Клифърд Саймък
Братството на талисмана (13)

13

След известно време очите на Дънкан се приспособиха към тъмнината и той откри, че донякъде може да вижда. Всъщност можеше да различава дърветата достатъчно за да не се блъска в тях. Но нямаше начин да разбере какъв е терена под краката му. Постоянно се спъваше в някой паднал клон или падаше щом стъпеше в дупка. Беше по скоро газене, отколкото ходене. Не се отклоняваше само защото не вдигаше очи от широкия гръб на Конрад и от белотата на вързопа, които той носеше. Ако не беше Конрад и вързопът, беше сигурен, че щеше да се отклони.

Снупи водеше, а Духът се носеше точно над него, служейки донякъде като фар. Даниел следваше Снупи и Духа, а Красавица следваше другаря си Даниел. Конрад и Дънкан бяха последни. Нан летеше някъде над тях, но от нея нямаше голяма полза. Дрипите, които носеше бяха черни или сиви и не можеше да бъде видяна, а освен това имаше объркващия навик да изпуска от време на време мъчителни стонове.

Ендрю възрази срещу това да се вози на Даниел, но когато Конрад го вдигна и качи на седлото, не се опита да слезе. Яздеше отпуснат, а главата му клюмаше. Мег лежеше надлъж върху малкото магаре, прилепнала като пиявица, с ръце около шията на Красавица. За Красавица нямаше седло и закръгленото и тяло не беше удобно за езда.

Времето се проточи. Луната бавно се плъзгаше към западния край на небето. Понякога изкрещяваше нощна птица, вероятно в отговор на стенанията на Нан. Дънкан желаеше тя да млъкне, но нямаше начин да я накара да го направи, а освен това нямаше дъх за да и викне. Вървенето беше наказание. Постоянно слизаха и се изкачваха по хълмове. Дънкан имаше впечатлението, че се движат в същата посока, откъдето бяха дошли, но не беше сигурен в това. Беше напълно объркан. Като се замислеше, струваше му се, че са се объркали от известно време.

Ако не беше магията можеха да продължат до блатото и след това по брега. По това време, повече от сигурно, щяха да бъдат близо до откритата земя, за която Снупи им беше казал, и да се освободят поне от тези мъчителни хълмове.

Беше странно помисли си той. Опустошителите бяха направили три опита да ги спрат или отклонят: сблъсъкът в църковната градина, магията от предишния ден и нападението на върколаците. Но всяка от атаките беше по-слаба, отколкото беше очаквал. Плешивите бяха прекъснали битката в градината без да полагат големи усилия. Магията се беше провалила или може би беше успяла. Може би всичко, което тя трябваше да направи беше да ги отклони от пътя, който следваха. А при параклиса — ако всички върколаци бяха направили съгласувано нападение, щяха да унищожат малката група хора. Преди това да се случи, обаче, те подвиха опашки и избягаха, призовани от гласа, който извика в тъмнината.

Имаше нещо нередно, помисли си той. Всичко случило се беше неразбираемо. Опустошителите бяха профучали през страната, избивайки жителите, изгаряйки селата и фермите, превръщайки областта в опустошена земя.

Малък отряд като техния със сигурност не би могъл да им противостои.

С изключение на жабешката уста, пълна със зъби, която се взираше в тях от мрака, нямаше никакви признаци за Опустошителите. Нямаше как да знае, призна си той, дали жабешката муцуна беше Опустошител, макар да не напомняше на нищо друго, което да е видял или за което да е чул, и предполагаше, че беше точно това.

Дали той и неговата група не пътуваха под нечия могъщата закрила? Може би ръката на Господа се простираше над тях, въпреки че като си помислеше, разбра, че тази мисъл е глупава. Бог рядко действаше по този начин.

Може би се дължи, каза си той, като само наполовина го вярваше, на амулета, който взе от гробницата на Уалфърт — играчка, беше го нарекъл Конрад. Но може би беше нещо повече от играчка. Може би беше могъщ магически инструмент. Ендрю го нарече адска машина. Ако го приемеше като машина, помисли си той, тогава трябваше да има начин, по който да го включи и приведе в действие. Но ако беше магия, нямаше нужда да се включва. Щеше да действа винаги, когато се появят изискваните условия. Беше го пуснал в кесията, където държеше ръкописа и оттогава почти не беше помислял за него. Нo трябваше да признае възможността, че магията ги беше защитила от гнева на Опустошителите.

Не бяха Опустошителите, каза си той. И все пак, възможно ли беше плешивите да не са Опустошители, или поне едната им ръка? Харолд, Разбойникът, беше ги споменал, като едни от тези, които са атакували имението. Беше напълно възможно, рече си Дънкан, те да са бойната ръка на Опустошителите — ударния отряд, създаден да защитава истинските Опустошители, докато те се събират за да участват в тези мистериозни ритуали на подмладяване. Ако, разбира се, правеха точно това. Не можеше дори да бъде сигурен в това. Такава беше просто една от хипотезите, споменати от Негова светлост.

Исусе, помисли си той, ако можех със сигурност да знам поне едно нещо. Ако можех да съм сигурен в поне един аспект на тази объркана каша.

А какво трябваше да мисли за Уалфърт? Считан в селото, където беше отишъл д живее, за свят човек, той не беше поправил заблудата, в която бяха изпаднали селяните. Не беше ги поправил защото грешката му даваше безопасност. Магьосник, който се крие. Защо трябва да се крие един магьосник? И, след като се замисли за това, какво трябваше да мисли за Даян? Тя е знаела, че Уалфърт е магьосник, търсела е информация за него. Но когато я откри, не я последва, а отлетя. Къде беше сега? Ако можеше да поговори с нея, възможно бе тя да му обясни нещо от това, което се беше случило.

Луната почти беше достигнала западния хоризонт, но все още нямаше и намек за утринна светлина. Възнамеряваха ли да спират изобщо? Бореха се с тези хълмове от часове и нямаше никакви признаци, че ще спират. Какво разстояние беше необходимо да оставят между тях и параклиса на Исус на хълмовете, за да бъдат в безопасност и защитени от ревнивото зло?

От известно време Нан беше престанала да вие. Излязоха от гората на едно от случайните голи места, които намираха по върховете на хълмовете. Хребетът на хълма представляваше оголена скалиста маса.

Като погледна нагоре, Дънкан видя Нан — жена, подобна на черен прилеп, която летеше в небето, очертана от бледата лунна светлина.

Дори и най-слабия ветрец беше замрял, което беше сигнал за идващата зора. Тежко безмълвие царуваше над всичко. Единствения звук беше случайното звънване на подкованите с железни подкови, копита на Даниел или Красавица когато срещнеха камък.

А след това, от обляното в лунна светлина небе, отново долетяха звуците, които Дънкан беше чул предишната нощ — тропот на копита в небето, далечни викове на хора и отдалечения лай на кучета.

Пред него Конрад спря и видя, че и другите също са спрели. Снупи стоеше на малък скалист рид пред тях и се взираше в небето. Мег се надигна върху Красавица и също се втренчи нагоре. Ендрю остана отпуснат на седлото, прегънат на две, дълбоко заспал.

Виковете станаха по-силни, лаят се увеличи и засили, а тропотът се чуваше като гръмотевица, търкаляща се в небесата.

Нереалната фигура на нещо се появи над върховете на дърветата на север и като наблюдаваше, Дънкан видя, че има само един конник, яздещ в небето, надигнал се прав, размахващ ловджийски рог и крещящ за да подкара кучетата, които бягаха пред него — зли, скачащи, ловджийски кучета, които се лигавеха по следата на невидима плячка. Грамадният черен кон галопираше през празният въздух без да има нищо под гърмящите си копита.

Конят, конникът и кучетата извиха към групата, стояща на върха на хълма и минаха над тях. Нямаше как да видят чертите на мъжа, на конят или на кучетата, защото те бяха черни, като силуети, движещи се през небето. Копитата удряха толкова силно, че изглеждаше, че предизвикват ехо между хълмовете, а лаят беше пороен звук, който ги погълна. Конникът вдигна рога към устата си и го наду един-единствен път — звук, който изпълни небето, а след това конникът и глутницата му си отидоха. Изчезнаха над дърветата от южната страна, а звукът постепенно намаля, докато накрая не можеше да се чуе нищо, макар на Дънкан да му се струваше, че все още чува звънтенето на подковите, дълго след като звукът беше изчезнал.

Нан се спусна стремително от небето и се приземи до Дънкан. Направи една-две крачки за да възстанови равновесието си, застана срещу него и проточи врат нагоре. Потропваше от възбуда.

— Знаете ли какво беше това? — попита тя.

— Не, не знам. А вие?

— Това беше Дивият ловец — изпищя Нан. — Видях го веднъж, преди години. В Германия. Това беше когато бях млада и не бях улегнала. Дивият ловец и неговите хрътки.

Мег се спусна от Красавица и дойде, залитайки, към тях.

— Винаги е бил в Германия — допълни тя. — Никога не е бил другаде. Това доказва, казаното от мене, за всички зли неща, които се събират край Опустошителите.

— Нас ли търсеше? — запита Конрад.

— Съмнявам се — отвърна Мег. — Всъщност той не преследва някого или нещо. Просто язди из небето. Крещи, вика, надува рога си, а неговите кучета правят такава врява, че могат да те изплашат почти до смърт. Но не иска да каже нищо с това. Просто е такъв.

— Кой е той? — попита Дънкан.

— Никой не знае — отвърна Нан. — Името му е забравено. Толкова дълго язди из небесата, че вече няма никой, който да го помни.

Снупи изприпка при тях от върха на хълма.

— Хайде да тръгваме — подкани ги той. — Намира се малко по-нататък. Там ще сме при първата светлина.

— Къде ни водиш? — обади се Дънкан. — Имаме право да знаем.

— Водя ви там, където трябваше да бъдете през цялото време. Обратно на брега.

— Но това е там, или поне близо до мястото, където навлязохме в омагьосана област. Те ще ни чакат там.

— Не и сега — поясни Снупи. — Точно сега там няма никой. Ще бъдете в безопасност. Няма да си помислят, че ще се върнете.

Духът се размърда в изчезващата лунна светлина, точно над главите им.

— Точно така — рече той. — През целия благословен ден няма да има и следа от тях. Бих казал, че пътят е чист.

— Имаме право на почивка — заяви Дънкан, — преди да се отправим към брега. Всички ние сме на практика мъртви от умора, заради недоспиването.

— Ендрю поспа малко — намеси се Конрад.

— Но само той — отбеляза Дънкан. — Ще му се наложи да плати за това. Когато отидем там, той ще застане на пост, докато останалите си отдъхнат малко.