Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Изпърхаха крила и Сокола отвори очи. Ядосан, той разбра, че котешката му полудрямка се беше превърнала в дълбок сън. Колко ли беше спал? Погледна към слънцето, току-що изскочило на небосклона. Може би не повече от два часа. Лана се беше отпуснала върху ръцете му, дишайки дълбоко, както спеше.

Тялото й беше схванато и вцепенено от неудобното положение, но Сокола се въздържа да се помръдне. Нещо беше изплашило птиците и той остана неподвижен, ослушвайки се. Изминаха няколко секунди, преди да отличи шепота на лекия ветрец в сухите листа на дървото от стъпките на някой или нещо, което вървеше по тревата. След това чу характерното чаткане на конска подкова върху камък. Тропотът идваше точно под тях и конете бяха няколко.

Покри устата на Лана с ръка, за да я събуди и заглуши всеки неволно издаден звук. Лана се изпъна, после се отпусна под натиска на ръката, която я принуждаваше да замълчи. Изпръхтя кон, след което се чу трополенето на ботуши по калдъръма. Сокола погледна техните си коне, но не реагираха на шума.

— А-а-а! Това е най-вкусната вода, която някога съм пил.

Сокола позна гласа на Бил Шорт.

— Напълни манерките преди конете да са размътили водата! — заповяда Роулинс.

— Какво мислиш е направил, за да изчезне, без да остави никакви следи? — запита Бил смутено. — Все си мислех, че ще остави следи.

— Виж колко е хитър! Иска да ни внуши тъкмо това. Така ще загубим време да го търсим тук, а той в същото ще бъде на друго място. Затова ни заблуди и с няколко километра оттук.

— Тогава къде е?

— Много от тези навахос са си построили летни колиби по хълмовете. Убеден съм, че Сокола е завел момичето на такова място — каза Роулинс. — Вероятно сега е там и ни се смее. Но когато го открием, няма да му е до смях.

— Знаеш ли къде трябва да го търсим? — попита скептично Бил Шорт.

— Спомням си, че Джон Бъкенън говореше за няколко места на хълмовете, където има вода. Ще го открием, ако преди това не ги засечем някъде по пътя. — Роулинс беше оптимист. — Да тръгваме.

Чу скърцането на кожените седла под тежестта на хората и трополенето на конете, които вървяха през водата преди земята да започне да се тресе под копитата на животните, пуснати в галоп. Сокола изчака, докато шумът се, отдалечи. След това махна ръцете си от Лана, която се изправи трудно, като гледаше отдалечаването на ездачите.

— Дали си отидоха окончателно? — запита обнадеждена Лана, когато той се обърна, за да я погледне.

— Не знам. Защо не напоиш конете и не им дадеш малко трева? — каза той и свали одеялото от плещите си.

— А ти къде ще отидеш?

— Може би съм подозрителен — рече Сокола, като повдигна рамене, — но искам да бъда сигурен, че наистина са заминали и че разговорът, който чухме, не е част от някакъв план. Няма да се бавя много — обеща и пое по тясната пътека по склона на каньона.

 

 

Сокола се върна след един час.

— Заминали са — потвърди, отговаряйки на немия въпрос в очите на Лана. — Тръгнали са към хълмовете западно оттук. Един от малкото случаи, когато умението на Том Роулинс му изневерява. Ще бъдем в безопасност няколко дни.

Лана почувства умората в гласа му, когато произнасяше последните думи. Щом се усмихнеше, бръчките около очите му ставаха все по-дълбоки.

— Какво ще кажеш за малко кафе и нещо топличко?

Докато Лана режеше парченца от бекона, взет от лагера. Сокола накладе малък огън. Пиха кафе от една чаша, докато беконът цвъртеше в тиганчето. Лана използува останалата вода, за да разбие яйцата на прах, а след това ги изля и изпържи в мазнината от бекона. Стори й се, че това е най-вкусното ядене, което не беше опитвала от години.

— Останали са няколко глътки кафе — Сокола й подаде тенекиената чаша.

— Нямаме никаква вода — каза му Лана, преди да изпие и усети аромата на кафето. То я съживи, но мускулите и бяха все още схванати бе неудобната поза, в която беше спала.

— Ще отида да налея. — Преметна през рамо манерките. — Във всеки случай конете имат нужда от трева.

— Почакай — Лана изпи набързо кафето, без да остави и капка. — Ще дойда с тебе.

— Какво? Да си счупиш врата ли? — пошегува се Сокола.

Лана си помисли за импровизираната стълба, направена от стъпала, издълбани в скалата, която той й беше описал, и повдигна рамене.

— Катерила съм се малко, когато живеех в Колорадо. Нищо особено и опасно, но след като ти ще отидеш, защо да не дойда и аз? — След това добави заключителния и най-убедителен аргумент: — Омръзна ми да стоя затворена в пещерата. Изпитвам страх от затворени помещения. — Преувеличаваше, защото не искаше да остане сама. Сокола се поколеба малко, после се съгласи.

— Добре, ела. Ще сляза пръв.

— Така ще можеш да ме хванеш, ако падна — пошегува се Лана.

— Точно така — Сокола се усмихна и й подаде одеялото си — Когато сляза долу, хвърли ми ги, за да го използвам да събера трева и на връщане да я донеса тук.

Тя го последва по каменния корниз пред входа на пещерата, като го гледаше как се поклаща, търсейки с крак първото стъпало. Изчезна бавно от погледа й. Дъхът на Лана спря, докато не го видя долу. Хвърли му сгънатото одеяло.

— Твой ред е — извика й Сокола, държейки ръце като фуния пред устата си. — Ако искаш, можеш да се откажеш.

— В никакъв случай. — Лана повтаряше движенията му, се просна по корем и търсеше с крака издатината.

Не беше сигурна, както й се струваше отначало, но веднъж започнала, имаше само един-единствен изход — да слиза надолу. Предпочиташе да използва издълбаните в скалата стъпала, за да достигне целта си, вместо да падне. Колената й трепереха, когато стигна долу и Сокола я хвана праз кръста, за да премине по-бързо последните сантиметри от слизането. Лана можеше да го обвини, че преувеличава. Ерозията на времето беше превърнала стъпалата и местата за хващане с ръце в дупки, в които пръстите на ръцете и краката едва се задържаха, но тя беше доволна, че е слязла здрава и читава, и те вече не й правеха впечатление.

— Още ли ти бие сърцето? — засмя се Сокола.

— Сто удара в минута — кимна Лана.

— Можеш да напълниш манерките от извора, докато аз нарежа трева за конете. — Свали манерките от раменете, си и й ги подаде.

— Не се ли страхуваш, че ще оставим следи, ако се върнат? — запита тя.

— Преминали са и са отъпкали целия каньон. Не биха могли да различат нашите от техните следи — увери я той.

Сокола извади ловджийския си нож от ножницата, взе одеялото и се отправи към пожълтялата трева под дърветата. Лана прекоси с празните манерки разстоянието от няколко крачки, които я деляха от извора. Там, където извираше от земята, водата се лееше весело върху купчина камъчета, за да бликне в малко езерце, подобно на вана. В течение на много години водата беше прокопала в твърдата скала тесен канал в отсрещната стена на басейнчето, откъдето се изливаше като сребърна лента. Лана изгуби от погледа си поточето, което се криеше в тунела от избуяла трева.

Задържа манерките под повърхността на водата и чу бълбукането, докато се пълнеха. Водата беше ледено студена. Гребна с шепа и пи жадно. След това напръска лицето си. Кожата й се зачерви, освежена от студената вода.

Когато манерките се напълниха, Лана ги опря върху камъните на каньона и се отправи към мястото, където работеше Сокола. Колибата се виждаше много добре зад тополите. Любопитството й беше привлечено от по-малка сграда, скрита между дърветата.

— Соколе, какво е това? — запита, показвайки сградата, приличаща на малка колиба. — Барака?

Сокола погледна, после се обърна, за да продължи да реже трева, но не толкова бързо, че да прикрие от Лана усмивката, която се изписа върху лицето му.

— Не, това е потилия.

— Какво е потилия? — Лана се смути, защото въпросът го забавляваше.

— Точно това, което подсказва думата. Място, където човек се поти. — Сокола спря за малко да работи. — Можеш да я наречеш навахска сауна.

— Звучи божествено — промърмори Лана с глас, изпълнен с желание. — Мисля, че не е използвана от години.

— В действителност била е използвана. Ползвал съм я винаги, когато съм идвал тук за по-продължително или по-кратко време. — Започна да реже тревата с острия нож и да я слага в одеялото.

Лана погледна постройката.

— Дори не мога да си помисля… — тя се обърна и разбра, че той я наблюдава с присмехулен блясък в сините си очи.

— Една потилия е място само за мъже — каза той.

— Не е ли позволено за жени? — запита с леко предизвикателство.

Сокола погледна на запад. Лана знаеше, че мисли за Роулис и мястото, където би могъл да бъде. За миг беше си позволила да забрави техните преследвачи. Неохотно й хрумна идеята да използва потилнята, макар да разбираше, че би било твърдо рисковано.

— Понарежи трева — той заби острието на ножа в земята. — Ще запаля огън и ще нагорещя камъни.

— Ако смяташ, че не бихме могли… — започна Лана с благоразумен тон.

— Няма по-подходящ момент от този — прекъсна я Сокола — Утре трябва да се върнат отново, за да търсят потвърждение на тяхното предположение.

— Убеди ме — усмихна се Лана и на бузите й се появиха трапчинки.

— Мисля, че бих могъл да го направя — отвърна той сухо.

Сокола се отдалечи и се забави доста време. Когато се върна, Лана беше натрупала трева върху купа, който Сокола беше събрал върху одеялото. Носеше празна кратуна, приличаща на кана. Сложи я на земята, за да завърже четирите краища на одеялото.

— Ще занеса тревата в пещерата — като пъхна възела на двата края на главата си и промуши едната си ръка свободно, той преметна вързопа върху гърба си. — Защо не напълниш с вода кратуната, докато отида.

— Добре.

Но Лана остана да го гледа, докато изкачваше скалата, като се страхуваше, че няма да успее с огромния товар на гърба. Щом го зърна, опрял коляно върху издатината пред пещерата, да се вмъква вътре, въздъхна и се отправи към извора.

Сокола не беше се върнал, когато напълни кратуната с вода и се отправи към банята. Прашно одеяло заместваше вратата на постройката, покрита с пръст. Лана го отмести. Усети веднага горещината. Влезе, и остави одеялото да падне след нея. Малките размери на помещението позволяваха да се затопля бързо, а глинените стени запазваха топлината дълго време. В средата имаше купчина камъни. Лана пъхна ръка в кратуната и поръси с вода камъните. Капките зацвъртяха и се изпариха веднага.

Остави кратуната и излезе от банята. Погледна към пещерата, но не зърна Сокола. Изкушението да използва странната сауна беше голямо. Без да го дочака, Лана се съблече, сгъна внимателно блузата, джинсите и бельото си и ги сложи до вратата.

Преди студеният есенен въздух да докосне кожата й, тя побърза да се вмъкне в банята. Този път напръска по-щедро камъните. Вдигна се облак пара. Като седна на земята, изпъна краката си върху твърдия под и се опря назад на ръцете си. След малко почувства как влажната топлина прониква в тялото й, отпуска мускулите и намалява напрежението през последните двадесет и четири часа. Изпъна назад глава и затвори очи, за да се наслаждава на приятното усещане.

Студен полъх я накара да настръхне. Отвори очи и видя Сокола изправен до нея, с набедрена превръзка, която го прикриваше толкова малко. Кожата му беше нежна и светла като мед от краката до гладките мускули на торса. Сините му очи се премрежиха, когато погледът му падна върху нея. Лана усети, че сърцето й започва да бие по-силно. Превръзката разкриваше бедрените мускули, които като въжета стигаха до хълбоците, и показваше извивката на седалището. Почувства, че се задушава и че приятна възбуда обхваща всяко нервно влакънце.

— Камъните бяха нагорещени — прошепна. — Помислих, че няма да се разсърдиш да се изкъпя, преди да си се върнал.

— Не, няма. — Сокола плисна още вода върху камъните и парата се вдигна като лек бял облак.

Очарована от блясъка, който потта придаваше на кожата на Сокола, Лана не усети движението на ръката му, която развързваше превръзката, покриваща бедрата му. Но когато я развърза и остави да падне небрежно на пода, стори й се, че дишането й причинява внезапна и непоносима болка, и почувства, че се задушава от горещина, идваща и бликаща от нея.

С животинско изящество Сокола седна на пода до нея.

Погледите им се срещнаха. Примитивната среда, тяхната голота и вулканичната жар, излъчвана от камъните, подтикнаха Лана да пристъпи. Сокола я последва. Хвана кичур от косата и като придържаше изправена главата й, изучаваше пламналото й лице. Дъхът на Лана премина в стон, докато устата на Сокола бавно търсеха устните й.

Лана вдигна ръце към потната му и хлъзгава кожа и спусна длани по тръпнещите мускули на кръста и по ребрата. Устните им се изучаваха взаимно, във всепоглъщаща чувственост. Въпреки това в тях имаше някакъв плам, който щеше да гори силно и дълго.

Ръцете на Сокола се движеха по тялото на Лана. Плътта изгаряше при този допир. Галещите пръсти изпадаха във възторг, щом откриеха някоя чувствителна точка по тялото й, когато докосваха прелъстителката извивка на шията или заобикаляха извивките на гърдите. Неговото ухание на земя изпълваше всичките й сетива, освен мъката, загнездила се дълбоко у нея, която прекалено дълго бе крила.

Устните им се разделиха, но той не се откъсна от нея. Плъзна ги по кожата, по бузата, чак до вената, която бясно пулсираше на шията. Устните й се разтвориха и тя почувства неговата влага по кожата си.

— Толкова дълго чаках този миг!

Гласът на Сокола бе леко пресипнал. Дишаше пресекливо. Думите му сякаш бяха отговор на чувствата на Лана.

Когато устните му целунаха извивката на гърдите й, тя прекара пръсти през косите му. Потта бе разделила на малки мокри кичурчета неговите синкавочерни коси и те полепваха по пръстите й като мокра коприна.

Неспособна да понася повече начина, по който той гъделичкаше гърдата й, Лана се наведе над него и отблъсна главата му надолу. Устата му се отвори и обхвана розовото зърно и бледорозовия кръг около него, захапвайки го като зрял плод. От гърлото й излезе треперлив стон на диво желание. Дълбокият повик на устата му стегна мускулите на стомаха й и я накара да трепери в бясна жажда. Ръцете на Сокола се плъзнаха надолу, за да разтрият горящата й болка. Хълбоците на Лана плавно се задвижиха при това действие, което успокояваше болката, но я довеждаше до състояние на трескаво желание. Неспокойните ръце и тръпнещото тяло го молеха да изпълни обещанието за удовлетворение, с които устата и ръцете му я измъчваха.

Мъжествените устни на Сокола отново бяха върху нейните, разучавайки най-потайните им глъбини с твърд език. Тялото му се хлъзна над нейното. Тънкият потен слой ги сля неразделно. Горещият влажен въздух я задушаваше. Под тежестта на Сокола Лана не можеше да диша, притисната към каменистия под и също толкова непоклатимата му твърдина.

Изхлузи се, за да освободи устата си, и му прошепна огорчено:

— Соколе… много си тежък. Не мога да дишам!

С едно единствено гъвкаво, пързалящо се движение. Сокола се претърколи по гръб, увличайки я със себе си така, че тя се намери отгоре му. Повдигайки я леко от гърдите си с ръце, той плъзна смущаващ поглед по голите й гърди.

— Мислех, че предпочиташ ортодоксалния начин — промърмори Сокола, шегувайки се леко с нея.

После ръцете му отново бяха по тялото й, възбуждащи, ловки, галещи. Горещината се превърна в златист ад, сред който телата им се движеха в бесен ритъм. Обгърна я огнена жар, която премина границите на страстта. В един миг тя надмогна бариерата на телесното и я накара да изпита неизразимото сливане с духа.

Магията бавно отмина, а Лана лежеше в мощните обятия на Сокола. Не говореше, защото сметна, че думите са недостатъчно средство, за да изрази собствените си чувства. Затвори очи и вкуси частици от яростния екстаз, полепнали по нервните й окончания. Сокола помръдна под нея и прекара пръсти по мократа й кожа. Лана безпричинно запротестира.

— Парата ще отнесе онова, което е останало от нашите сили — предупреди я той с тих глас, принуждавайки я да седне.

Когато Сокола се изправи, Лана остана седнала с подвити настрани крака. Лешниковите й очи грееха от нежност, когато погледът й се спря на него и открито признаваха, че му принадлежи. Искрата, блеснала в погледа му, казваше: „Да, ти си моя!“ и това утвърди мълчаливия им договор. Той се наведе, за да й помогне да се изправи. После, когато тя се изправи напълно, промени решението си и я взе на ръце. Лана се хвана за тила му, притисна устни до шията му и покри топлата и влажна кожа с целувки.

От соления вкус главата й се замая повече отколкото от силен ликьор — беше пияна от любов.

Сокола я отведе към вратата, отмествайки чергилото с рамо. След сумрака, който цареше в потилнята, яркото слънце я заслепи. Стисна очи и прегърна с все сила Сокола, за да чувства по-близо топлината на тялото му, докато кожата й потръпваше при допира с хладния въздух. Сокола не я пусна да слезе, а продължи да върви, носейки я на ръце.

— Къде отиваме? — попита Лана, без обаче това да я интересува, докато палецът й продължаваше да гали линията на неговата ключица.

— Шведите смятат, че човек трябва да се изкъпе след сауна сред някой фиорд, нали? — отвърна той.

Трябваха й няколко секунди, за да схване скрития смисъл на тези думи. Вдигна глава от рамото му и широко отвори очи. Когато се извърна, видя, че Сокола я носи към извора. Отново извърна поглед към него и забеляза дяволити искрици в очите му.

— Соколе, ти няма да направиш това! Няма да… — Но знаеше, че щеше да го направи, защото тъкмо… — Не! Пусни ме на земята! — Лана се боричкаше в ръцете му. Ужасът й бе много смешен. — Моля ти се, Соколе, недей!

— Ще те пусна вътре само за минута — каза той, смеейки се.

— Не, не ме пускай вътре! — протестираше тя, но не беше нито изплашена, нито ядосана, а само искаше да избегне тази част от ритуала.

— Добре.

Той се спря близо до потока.

— Няма да те хвърля — обеща й.

Лана въздъхна облекчено и се отпусна на ръцете му.

Повярва му. Ненадейно ръката, която държеше краката й, — се отдръпна. Лана извика от ужас при допира на ледената вода до затоплените й и изпотени крака.

— Студена ли е? — смееше се Сокола и пръскаше с вода бедрата й.

— Нали ми обеща? — запита тя обвиняващо, докато се опитваше да запази равновесие на хлъзгавото дъно толкова, колкото да може да излезе от водата.

— Аз ти обещах да не те хвърлям — припомни й той. След това започна да я пръска все по-силно и по-нагоре. Лана премина в контраатака, плискайки шепа вода по гърдите му. Сокола скочи във водата и започнаха весела битка, огласявана от смехове и весели викове, която отмиваше потта от кожата. Измокрена от глава до петите, Лана плисна шепа вода в лицето на Сокола, смеейки се, когато той отстъпи. Готвеше се да повтори действието, преди той да се е опомнил и минал в настъпление, но забеляза, че слага ръка на едното си око. Пусна водата да изтече през пръстите й.

— Добре ли си? — Тя бързо се приближи до него. Когато се намери толкова близо до него, че можеше да я стигне, той светкавично хвана китките й и я привлече в обятията си. Напористата му уста се сведе до нейната и сърцето й отново силно заби. Лана се отпусна леко на тялото на мъжа и изви кръст, за да е по-близо до него. Отвори устни под неговите в отговор на желанието за по-силен контакт. Голата мъжественост на Сокола докосваше най-съкровената струна на женската й същност и я караше да се подчинява на всяко негово желание, а той я искаше.

Вдигна я нависоко, над себе си, докато устата му не се изравни с нейните гърди. За да я държи в това положение, той изви едната й ръка около талията, а другата — около бедрата, под извивката на меките й части. Лана облегна ръце на изваяните мускули на раменете му, за да запази равновесие в тази главозамайваща прегръдка. С извити на дъга хълбоци и преметнати през него бедра, Сокола я изнесе от басейна.

Стигна до гигантското дърво, пусна я на земята и я прилепи до ствола. Ръцете му я обгърнаха като възглавници, които да я предпазят от грапавата кора на дървото, така че моментът, в който я облада, да й достави само удоволствие.

Сякаш измина безкрайно време преди Лана отново да усети твърда земя под краката си. Ръцете й все още здраво го стискаха, откривайки удоволствие в неукротимата му мъжка сила. Устата на Сокола галеше косите й.

— Моя си, Лана — гласът му бе мощен и силен. — Вече никой друг мъж няма да те докосне.

Вдигна главата й и взе лицето й в шепи. Погледът му внимателно я следеше, сякаш я предизвикваше да отрече това заявление.

Но Лана не можеше. Блясъкът в погледа й подсказваше, че тя е напълно съгласна.

— Да — радостно промълви тя.

Сокола дълбоко пое въздух. После го издиша. Огънят изглежда го напусна, докато той си почиваше така. Погледът му нежно се спря на нея.

— Студено ти е — отбеляза той.

Лана се огледа и видя, че е настръхнала от студения въздух. Потръпна, защото едва сега разбра, че се вледенява. Сокола се отдръпна от нея и я хвана за ръка.

— По-добре да се облечем, преди да си настинала.

— Ами ти? — отвърна му с въпрос Лана.

— Кожата ми е по-дебела от твоята по много линии — отговори той и я поведе към потилнята.

Дрехите му бяха сгънати до тези на Лана, но Сокола се скри зад постройката, докато Лана започна да се облича. Тъкмо закопчаваше копчето на джинсите си, когато той се появи по примитивната набедрена препаска. Облече се почти със същата скорост, но движенията му не бяха така припрени като тези на Лана.

— Мислиш ли, че ще можеш да се изкачиш до пещерата? — попита той.

— Качването трябва да е по-лесно — отвърна Лана.

Така беше, но въпреки това Сокола остана долу, докато тя стигна скалната издатина. След това и той се качи, носейки манерките. Мракът в пещерата я правеше още по-студена.

— Да направя ли малко кафе? — предложи Лана.

— Да, бих пийнал малко. — Той й подаде една манерка.

Когато кафето завря в тенекиената съдинка, Лана добави лъжица изворна вода, за да подобри вкуса му. Седяха около огъня, разменяйки си чашата в задушевна атмосфера.

Сокола уморено сведе плещи и й подаде чашата.

— Допий го ти — каза той. — Аз ще подремна. Не съм мигнал през последните четиридесет и осем часа, по една или друга причина.

Изправи се на крака с котешка пъргавина и се отправи към леглото, стъкмено близо до седлото. Излегна се. Преди да закрие лицето си с шапката, я погледна:

— Не вярвам да имаме посещения, но по-добре ще е да си държиш очите отворени.

Заспа веднага. Лана се опита да не вдига шум, когато го заобикаляше. Намери гребен в торбата на Сокола и седна на огрения от слънцето праг на пещерата, за да среше косите си. Когато сенките започнаха да се издължават, Лана забеляза, че Сокола спи с ръце свити на гърдите, сякаш да се пази от студа. Изтупа наметката, за да падне всеки стрък трева, всяка сламчица, полепнала по нея, и го зави. Сокола помръдна, но не се събуди.

Преди да се скрие слънцето, тя приготви вечерята, мислейки, че Сокола няма да позволи да се пали огън след залеза. Светлината щеше да се вижда от километри разстояние в равното и пустинно поле. Не го повика преди яденето да е готово. Достатъчно бе да го докосне с ръка, и той се събуди.

След като се нахраниха, Лана приготви последната чаша кафе. Небето се багреше в пурпурночервено, нощта падаше и тя изгаси огъня. Сокола стоеше прав на прага на пещерата и се взираше в залеза, когато тя му донесе кафето.

— Къде мислиш, че са? — попита тя, отгатвайки неговите мисли.

— Не зная.

Той се обърна към нея и леко сви рамене. Лана му подаде чашата и усети как кожата й потръпва при допира на пръстите му, когато той я пое.

— Ще трябва ли да стоиш буден, за да пазиш тази нощ?

— Не. Не мисля, че ще се наложи. — Започна да духа горещата течност, преди да отпие глътка. — Не са такива хора, че да се върнат посред нощ.

В пурпурнооранжевата светлина Лана едва успяваше да различи покрива на колибата. Потилнята изобщо не се виждаше.

— Как си прекарал детството си тук? — попита тя, любопитна да узнае всичко, което бе свързано с него.

— По най-невинен начин. По дяволски невинен начин, както се разбра много по-късно — отвърна Сокола, но без горчивина. — Въпреки всичко през моето детство на навахос аз се научих на стабилност. Един ден ще ти покажа тази земя, най-вече Четирите ъгъла.

— Бих искала да я видя! — прие Лана. Той искаше да й я покаже, защото за него тя имаше особен смисъл.

— Хълмове и плата се простират сред равнини, покрити със салвия, някои прекосени от скалисти вериги, други гладки. — Гледаше с невиждащ поглед, а пространствата се разкриваха само пред неговите очи в ярката светлина на залеза. — Синкави каньони, покрити с борове, тъмни пясъци, червени скали. Как мога да ти опиша тези невероятни цветове, менящи наситеност и нюанси на слънце и на сянка? Тази земя тръпне и се движи, тласкана от силата, която я е създала.

Плътните нотки в гласа на Сокола й разкриха колко дълбоко чувстваше той връзката си със земята. Лана никога нямаше да може да сподели с него голямата привързаност. Трябваше да го разбере още в самото начало.

— Индианецът е неотделим от земята — каза Сокола.

Не се обръщаше към нея, а само гласно изразяваше мислите си:

— Всяко племе, отдалечено от земята на дедите си, е като отсечен клон — изсъхва и умира. Така е станало с чипеуа, с мохиканите, с чикасау. Докато навахос, пуеблос и апахите живеят по същите места от векове, сред четирите свещени планини и са надживели другите.

Замълча и й хвърли кос поглед, сякаш едва сега усети нейното присъствие.

— Извинявай!

— Не трябва да се извиняваш — възрази Лана.

— Трябва да знаеш всичко за мен. Няма никога да мога да напусна това място, ако не знам, че ще мога да се върна, когато поискам. Но не мога и да остана тук, след като знам, че навън има един различен свят. У мен винаги ще живеят двама души. Трябваше да се науча да ги държа заедно в интерес на цялото.

— Двама души като твоето име — Джим и Сокола, едното американско, а другото — индианско. Дж. и Ф.^[1] — това са същите инициали като името на баща ти.

— Това е чисто съвпадение — каза, свивайки рамене, за да покаже каква малка важност придава на този факт.

— И все пак имате много общи черти. Чад е наследил от него слабостта, а може би и повърхността. — Лана бе склонна да приеме, че Джон е страдал от чисто човешки недостатъци. — Ти имаш неговата сила и неговия ум. Да поемеш ръководството е нещо, което ти е вътрешно присъщо. Забелязах го по време на прибирането на животните. И това, че ме доведе тук, след като си открил какво е искал да ми стори Чад. Защо никога не си използвал таланта си? Всеки път, щом ти задавах този въпрос, ти го отбягваше.

— Някой път имам нужда да си тръгвам и да се връщам, когато си поискам. А началниците имат отвратителния навик да изискват от хората да спазват стриктно работното време.

— Но ако ти сам си си началник, ще можеш да нагодиш работното си време според собствените си нужди — припомни му Лана.

Сокола се усмихна лениво и взе чашата.

— Вече ти казах веднъж, че много мислиш — пошегува се той и се отдалечи от прага на пещерата. — Отивам да дам вода на конете и да видя как са настанени за през нощта. Ще трябва да намерим начин да ги поразтъпчем утре, в противен случай ще ги втресе.

Лана стоеше неподвижно, вслушвайки се в леките шумове зад гърба си. Замисли се, като гледаше изгряващите звезди и луната, която бавно се издигаше по небесния склон. Изпи кафето до последна капка. После разклати чашата и изсипа на пода на пещерата останалите няколко зрънца. Когато се обърна, видя, че Сокола лежи на земята.

Той отхвърли единия край на кожения чувал.

— Донеси си завивката и седни близо до мен — покани я той.

Лана забеляза, че е напълно облечен, затова не свали дрехите си. След като остави чашата в торбата с провизиите, тя отиде при него. Сокола й предложи рамото си за възглавница и тя се сви в гънката на ръката му.

— Уморен ли си? — попита тя.

— Не ме боли глава, ако това имаш предвид — закачливо отвърна той с нисък глас.

Лана усети, че руменина залива бузите й.

— Не исках да кажа точно това.

Но плътта й усещаше повика на неговия мъжествен профил и на тялото, лежащо до нея. Сокола въздъхна и се обърна на хълбок към нея. Ръката му се плъзна по-извивките на талията и на ханша й в разсеяна ласка.

— Ти можеш да откраднеш потентността на един мъж — лениво я обвини той.

— Наистина ли мога? — Отметна глава назад към ръката му, като го гледаше с леко предизвикателство в погледа.

— Индианците навахос смятат, че прекаленият секс вреди — каза Сокола, а ръката му продължаваше небрежната си разходка.

— Защо? — В очите на Лана грееше любопитство.

— Защото може, превеждам от езика навахос буквално, „да увреди гръбнака там, където се съединява с мозъка“. Някой професор по анатомия би казал, че в случая става дума за нервус медианус. Занимавала ли си се някога с йога?

— Не.

Лана откопча едно копче на ризата му, за да провре ръката си и да почувства пряко допира с кожата му.

— За да постигне трансцедентално просветление, йогата трябва да насочи притока на сексуална мощ по нервус медианус към мозъка. Една голяма част от езотеричните церемонии на индианците навахос са свързани с притчите и митовете. От силата на телесното битие произтича духовната мощ — обясни Сокола. — Будистите смятат, че духът напуска тялото след смъртта от една точка, близо до основата на главата, в точката, в която излиза нервус медианус, и това е причината, поради която будистите бръснат главите си навсякъде, освен в тази точка. Когато умрат, изскубват им малко коса, за да осигурят безпрепятственото излитане на духа.

Той усука около пръста си кичур коса на Лана от посоченото място.

— Това е и причината, много индиански племена да режат скалповете на враговете си за да се подсигурят, че духовете им ще отлетят и няма да се върнат да ги безпокоят.

— Възхитително — прошепна Лана.

Така мислеше умът й, а сетивата бяха насочени към друго място.

— Не бих могъл да понеса да видя твоите прекрасни коси да висят на колана на някой друг.

Ръката му притисна плоския й корем към земята.

— Дори и на твоя? — промълви Лана, докато чувстваше как ръцете на Сокола разкопчават копчетата на блузата й.

— Дори и на моя — Сокола произнесе думите при устата й и избра по-подходящо за случая средство за общуване.

Лана прие избора му за сполучлив с приглушен стон на задоволство.