Клифърд Саймък
Братството на талисмана (32)

32

И така, автентичността на ръкописа нямаше да бъде доказана.

Епископ Уайз в Оксънфорд беше мъртъв и нямаше кой да постави печата на истината върху него. Щеше да бъде върнат в абатството Стендиш и години наред щеше да лежи там, прибран в украсено ковчеже, необявен на света и неизвестен защото никой не би могъл да каже дали е истина или лъжа, действителен документ или набожна измислица.

И все пак, каза си Дънкан, автентичността му беше доказана. Защото това, което унищожи Ордата беше истинността му, автентичността му, доказаните думи и дела на Исус. Всичко по-малко от това нямаше да остави и следа върху Ордата.

Докосна с пръсти кесията си и под натиска им чу успокоителното му шумолене. Толкова пъти, помисли си той, беше правил същото движение и беше слушал пукането на пергамента, но никога с благодарността и сигурността, които чувстваше сега.

Даян се размърда и когато я прегърна се притисна до него.

Огънят гореше силно, от едната му страна Дявол беше изгребал въглени и беше зает, с помощта на Конрад, да пече рибата, която той и Конрад бяха уловили в един малък поток с импровизирана мрежа, направена от заетата риза на Дънкан.

— Къде е Духът? — попита Дънкан. — Известно време беше наоколо, но сега е изчезнал.

— Няма да го видиш — каза Даян. — Отиде да се засели в един замък.

— Замък. Къде е намерил замък?

— Развалините на замъка — отвърна Даян. — Дойде при мене за да иска разрешението ми.

— И ти му го даде?

— Казах му, че не е мой за да го иска от мене, но може да отиде. Казах му, че не виждам как бих могла да го спра.

— Аз му казах същото — рече Дънкан — когато поиска да дойде с нас в Оксънфорд. Изненадан съм, че ще се засели в замъка. Толкова много искаше да отиде в Оксънфорд.

— Каза, че иска дом. Иска място, което да обитава. Каза, че е бил обесен на едно малко дърво, а дървото не може да се обитава, особено когато е толкова незначително.

— Струва ми се, че съм чувал тази жалба и преди. Какво би си помислил Кутбърт?

— Мисля, че Кутбърт, ако знаеше, щеше да бъде доста поласкан. Но Духът, бедното нещо, се нуждаеше толкова много. Каза, че няма дом …

— Ако го слушаш — прекъсна я Дънкан — ще ти скъса сърцето. Радвам се, че няма да го слушам повече. Той беше същинска напаст.

— Ами Дявол? — попита Даян. — Какво ще стане с него?

— Идва с нас. Конрад го покани.

— Радвам се — рече Даян. — Той и Конрад станаха другари. А това е хубаво. Дявол, макар и да е демон, не е твърде лошо създание.

— На поляната той спаси живота на Конрад — каза Дънкан. — Конрад не би забравил подобно нещо.

— И Конрад беше добър с него в замъка — добави Даян. — Както и ти. Всички останали досега са се отнасяли отвратително с него.

Мег им донесе риба върху подноси от брезова кора и приклекна срещу тях.

— Не я яжте веднага — предупреди ги тя. — Оставете я да изстине малко.

— А ти? — запита Даян. — Какво ще правиш сега, след като приключението е свършило? Дявол идва с нас.

— Стендиш Хауз би използвал една постоянна вещица. От години не сме имали — добави Дънкан.

Мег поклати глава.

— Мислих за това. Исках да го обсъдя с вас. Виждате ли, нямам колиба, нямам къде да живея. Изобщо, нямам нищо. Но Ендрю има килия. Предполагате ли, че би възразил. Мисля, че знам къде е. Ако ли не, Снупи каза, че ще ми я покаже.

— Ако искаш това — каза Дънкан, — мисля, че Ендрю може би ще бъде щастлив да знае, че ти си там.

— Мисля — рече Мег, — че той може да ме е харесвал поне малко. Първият път когато се срещнахме, той извади онова парче сирене от джоба си. Имаше мъх по него от джоба му и следи от зъби, защото го беше гризал, и ми го даде, и той …

Гласът и секна и не можа да каже нищо повече. Закри очите си с ръце и, като се изправи бързо, изчезна в тъмнината.

— Беше влюбена в Ендрю — каза Даян. — Странно е, че една вещица и един отшелник …

— Всички го обичахме — заяви Дънкан, — макар и да беше несговорчив.

Несговорчив и войник на Бога. Войник на Бога до последния миг, настояващ, че е войник на Бога, когато все още беше отшелник. Втурна се към смъртта си като войник на Бога. Ендрю и Красавица — един войник на Бога и едно малко търпеливо магаре.

Ще ми липсват, помисли си той.

Отдалече, слабо в странстващия вятър, се дочуха риданията на оплакването на света. Сега, рече си Дънкан, с годините ще има по-малко оплакване на света. Все още ще има нещастие по света, но след като Ордата не е повече на Земята, все по-малко и по-малко. Лешоядките на острова ще имат по-малко за да се валят и да се мажат.

Даян остави блюдото с рибата на земята и подръпна ръкава на Дънкан.

— Ела с мене — каза тя. — Не мога да направя това сама. Искам да стоиш до мене.

Той я последва до мястото край огъня където Снупи седеше и ядеше риба. Даян застана срещу него. Държеше голия меч.

— Този меч е твърде скъпоценен — каза тя — за да принадлежи, на който и да е човек. Ще го вземете ли отново под опеката на Малкия народ? За да го съхранявате докато отново е необходим.

Снупи внимателно избърса ръце и ги протегна за да вземе меча. Очите му бяха пълни със сълзи.

— В такъв случай знаете на кого е принадлежал някога.

Тя кимна без да се осмели да говори.

— С готовност — каза Снупи — ще го вземем обратно. Ще го пазим добре и ще го почитаме. Някой ден може да има друга ръка, достойна да го държи. Но никога вече повече от вашата, милейди.

— Ще кажете на Малкия народ — заяви Даян — каква чест беше за мене.

— Това е защото ви вярваме — рече Снупи. — Вие не сте ни непозната. Ще можем да ви намерим в Стендиш Хауз, нали?

— Да — потвърди Даян. — Тръгваме утре сутринта.

— Някой ден ще дойдем да ви посетим — каза Снупи.

— Ще ви чакам — обяви Даян. — Ще има кейкове и бира. Ще има танци на открито.

Обърна се и отиде при Дънкан. Хвана го за ръката.

— А сега — рече тя — готова съм за утре.