки ледения гняв и омраза в погледа й. Усмивката на победител изчезна от лицето му, докато конят под него танцуваше. Издържа на погледа й с упорита гордост, като не обръщаше внимание на факта, че тя се опитваше да отрече напълно заслужената му награда.

— Ти спечели с измама — жената го обвини с тих и дрезгав глас, треперещ от зле сдържана ярост.

Обидата изплющя като камшичен удар. Болката за миг затъмни и заслепи очите му.

— Спечели само защото се отклони от трасето на състезанието.

С крайчеца на окото си Сокола забеляза как някой се промъкна край русото момиченце, за да хване ръката на жената.

— Честно спечели, Кетрин. — Беше гласът на баща му, който говореше тихо, за да не го чуят любопитните наоколо. — Не може да демонстрираш предпочитания към Чад пред другите хора.

Синята лента и пликът с паричната награда бяха в ръцете на жената. Тя се обърна с пресилена усмивка към момиченцето, което беше до нея.

— Ела тук, Керъл. Този път ти ще дадеш наградата.

Баща му се наведе и вдигна момиченцето през кръста, така че то да бъде на височината на Сокола, за да му връчи наградите. Когато той ги пое от ръцете й, тя се отдръпна, потръпвайки, и каза през рамото на баща му:

— Но аз исках да ги дам на Чад. Трябваше той да победи — протестираше детето.

— Така е — съгласи се баща му, — но Сокола ще получи синята лента, а червената можеш да дадеш на Чад.

С явно нежелание Керъл даде първата награда на Сокола. Поведението й не го изненада. При редките посещения на Чад, когато той, завръщайки се от частното училище, благоволяваше да удостои с вниманието си дъщерята на управителя, тя се държеше с него така, сякаш беше господ.

След като получи наградата, Сокола охлаби юздите на коня и го пришпори в тръст към обора, където другите каубои и коне се бяха събрали. Когато стигна при тях и стъпи на земята, за да разседлае коня, разговорът замря. Само малцина го доближиха да го поздравят и да коментират с тих глас победата му.

— Добър удар!

— Адско надбягване, Соколе!

Сокола не отвърна никому, прикривайки несъгласието си зад маската на безразличието.

След края на надбягването всички се отправиха към поляната пред една разнебитена къща, където щеше да стане барбекюто. И Сокола отиде там, въпреки че от апетита му не бе останала и следа. Като гледаше да стои колкото се може по-настрани и по към дъното, се присламчи към група работници от имението и техните семейства. Стремеше се да не стори нищо, което да привлече вниманието на околните към него. Погледът му често се спираше на първата съпруга на баща му, която разговаряше, смеейки се, с хората, които я заобикаляха.

Чиниите бяха изпразнени, отново напълнени с храна и отново изпразнени преди всеки да почувства, че не може да сложи и залък в устата си повече. Тогава възрастните седнаха на групи, бъбрейки, пиейки и смеейки се, а децата играеха шумно — всички, с изключение на Сокола, който бе седнал под едно дърво и ги гледаше.

— Соколе! — Погледна настрани, по посока на гласа на момиченцето, което го викаше. То пристигна тичешком и се спря, останало без дъх, пред него. Златните къдрици, започнали да се отпускат, галеха презрамките на бялата престилка. Беше много миличка, като кукличка в розово и златно. Сокола й се усмихна.

— Наистина ли си индианец, Соколе? — сложи ръчички на кръста и докато му задаваше въпроса, главата й бе наклонена настрани.

— Да, отчасти съм индианец — потвърди Сокола.

При този отговор момиченцето ококори очи, блеснали от любопитство и от малко страх.

— Скалпираш ли хората? — попита то, леко уплашено. В очите му проблесна лукава искрица.

— Само момиченцата с руси коси — закачи я Сокола и се престори, че иска да я хване.

Момиченцето избяга, като викаше:

— Чад! Чад!

Хвърли се в прегръдките на по-голямото момче, когато то се появи:

— Иска моя скалп! — викаше детето. — Не му давай да ме хване!

— Всичко е наред, съкровище. — Момчето погали момиченцето и хвърли яростен поглед към Сокола. — Няма да му позволя да ти стори зло.

Сокола наблюдаваше мълчаливо, докато по-високото момче се обърна и отведе момиченцето.

 

 

Същата нощ, много късно, докато всички спяха, Сокола се измъкна от къщи, оседла коня и се отправи на север. Пълната луна осветяваше пътя и правеше пейзажа сребрист. Много пъти пришпорва коня, защото усещаше присъствието на духовете, бродещи сред нощния мрак.

Преди зазоряване стигна до колибата на вуйчо си. Прекара там три дена преди баща му да дойде и да го отведе. Беше изтекла почти година и с него бяха станали значителни промени. Липсата на съвременни удобства, като електричество, течаща вода и баня в къщата, не го дразнеха толкова, колкото малкото храна на масата. Освен това му липсваха вечерните душове, както и възможността да облича чисти дрехи всеки ден.