Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fellowship of the Talisman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БРАТСТВОТО НА ТАЛИСМАНА. 1993. Изд. Бард, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [The Fellowship of the Talisman, Clifford D. SIMAK]. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 368. Цена: 30.00 лв.

БРАТСТВОТО НА ТАЛИСМАНА. 1997. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък. Фантастичен роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [The Fellowship of the Talisman, Clifford D. SIMAK]. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 240. Цена: 2000.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

4

Дънкан се събуди през нощта и в пристъп на паника не може да разбере веднага къде се намира. Нямаше отправна точка, само плесенясала тъмнина с особено трепкане в нея, като че ли се намираше в някакво предверие на ада.

След това видя вратата, всъщност не врата, а отвор, меката лунна светлина отвън и, на трепкащата светлината на огъня — силуета на Дребосъка, изтегнал се отпред. Главата му лежеше отпусната върху лапите му, протегнати пред него.

Дънкан огледа наоколо и видя, че светлината идва от слабия огън, който гореше в огнището. На няколко фута от него Конрад лежеше по гръб, с ръцете отпуснати покрай тялото. Големият му гръден кош се повдигаше и спускаше. Дишаше през уста, като издаваше пръхтящ звук при издишване.

Нямаше следа от отшелника. Вероятно той беше върху сламеника си в другия ъгъл. Въздухът миришеше слабо на дим, а над главата си Дънкан можеше да различи смътните форми на китките билки, окачени от отшелника да се сушат. Отвън се чу слаб тропащ звук. Това сигурно беше Даниел, някъде не много далече.

Дънкан придърпа одеялото да брадичката си и затвори очи. Със сигурност до зазоряване имаше още няколко часа и би могъл да поспи още малко.

Но сънят не идваше с желание. Колкото и да се мъчеше да ги прогони, събитията от последните няколко дни маршируваха отново и отново из главата му. И този парад на събитията отново го накара да почувства суровостта на приключението, в което се беше впуснал. В пещерата беше доста уютно, но отвън лежеше Опустошената земя с нейния товар от зло, с изгореното село само на миля от тук, в което беше останала само църквата. Не само Злото, напомни си той, но и група лоши мъже, предвождани от Разбойника, които преследваха малкия му отряд. За момента, обаче, той можеше да забрави Разбойника, който беше отминал някъде напред.

След това мислите му го върнаха обратно към последния ден в дома му, когато беше седнал с баща си в библиотеката, същата стая, в която Негова светлост беше разказал историята на ръкописа, написан на сирийски.

Тогава той зададе на баща си въпроса, който мъчеше умът му откакто чу историята.

— Но защо точно ние? — попита той. — Защо ръкописът е бил в Стендиш Хауз?

— Няма как да узнаем — отвърна баща му. — Семейната ни история е дълга и не твърде добре документирана. Има големи части от нея, които са изгубени. Има някакви записки, разбира се, някакви ръкописи, но повечето е легенди, истории от толкова отдавна и толкова често разказвани, че няма как да се прецени истината, която може би се намира в тях. Сега сме улегнали селяни, но е имало времена, когато не сме били такива. В семейните летописи и в легендите има много скитници и безсрамни авантюристи. Възможно е някой от тези, които са пътували надалече, да е донесъл ръкописа. Вероятно някъде от изток. Като част, може би, от плячката от завладян град или откраднат от някой манастир, или, по-малко вероятно, честно купен за няколко монети като рядкост. Той не е могъл да бъде оценен и това е разбираемо, тъй като, докато не беше предаден в ръцете на отците от абатството, никой не е знаел неговата значимост. Намерих го в стар дървен сандък, изгнил наполовина, с плесен по документите в него. Ръкописът беше набутан между парчета пергамент, повечето от които лишени от стойност.

— Но вие видяхте или почувствахте някаква значимост в него. Достатъчна за да го дадете в абатството.

— Никаква значимост — отвърна баща му. — Нито дори мисъл за някаква възможна значимост. Просто празно любопитство. Знаеш, че чета малко гръцки и мога да се оправя с още няколко други езика, макар и много зле, но никога преди не бях виждал нещо, което да прилича на ръкописа. Просто бях учуден и донякъде заинтригуван какво може да бъде, и си помислих, че трябва да го покажа на тези дебели и мързеливи отци. В края на краищата, трябва от време на време да вършат по някаква малка работа за нас, ако няма друга причина да им напомним откъде идва издръжката им. Когато им протече покривът, ние сме тези, които отиват за плоча и я поставят. Когато се нуждаят от товар сено, понеже за тях е твърде маловажно да се занимават с косене, те знаят къде да дойдат и да вземат.

— Трябва да признаете — обади се Дънкан, — че са свършили доста работа с ръкописа.

— По-добре да правят това — изсумтя баща му, — което в края на краищата е полезна работа, отколкото да суетничат и губят щастливите часове на един или друг. Подозирам, че всички манастири, а най-вече нашето абатство, са пълни с артистични глупаци, които имат твърде високо мнение за себе си. Стендишови владеят тази земя от близо хиляда години и през цялото време сме служили на абатството, но с всяка изминала година абатството става все по-алчно и ненаситено. Вземи например това буре с бренди. Негова светлост не го поиска, но стигна толкова близо до искането, колкото позволява добрият тон.

— Това бренди е слабото ви място, милорд — каза Дънкан.

Баща му засука мустаците си.

— От векове тази къща произвежда добро бренди. Това е причина за известна гордост, тъй като това не е страна на гроздето. Обаче през годините ние сме подрязвали и присаждали, докато сме получили вино, което би могло да бъде гордост за Галия. И ще ти кажа, сине, че едно буре с бренди не се прави лесно. Най-добре ще бъде Негова светлост да го използва пестеливо, защото скоро няма да получи друго.

Поседяха известно време без да говорят, а огънят пукаше в камината.

Най-накрая бащата на Дънкан се размърда в креслото си.

— Както сме постъпили с гроздето — заговори той — така сме направили и с много други неща. Тук имаме говеда, които стават с няколко центнера по-тежки, отколкото говедата в другите части на Британия. Отглеждаме добри коне. Нашата вълна е сред най-добрите. Житото, което отглеждаме е издръжливо за този климат — жито, докато мнозина от нашите съседи трябва да се задоволят с овес. И както е с посевите и добитъка, така е и с хората. По-голямата част от селяните и крепостните, които обработват нашите акри и живеят щастливо на тях, са били тук почти толкова, колкото и семейството. Стендиш Хауз, въпреки че не винаги е бил известен под това име, води началото си от времена на борби и несигурност, когато нито един човек не е бил в безопасност. Започнат е като дървено укрепление, построено върху могила, защитено с ограда и ров, както много господарски къщи са защитени дори до днес. Ние все още имаме нашия ров, разбира се, но сега той е станал приятно място, с водни лилии и други декоративни растения в него, със стени добре оформени с храсти и склонове, покрити с цветя. Освен това е и зарибен, което може да служи като спорт или храна на всеки, който би спуснал кукичка с примамка във водите му. Подвижният мост стои спуснат, като служи за мост над рова. Като ритуал, ние го вдигаме и спускаме поне веднъж годишно, за да бъдем сигурни, че все още работи. Разбира се, с годините страната е станала малко по-сигурна, но не всеки би забелязал това. Все още има скитащи глутници от човешки хищници, които се появяват от време на време. Но с годините, нашият дом стана по-силен и вестите за тази сила се разпространяват. За последните триста години или повече нито един бандит или разбойник, или както и да се нарича, не е посмял да се хвърли срещу стените ни. Малкото единични нападения за да грабнат една-две крави или овце са всичко, което се случва сега. Въпреки това, не мисля, че само силата на нашите стени осигурява тази сигурност, на която се радваме. Дължи се на знанието, че хората ни са воини, дори и да не са нещо повече от селяни или крепостни. Ние не поддържаме армия от безполезни и надменни въоръжени мъже. Няма нужда повече да правим това. Ако се появи опасност, всеки човек от това имение ще грабне оръжие, тъй като всеки счита тази земя за своя толкова, колкото и ние. Така във все още размирното общество сме успели да си създадем кътче на мир и сигурност.

— Обичам тази къща — въздъхна Дънкан. — Няма да ми е лесно да я напусна.

— Нито на мене, сине, като я напуснеш. Знам, че отиваш към опасност и все пак нe чувствам някакво голямо безпокойство, защото със сигурен, че ще се справиш. А и Конрад е верен другар.

— Такива са също — допълни Дънкан — и Даниел и Дребосъкът.

— Предишната вечер Негова светлост — каза баща му — говори за липсата на прогрес. Той каза, че сме едно общество в застой. И дори това да е вярно, аз виждам и някои хубави страни в това. Щом има прогрес в други неща, би имало прогрес и при оръжията. А всеки прогрес при оръжията би довел до непрекъснати войни, тъй като щом някой главатар или дребен крал придобие ново средство за война, той ще трябва да го изпробва срещу съсед, като си мисли, че поне за момент то ще му даде някакво предимство.

— Всички наши оръжия — додаде Дънкан — исторически са персонални оръжия. За да ги използва, човек трябва да се срещне лице в лице с друг човек на не повече от една ръка разстояние. Има малко, които достигат по-надалече. Копията, разбира се, но те са неудобни и веднъж хвърлени, не могат да бъдат взети за да бъдат хвърлени повторно. Те и прашките са всичко, което притежава някакъв далечинен фактор. При това прашките са трудни за употреба, предимно неточни и изобщо — не твърде опасни.

— Прав си — съгласи се баща му. — Има такива, като Негова светлост, които оплакват положението ни, но по мое мнение ние сме напълно щастливи. Ние сме постигнали социална структура, която служи на целите ни и всеки опит да я променим може да ни изкара от равновесието и да ни доведе много неприятности, повечето от които, мога да си представя, сега дори не подозираме.

Внезапен хлад, мразовито дихание премина над Дънкан, изкарвайки го от спомените за последния ден. Очите му се отвориха и като се надигна, видя закритото с качулка лице на Духът, ако това можеше да се нарече лице. То беше по-скоро мрачен овал от завихрен дим, заобиколен от белотата на расото. Нямаше черти, само този димен вихър, но все пак той почувства, че се взира в лицето му.

— Сър Дух — каза той остро, — какви са намеренията ви, за да ме събудите толкова грубо и рязко.

Духът беше приклекнал до него и беше странно, че един дух можеше да приклекне.

— Милорд, искам да ви задам няколко въпроса — заговори Духът. — Задавал съм ги преди на отшелника, а той става нетърпелив, когато му задавам въпроси, които са извън знанията му, въпреки че човек може да си помисли, че като свят човек той има познания. Аз ги зададох и на вашия огромен другар, но той само изсумтя срещу мене. Той беше обиден, струва ми се, от това, че един дух е допуснал, че може да разговаря с него. Ако мислеше, че може да намери някакво вещество в мене, вярвам, че можеше да ме хване със ръцете си, подобни на бутове, за гърлото и да ме удуши. Въпреки, че повече не мога да бъда удушен. Аз бях удушен достатъчно. А също, мисля, че и вратът ми е счупен. Така че, за щастие, сега съм отвъд всякакви такива унижения.

Дънкан отметна одеялото и седна.

— След такава дълга прелюдия — каза той — вашите въпроси трябва да са необикновено важни.

— За мене те са.

— Възможно е да не съм в състояние да отговоря.

— В който случай няма да сте по-лош от останалите.

— Така че — каза Дънкан — питайте.

— Как мислите, милорд, защо съм облечен по такъв начин? Знам, разбира се, че това е подходящ костюм за дух. Той се носи от всички същински духове, въпреки че разбирам, че при някои духове в замъци облеклото може да бъде черно. Със сигурност не бях облечен в такава съвършено чиста дреха, когато бях обесен на дъба. Аз бях обесен в доста мръсни дрипи и, страхувам се,че от ужас ги нацапах дори още повече.

— Това е въпрос — отвърна Дънкан, — на който аз не мога да отговоря.

— Поне бяхте любезен да ми дадете честен отговор. Не ръмжахте и не ми се зъбихте.

— Възможно е да има някой, който е изследвал подобни въпроси и би могъл да ви даде отговор. Някой от Църквата, може би.

— Е, тъй като едва ли скоро ще срещна някого от Църквата, съмнявам се, че мога да направя нещо за това. Не е твърде важно, но е нещо, което ме безпокои. Размишлявам над него.

— Съжалявам — каза Дънкан.

— Имам още един въпрос.

— Задайте го ако чувствате, че е нужно. Отговор не ви обещавам.

— Въпросът ми е — започна Духът, — защо точно аз? Не всички хора, които са умрели, дори не всички, чиито живот е завършил насилствено или в срам, приемат формата на дух. Ако всички го правеха светът щеше да е пълен с духове. Те щяха да си настъпват чаршафите. Нямаше да има място живеене.

— Нито пък мога да отговоря на този.

— Всъщност — продължи Духът, — аз не бях истински грешник. По-скоро бях презрян и никой дори не ми беше казал, че да си презрян е грях. Имах си грехове, разбира се, но освен ако представата ми за грях е погрешна, те бяха много малки.

— Наистина си имате свои проблеми. Първия път когато се срещнахме, се оплаквахте, че нямате подходящо място за обитаване.

— Мисля, че ако имах — каза Духът — щях да бъда по-щастлив, въпреки че може би духовете не трябва да бъдат щастливи. Доволни — може би. Може би за един дух е подходящо да чувства задоволство. Задоволството със сигурност не може да бъде забранено. Ако имах място за обитаване тогава бих имал цел и щях да се занимавам с нея. Въпреки че ако включва дрънкане на вериги и издаване на стенещи звуци, не бих я харесал много. Ако беше само промъкване наоколо и позволяване на хората да ме зърнат, това не би било лошо. Мислите ли, че липсата на място за обитаване и на работа за вършене могат да бъдат възмездие за начина, по който съм живял? Нямам нищо против да ви кажа, при все че не бих казал всекиму и не бих искал да пускате слухове, че ако ме бяха накарали аз можех да свърша някаква работа, като направя живота си честен, вместо да прося пред църквата. Лека работа, разбира се. Никога не съм бил твърде силен. Като дете бях болнав. Спомням си, че чудото в живота на моите родители беше факта, че са успели да ме отгледат.

— Задавате твърде много философски въпроси — рече Дънкан. — Аз не мога да се справя с тях.

— Споменахте, че отивате към Оксънфорд — додаде Духът. — Може би за да побеседвате с някой голям учен. Чувал съм, че там има събрани много велики доктори от Църквата, които провеждат учени беседи.

— Когато пристигнем, несъмнено ще видим някой от учените доктори.

— Мислите ли, че някой от тях може да отговори на въпросите ми?

— Не мога да отговоря със сигурност.

— Дали ще бъде твърде дръзко, ако помоля да пътувам с вас?

— Вижте — отговори Дънкан, ставайки нетърпелив, — ако искате да пътувате до Оксънфорд можете да го направите лесно и безопасно сам. Вие сте свободен дух. Не сте ограничен в някакво място, което трябва да обитавате. А във формата, в която сте, никой не може да ви докосне.

Духът потрепери.

— Бих се страхувал до смърт.

— Вие сте вече мъртъв. Никой човек не може да умре повторно.

— Това е вярно — съгласи се Духът. — Не съм мислил за това. А какво ще кажете за самотата. Знам, че ще бъда много самотен, ако пътувам сам.

— Ако искате да тръгнете с нас — отвърна му Дънкан — не знам как бихме могли да ви спрем. Но покана няма да получите.

— В такъв случай — заяви Духът, — ще тръгна с вас.