Клифърд Саймък
Братството на талисмана (27)

27

Щом небето на изток избледня започнаха да търсят Хубърт. Обиколиха земите около развалините на замъка и ливадите покрай реката, но не намериха никаква следа от грифона. Сега имаше по-малко от Малкия народ отколкото предишната нощ, но тези, които бяха останали им помагаха с желание в търсенето. След като търсенето приключи, те изчезнаха без никой да може да забележи кога си тръгват. Всичко, което остана от пребиваването им беше дузина тлеещи, гаснещи лагерни огньове, разпръснати по склона над могилата на замъка.

Дънкан и Конрад събраха малката си група и потеглиха, насочвайки се към блатото. На север се мержелееше грамадата на хълма, през който бяха минали Дънкан и отрядът му, като западният му край свършваше като отрязан там, където достигаше блатото. На юг реката се извиваше мързеливо през мочурливите ливади.

Групата пътуваше, по-скоро разпръсната отколкото в колона, през открито пространство, разкъсано тук-там от малки горички и отделни дървета, като мястото между тях беше покрито с ниска растителност и лещак. Утрото, което обещаваше да бъде ясно, се смрачи от тежките облаци, които идваха от запад, без да покриват слънцето, но го замъглиха достатъчно за да го превърнат в блед кръг светлина.

По-малко от час след тръгването те чуха първите звуци на оплакването. Макар и заглушено от разстоянието, то все пак беше ясно, далечно ридание на самота, примесено с нотки на безнадежност, като че ли причината за оплакването нямаше никога да си отиде, а щеше да трае вечно.

Даян, която вървеше заедно с Дънкан, потрепера при звукът му.

— Направо ме пронизва — каза тя. — Реже като нож.

— Никога ли преди не сте го чували? — попита той.

— Да, разбира се, понякога. Но само отдалеч и не съм му обръщала внимание. От блатото винаги се носят разни странни звуци. Нямах представа какво е това и …

— Но магьосниците сигурно са знаели.

— Дори и да са знаели, могли са да не ми кажат. Освен когато отидох да търся Уалфърт, рядко съм излизала от замъка. В много отношения съм живяла защитен живот, макар и да не съм го усещала.

— Защитен ли? Вие, девойката-воин …

— Не ме бъркайте — възрази тя. — Не съм изоставена бездомница или нещастна девойка. Участвах в няколко нападения и изучих изкуството на боя. А това ми напомня, че има нещо за което трябва да ви благодаря. И вие харесахте меча.

Тя носеше голия си меч в ръка защото нямаше ножница. Начерта с меча малка фигура във въздуха и острието проблесна дори на слабата слънчева светлина.

— Това е един хубав къс стомана — каза Дънкан.

— И това ли е всичко?

— Снупи не ви е казал нищо. Не трябва да питате повече.

— Но преди много години е бил изгубен меч и …

— Имало е много мечове и много от тях са били изгубени.

— Добре — съгласи се тя. — Да оставим нещата както са.

— Мисля, че така е най-добре — потвърди Дънкан.

От известно време се бореха с възвишението над една дълга блатиста низина и най-накрая достигна до върха му. Всички се скупчиха заедно и се загледаха на запад, където можеше да се види слабата синева на блатото. В подножието на възвишението лежеше дълга и тясна горска ивица, която се намираше между тях и блатото, като започваше от отсечения край на хълма на север, а на юг се простираше докъдето можеха да видят.

Дявол се промъкна до Дънкан и подръпна куртката му за да привлече вниманието му.

— Дявол, какво искаш? — попита Дънкан.

— Гората.

— Какво „гората“?

— Нямаше я там преди. Спомням си от времето, когато бях тук. Нямаше никаква гора. Земята се спускаше направо до блатото.

— Но това е било отдавна — възрази Конрад. — Много, много отдавна.

— Няколко века — поясни Даян. — Оттогава е окован в замъка.

— За няколко столетия — вмъкна Дънкан — дърветата биха могли да израснат.

— Или пък си спомня неправилно — предположи Конрад.

Ендрю изръмжа към тях, като удряше с тоягата си по земята.

— Не обръщайте внимание на това сатанинско дяволче. Той причинява само неприятности.

— Мег — запита Дънкан, — знаеш ли нещо за тази гора?

— Откъде бих могла? — попита в отговор вещицата. — Никога преди не съм била тук.

— Струва ми се, че всичко е наред — заяви Конрад, — а аз винаги пръв надушвам опасностите. Това е само обикновена гора.

— Не усещам нищо лошо в тях — заяви Снупи.

— Казвам ви — изписка Дявол, — преди не беше тук.

— Ще напредваме предпазливо — каза Конрад. — Ще продължим да внимаваме. За да стигнем до блатото, ясно е, че трябва да си проправим път през гората.

Дънкан погледна надолу към Дявол, който все още стоеше близо до него и го държеше с ръка за куртката, като че ли възнамеряваше да го дръпне още веднъж. В другата си ръка държеше тризъбец с дълга дръжка, с добре изострени зъби.

— Откъде взе това? — попита Дънкан.

— Аз му го дадох — обади се Снупи. — Принадлежеше на един таласъм когото познавам, но е твърде тежък и неудобен за боравене от такива като нас.

— Като ми го дава — каза Дявол — той отбелязва, че е подходящ за мене.

— Подходящ ли?

— Определено — намеси се Снупи. — Не сте много добре с теологията, сър.

— Какво общо имат познанията ми по теология с това? — попита Дънкан.

— Може би греша — каза му Снупи, — но си мислех, че това е стара традиция. Не много отдавна попаднах на ръкопис, в който, както предположих от видяното в него, бяха записани библейски истории. Не си загубих времето за да разгадавам вашият първобитен писмовен език, а просто разгледах картините. Между тях открих рисунка, доста грубо направена, на която бяха показани демони, като нашия приятел, които мятаха с вили неутешими човеци в пламъците на Ада. Инструментите, които демоните използваха за тази операция, много напомняха на този тризъбец, който нашият настоящ демон държи. Това е всичко, което имах предвид когато казах, че такова оръжие може да бъде подходящо за него.

— Да тръгваме — изсумтя Дънкан.

Малка пътека, по която, изглежда, не се пътуваше често, се спускаше надолу по полегатия склон към гората. Отблизо краят на гората изглеждаше напълно обичаен. По нищо не се различаваше от коя да е друга гора. Дърветата бяха стари, като че ли покрити със скреж, с дебели дънери, които бързо се разклоняваха за да образуват гъста плетеница от кръстосани клони. Малката пътека, по която вървяха, продължаваше навътре в гората, като оставяше достатъчно място в плетеницата за да може човек да мине с лекота.

— Напълно ли си сигурен — Дънкан запита Дявол, — че тази гора не е била тук, когато за последен път си видял това място?

Дявол вдигна куция си крак и се почеса по другия крак със злополучното си копито.

— Напълно съм сигурен — отвърна той. — Съмнявам се, че бих могъл да сбъркам.

— Във всеки случай — намеси се Конрад — ще трябва да я прекосим ако искаме да достигнем блатото.

— Вярно е — съгласи се Дънкан. — Конрад, мисля че ти и Дребосъка трябва да водите, както обикновено. Теснотата на пътеката означава, че трябва да се движим в единична колона. Даян и аз ще пазим отзад. Не оставяй Дребосъка да отива твърде далече напред.

Мег, която яздеше Даниел, се смъкна от гърба му.

— По-добре се качвай обратно — каза Конрад. — Ще тръгваме.

— Което още повече означава, че не трябва да преча на един боен кон — възрази Мег. — Ще прекуцукам сама през тази малка горичка.

— Ще вървя с нея — заяви Ендрю — за да и помагам.

— Е, благодаря ви, любезни сър — каза Мег. — Не се случва често на такава стара чанта като мене да има предложение за придружаване.

— Мег — попита Дънкан, — има ли нещо нередно. Казваш, че не искаш да затрудняваш Даниел. Значи ли това …

Вещицата поклати глава.

— Няма нищо нередно, милорд. Но тези дървета са много нагъсто.

Дънкан направи знак на Конрад, който тръгна по пътеката, като Дребосъкът крачеше непосредствено пред него. Другите се наредиха в редица. Даян и Дънкан застанаха последни. Пред тях болезнено куцаше сакатия демон, като използваше обърнатия на опаки тризъбец вместо тояга.

Гората навяваше мрачно усещане, каквото би могло да се очаква от една гора през есента, усещане на умиращи, падащи листа, на попарените от сланата малко растения, които растяха по горския под. Но иначе нямаше нищо особено и в това нямаше нищо лошо, помисли си Дънкан, защото това беше начина, по който трябваше да изглежда една гора. Повечето от дърветата бяха дъбове, макар че имаше разпръснати и други видове. Пътеката беше като онези, които сърните утъпкват за себе си, като години наред вървят в единична колона, стъпвайки в следите на предния. Над всичко тегнеше тишина. Нито един лист не шумолеше и това беше странно, помисли си Дънкан, защото рядко имаше време, в което листата да не издават поне малко шумолене. Дори и в най-тихите дни, при пълна липса на вятър, при пълно спокойствие, някъде в гората изшумоляваше листо без очевидна причина. Нападалите листа, които лежаха по пътеката, заглушаваха стъпките им и никой не промълвяше дума. Гората налагаше своята тишина и върху хората, които бяха навлезли в нея.

Като повечето горски пътеки и тази пътека беше криволичеща. Промъкваше се между дърветата, завиваше покрай някой паднал, гниещ горски гигант, избягваше покритите с лишеи камъни, вкопчваше се в по-издигнатата земя, за да заобиколи мочурливите места, които се срещаха по горския под, и като правеше всичко това криволичеше по своя виещ се път.

Дънкан, който вървеше последен, предхождан от Даян и куцащия, наклонен демон, спря и се обърна на половина за да види пътеката зад себе си. Причината беше, че усещаше между плещите си сърбеж, подобен на чувството, което някой възприемчив човек има когато някой го гледа. Но нямаше нищо. Малката част, която можеше да види, от пътека беше пуста и нямаше никакъв признак, че наблизо може да има някой друг.

Чувството, каза си той, идваше от почти пълната увереност, че след кратко време цялата област, задържана от Малкия народ, ще гъмжи от плешиви и от другите членове на Ордата, идващи за да ги убият. Повече от сигурно, по това време Малкия народ беше освободил областта. Те бяха започнали да се измъкват преди нощта да е отминала и по времето когато неговата група потегли нямаше никой наоколо, с изключение на Снупи, който маршируваше заедно с Конрад, и Нан, която нарочно летеше над тях за да разузнава. Магическите клопки, поставени от Малкия народ, може би щяха да задържат Ордата за известно време, но само за няколко часа, в на-добрия случай. Макар и подли и злобни, клопките нямаше да издържат дълго срещу по-мощната и ловка магия на Ордата. В последна сметка, всички капани щяха да бъдат не повече от незначителни пречки.

Постави ръка на кесията, окачена на колана си и усети малката, заоблена твърдост на талисмана на Уалфърт, а също и податлива мекота на ръкописа, който изшумоля сухо щом го натисна с пръсти.

Ако само Дявол се окаже прав, каза си той — ако успеят да прекосят блатото, ако главната част на Ордата продължи да се движи на север по западния край на блатото — тогава все още имаше възможност. При свободен път на юг към Оксънфорд, все още имаше възможност да осъществи мисията си. Това беше единствената им възможност, напомни си той. Нямаше други възможности. Нямаше варианти за избиране, нито пък решения за взимане.

След един последен поглед към празната пътека зад себе си, Дънкан се обърна и побърза да настигне Даян. Докато вървеше по пътеката той дочу първия слаб звук на оплакването, което чуваше за първи път откакто бяха навлезли в гората. Изглеждаше по далечен от всякога, почти шепот, заглушен и накъсан от плътността на дърветата.

Неочаквано пред него тежката растителност се разреди и той излезе на малко открито пространство, почти кръгло, като че ли преди време някой дървар беше изсякъл и извлякъл дърветата за да разчисти кръг в гората.

Останалите от групата бяха спрели и се бяха събрали в центъра на откритото място. Докато Дънкан бързаше към тях, хвърли един поглед наоколо и видя, че кръгът е заобиколен от по-големи и по-дебели дървета, отколкото онези, покрай които бяха минали. Дърветата бяха с огромни дънери и растяха почти едно до друго. Масивните им, преплетени клони, които изскачаха от дънерите само на няколко фута над земята, образуваха непроницаем плет, който ги държеше заключени в кръга.

Дънкан побърза към Конрад.

— Защо спряхте? — попита той. — Защо не продължавате? Трябва да стигнем до блатото.

— Няма пътека — отвърна Конрад. — Пътеката стига до тук и не продължава нататък.

— А сега — заяви Ендрю, като удряше с тоягата си по земята нетърпеливо за да прикрие страха си — няма и такава, която да води насам.

Дънкан се завъртя и погледна обратно в посоката, откъдето беше дошъл, и видя, че Ендрю е прав. По някакъв начин дърветата се бяха придвижили и доближили, като им препречваха пътеката, по която бяха дошли.

— С много труд — заяви Конрад — можем да се промъкнем. Но ще бъде трудно за Даниел. Той не може да застане на ръце и колене и да лази като останалите. Ще трябва да сечем за да му направим път. Дори и без сеченето ще напредваме трудно.

Мег докуца при тях.

— Това е магия — каза тя, — при това най-убедителна магия. Ако не беше толкова хитра щях да я надуша.

Снупи подскачаше яростно нагоре-надолу и размахваше ръце.

— Това са тези трижди проклети джуджета — крещеше той. — Аз им повтарях и повтарях, че не са необходими капани към блатото, защото там няма никой от Ордата. Съсредоточете се, казах им, по протежение на земите северно от ливадите край реката. Но те не са ме послушали. Джуджетата са високомерни и никога не слушат. Поставили са тази сложна клопка за да впримчат Ордата и сега вместо тях се хванахме ние. Сега джуджетата са си отишли, разпръснали са се като останалите и не могат да бъдат върнати за да свалят магията.

— Сигурен ли сте? — попита Дънкан.

— Сигурен съм

— Как можете да бъдете толкова сигурен?

— Защото познавам джуджетата. Те са народ с неприятен характер. И са умели в много сложните магии. Никой друг от нашия народ не би могъл да извърши работата, която се изисква за да се постави ивица гора и да …

Прекъсна го звук на размахващи се криле и всички погледнаха нагоре за да видят какво става. Беше Нан, която се спускаше несръчно, като размахваше отчаяно криле за да намали скоростта си и да запази равновесие. Приземи се неумело и се просна по очи на земята. Щом стана на крака се втурна към тях.

— Ордата идва! — изписка тя. — Ордата наближава! Спускат се по хълма към гората.

— А сега какво ще правим? — извика Ендрю. — Какво ще правим сега?

— Ще спрем да ревем — каза Конрад навъсено — и ще помним, че сме войници на Бога.

— Аз не съм войник на Бога — викна Дявол, — но ако се наложи да се бия, ще се бия редом с тези, които са. Ако е необходимо мога да бъда много мръсен боец.

— Обзалагам се, че можеш — обади се Мег.

— Нека да се надяваме — каза Дънкан, — че магията на джуджетата може да работи толкова ефективно срещу Ордата, колкото и срещу нас …

Спря по средата на изречението и се втренчи в дърветата.

— Боже мой — каза той, — вижте това!

Преди много години, спомни си той, имаше един странстващ художник, който спря в Стендиш Хауз за залък храна и една нощ в подслон, които се превърнаха в месеци, докато накрая отиде в абатството, където несъмнено беше все още, работеше при писарите и рисуваше скици и миниатюрни картини, с които монасите украсяваха ръкописите и свитъците. Като момче, припомни си Дънкан, беше прекарал много време при художника, чието име беше забравил след всичките тези години, надвиснал над малкото писалище, на което той работеше, като наблюдаваше очарован как магическите линии на молива му рисуваха сцени и хора, каквито никъде никога не беше виждал. Рисунката, която го привличаше най-много и която художникът му беше дал, изобразяваше група дървета, които някак си се превръщаха в изплашени хора — дървета с лица, които имаха само груба, но плашеща прилика с човешки лица, с клони, които се превръщаха в многопръсти сграбчващи ръце. Дървета превърнати в чудовища.

И сега тук, във вълшебната гора на джуджетата, дърветата приемаха същия вид на чудовища, като онези дървета, които художникът беше нарисувал. Дънерите носеха отпуснати лица, хищни усти с разкривени устни, повечето от тях беззъби, макар някой да имаха стърчащи кучешки зъби, с крушовидни носове, заемащи половината лице, с отвратителни, злобни очи. Сега имаше шумолене на листа, докато клоните се превръщаха в ръце на чудовища, някои с пръсти, други с нокти, а трети с пипала, и всички се размахваха яростно с неочаквана енергия, за да сграбчат някого и да го издерат до смърт.

Бяха обградени от чудовища, които бяха дървета или от дървета, които се опитваха да бъдат чудовища.

— Тези вонящи джуджета — вилнееше Снупи — нямат капка благоприличие. Тази тяхна магия не може да различи приятели от врагове.

От далече, очевидно от края на гората откъм склона, по който се бяха спуснали, се чу заглушен писък.

— Това са плешивите — каза Конрад. — Стигнали са гората и са се сблъскали с дърветата.

— Или са дърветата — вмъкна Ендрю. — Плешивите не ми се сториха такива, които пищят много.

— Мег, можеш ли да направиш нещо? — викна Дънкан към вещицата. — Знаеш ли някакви заклинания, с които да преодолееш магията.

Ендрю закрачи към дърветата в противоположна посока на тази, от която бяха дошли, като размахваше тоягата си и напяваше латински фрази, най-ужасният латински, каза си Дънкан, който някога е чувал.

— Млъкни! — изкрещя Дънкан към него и се обърна пак към Мег.

— Можеш ли да ни помогнеш по някакъв начин?

— Мога да опитам — отвърна Мег. — Какво ви обясних по-рано, моите сили са много слаби. Бяха ми отнети всичките ми магически пособия.

— Да, знам — рече Дънкан. — Каза ни за това. Кръвта от прилеп, порския тор и всичко останало. Но в тебе би трябвало да има способности, които не се нуждаят от тези пособия.

— Престани с тези глупости — викна той към Ендрю. — Тук не е място където църковното бърборене ще ни донесе нещо добро.

Мег каза тихо:

— Може би двамата заедно?

Слаба струйка мъгла се процеди между дърветата на мястото откъдето бяха дошли на поляната.

Конрад застана до Дънкан и Даян.

— Тази мъгла — каза той — е мъглата на Ордата. Помните ли когато се бихме край замъка. Имаше същата миризма. Те се приближиха към нас в търкалящ се куп мъгла и …

— Не си спомням никаква миризма — прекъсна го Дънкан.

— Е, аз си спомням — заяви Конрад. — Имам по-остро обоняние от вас.

— Ордата се опитва да се промъкне между дърветата — каза Даян. — Може би ще ги задържат за известно време, но няма да е за дълго. Снупи ни каза, че нито един магически капан не може наистина да ги спре.

Снупи се обади:

— Този ще ги задържи по-дълго от останалите. Тези луди джуджета наистина са вложили цялото си умение в този капан. Всичките им умения са вложени в нещо, което не е необходимо. Ако не бяха го направили, сега щяхме да сме стигнали до блатото.

— Може би Мег ще успее да ни направи пътека — предположи Конрад.

— Не и докато Ендрю мучи на този противен латински — възрази Дънкан. — Трябва да го накараме да млъкне.

Нещо си пробиваше път със сила в участъка от гората, откъдето бяха дошли. Дърветата се люлееха яростно, а клоните им шибаха всичко наоколо. Устите върху дънерите бяха отворени широко, като за писък, но не се чуваше никакъв звук, при все че имаше други звуци — пращене и свистене на шибащи клони, внезапни писъци и сумтене.

— Това са плешивите — каза Конрад. — Пробиват си път.

Вдигна тоягата си и направи бърза крачка напред.

Над върховете на дърветата прелетя разкъсана черна черга, която пляскаше яростно и се спусна към тях. Към тях се протягаха две глави с усти, обрамчени с остри като игли зъби, а крилете с извити като куки нокти разсичаха въздуха.

— Внимавайте! — викна Конрад.

Даян отстъпи бързо встрани, докато създанието кръжеше точно над нея. Мечът и проблесна и се стовари като острие от светлина. Удари размахващото се крило и го отсече. Създанието се плъзна косо във въздуха. Мечът на Дънкан се завъртя за да го посрещне. Едната от главите отхвръкна. Създанието цопна на земята. Конрад стовари тоягата си върху оставащата глава и нещото се понесе по поляната, като се въртеше и извиваше, подскачаше във въздуха и се премяташе като пиле, на което е отсечена главата.

Дънкан видя, че острието му е омазано със същата черна лепкава течност, която видя когато уби онова пищящо и пляскащо нещо в битката при могилата на замъка.

Метна бърз поглед към небето и видя, че друго летящо килимче е преминало дърветата и е надвиснало над поляната, но докато го гледаше създанието се завъртя и се насочи обратно над дърветата.

Видя, че Мег и Ендрю са застанали един до друг, с лице към противоположната страна на поляната. Ендрю яростно размахваше тоягата си и крещеше латинския си, докато Мег развяваше ръце в кабалистични жестове и високо викаше напеви, толкова извити и къдрави, че на Дънкан му се стори докато ги слушаше, че са извън обсега на човешкия глас.

На поляната се кълбеше все повече мъгла. Между дърветата, ниско долу до земята, изскочи изострена глава със зловещ клюн, последвана от извиващо се, змиеподобно тяло, което тичаше върху малки гущерски крака. Главата се издигна и се завъртя насам-натам, като че ли търсеше и се подготвяше за удар. Даян скочи напред и бляскавото острие се спусна в дълъг, плавен удар. Главата с човката изхвръкна във въздуха, падна на земята и подскочи, а от прерязаната шия се изля поток от гъста, черна кръв. Но дългото, извиващо се, змийско тяло, задвижвано от множеството крака, продължи да излиза. Щом предната му част падна на земята, останалата част, която продължаваше да изскача от гората, се събра на куп.

Дърветата се извиваха силно, като че ли удряни от свиреп вятър, устите продължаваха да се отварят в мълчалив писък, клоните се люшкаха яростно, а ръцете правеха сграбчващи движения. Понякога от дълбините на дърветата прозвучаваха писъци, които секваха рязко. Един гигантски клон, с дузина ръце по него, се издигна във въздуха. Натрошеното тяло на един плешив се извиваше, сграбчено от ръцете. Друг един плешив се измъкна на колене от дърветата, след това се изправи бързо и се затътри към тях, сграбчил тояга в ръце.

Дънкан се втурна за да го пресрещне, но Конрад го изпревари. Преди плешивия да успее да вдигне тоягата си, Конрад му нанесе удар. Ясно прозвуча звукът на строшен череп и плешивият се строполи напред, но зад него идваше друг, и друг, и друг. Плешивите бяха пробили блокадата на дърветата и идваха стремително.

Дънкан мярна издигната ръка, стискаща тояга в юмрука си, и замахна инстинктивно с меча си за да се защити. Ръката отхвръкна и падащата тояга се плъзна по лявото му рамо. С ъгъла на окото си видя Даян и мечът и, който проблесна докато нанасяше удар. Отдръпна се встрани за да отбягне тежката тояга на насочилия се към него плешив и прободе гърлото му с острието на меча си. Но зад пронизания стоеше друг и този път знаеше, че тоягата ще достигне целта си, преди да успее да вдигне оръжието си. Но докато си го мислеше, над раменете му преминаха две удрящи копита, едното от които попадна право в лицето на плешивия. Тялото на Даниел го блъсна и Дънкан падна на ръце и крака, а големия кон, застанал над него, цвилеше яростно, удряше с копита и хапеше.

Конрад също беше на земята и пълзеше, а дясната му ръка висеше безсилно. Над него беше застанал на кривите си крака един плешив, а тоягата му беше вече издигната и започваше да се спуска. Дънкан скочи и се втурна напред, но знаеше, че ще бъде твърде късно. Преди да успееше да се намеси, тоягата щеше да тупне върху главата на Конрад. От нищото изскочи тъмно, силно тяло, застана между Конрад и плешивия, и заби тризъбеца си, с цялата сила на двете си ръце и на мускулестото тяло на Дявол. Зъбците удариха плешивия точно в гърлото, под брадичката и потънаха дълбоко, с цялата си дължина.

Проехтя гласът на Ендрю:

— Пътека! Имаме пътека!

Вниманието на Дънкан, застанал вече на крака, се разделяше между неочаквания вик на Ендрю и пронизания плешив, който бавно се свличаше назад, а Дявол държеше дръжката на тризъбеца и яростно я дърпаше за да измъкне зъбците. Точно зад Конрад, Дребосъкът скачаше от тялото на един паднал плешив и се присвиваше за нов скок.

За момент изглеждаше, че няма повече какво да се прави. Нямаше повече плешиви. Търкалящата се мъгла все още се изливаше между дърветата и дърветата все още удряха яростно, но малката група плешиви, които се бяха промъкнали, сега лежаха на земята, мъртви или умиращи.

Ендрю продължаваше да крещи:

— Имаме пътека! Имаме пътека!

— Напред към пътеката! — викна Дънкан. — Всички. Да се махаме оттук.

Направи бърза крачка в страни, сграбчи масивното тяло на Конрад и го изправи на крака. Дори докато го изправяше, големият мъж продължаваше диво да лази за да си възвърне изпуснатата тояга. Сграбчи я в лявата си ръка и се заклатушка напред, а дясната му ръка все още се висеше безжизнено. С цялата си сила Дънкан трудно го завъртя обратно.

— Ендрю е намерил пътека — каза му той. — Махай се оттук и тръгвай по нея.

Дребосъкът дойде при тях, с лице сгърчено в кучешко безпокойство. Застана близо до залитащия Конрад, като се опитваше да го поддържа.

Дявол също беше тук, като влачеше тризъбецът с една ръка, и се вклини между Конрад и Дребосъка.

— Хайде — рече той на Конрад, — облегни се на рамото ми.

Дънкан се протегна и взе тоягата от ръката на Конрад.

— Аз ще нося това. Облегни се на демона. Той е здрав и силен. Ще може да ти помогне.

— Не се нуждая от помощ — изръмжа Конрад.

— По дяволите, разбира се, че се нуждаеш — настоя Дънкан.

Конрад постави лявата си ръка на рамото на Дявол и закуцука.

Дънкан се завъртя. Видя, че Даян е хванала Даниел за гривата и го води през поляната към пътеката на Ендрю. Встрани Снупи тичаше към пътеката, като подкарваше Красавица пред себе си.

Дънкан хвърли последен поглед наоколо. Дърветата все още се вълнуваха отчаяно и мъглата продължаваше да се промушва. Но не излизаха повече плешиви, нито пък змийски създания със жестоки клюнове.

Знаеше, че трябва да се махат бързо оттук. Магията, която джуджетата бяха вградили в гората можеше да не издържи още дълго, а щом веднъж отслабнеше пътят на Ордата към тях щеше да бъде открит.

Дънкан се молеше за време. Време, за да се промъкнат през гората и да достигнат блатото.

Защото щом веднъж достигнат блатото, вероятно щяха да бъдат в безопасност. Дори ако плешивите и другите ги последваха през блатото, отбраната щеше да бъде относително проста.

Усети ръка върху рамото си.

— Хайде, Дънкан — каза Даян. — Всички други са на пътеката.

Той безмълвно се обърна и я последва.

Пътеката беше тясна, широка колкото да се промъкне един човек. Възможно беше Даниел да има неприятности, помисли си Дънкан.

Чу пред себе си как другите си проправят път. Снупи беше казал в гнева си, припомни си той, че глупавите джуджета са построили капан, който не може да различи приятел от враг — и беше сгрешил. Не беше отстъпил на магията на Ордата, но беше обърнал внимание на заклинанията на Мег и отвратителния латински на Ендрю.

Бавно се движеше заднешком, като наблюдаваше пътеката зад себе си. И докато отстъпваше пътеката се затваряше след него. Дърветата се материализираха или се преместваха за да преградят пътя, а гъстата растителност се събираше.

Обърна се и каза на Даян:

— Да бягаме.

Видя пред себе си открито небе и миг по-късно изскочи от гората. Другите бяха пред него и бягаха надолу по склона. Конрад скачаше най-отзад, като придържаше безполезната си дясна ръка с лявата.

Дявол тичаше пред тях към блатото. На края му той се спря за момент и се огледа, като че ли търсеше ориентир. След това за малко се втурна покрай брега и нагази във водата, последват от останалите.

Когато достигнаха брега Даян и Дънкан навлязоха във водата, която достигна едва до глезените им. Докато вървяха нататък, на места ставаше по-дълбока, но никога повече от коляното. Пред тях лежеше малък скалист остров и щом другите го достигнаха и изкатериха, изчезнаха от погледа им. След няколко минути Даян и Дънкан също стигнаха до острова и се изкатериха по струпаните скали. От другата страна намериха останалите, свити така, че да не се виждат. Даниел стоеше във водата, точно зад острова, скрит от натрупаните скали.

Дявол се пресегна и ги дръпна надолу.

— Ще се скрием тук — заяви той. — Ако Ордата не ни види, вероятно няма да рискуват. Те нямат представа, че блатото може да бъде прекосено.

Лежаха зад скалите и наблюдаваха. Гората все още съществуваше, при все че от това разстояние не можеше да се забележи признак на вълнение в нея, освен малките кълба мъгла, които продължаваха да излизат от нея.

Отново можеха да чуят оплакването. Понякога беше доста силно и ясно, понякога изчезваше.

Снупи допълзя по скалите за да се просне да Дънкан.

— Тези луди джуджета — започна той — са направили по-добра магия, отколкото знаят, че могат. Дори вещицата не можа да открие магията в гората. И все още се държи.

Докато говореше дървета изчезнаха, стопиха се напълно. Склонът, на който бяха стояли беше напълно пуст, с изключение на групата плешиви и другите създания зад тях, полускрити от мъгла.

Плешивите се тътреха надолу по склона. В края на блатото спряха и се втренчиха във водата, след това започнаха да тичат нагоре-надолу по брега, като ловджийски кучета, които търсят миризма. След известно време те се върнаха нагоре по склона, като минаха през облакът мъгла, който се раздвижи и ги последва. Скоро те и мъглата изчезнаха отвъд билото на хълма и не се появиха повече.

— Ще изчакаме тук докато падне нощта — заяви Дявол. — Няма да чакаме много. Слънцето скоро ще залези. Тогава ще тръгнем. Тук никога не става напълно тъмно. Винаги има известно отражение от водата.

Конрад седеше на един камък близо до брега на острова, изгърбен, прегърнал ранената си ръка близо до тялото си. Дънкан отиде при него.

— Дай да видя ръката ти — рече той.

— Боли, проклетата — каза Конрад, — но не мисля, че е счупена. Мога да я движа, но ме боли когато го правя. Удари ме една тояга, по месестата част на ръката, точно под рамото.

Горната част на ръката беше толкова подута, че кожата лъщеше. Гневно червен оток, който започваше да става лилав, покриваше областта от рамото да лакътя. Дънкан леко стисна ръката и Конрад се дръпна.

— По-леко — рече той.

Дънкан хвана лакътя и го размърда бавно нагоре-надолу.

— Не е счупен — обяви той. — Щастливец си.

— Трябва да му направим превръзка през рамото — предложи Даян. — Ще бъде по-лесно.

Бръкна в джоба на новият си жакет от еленова кожа и извади тънката зелена дреха, която носеше.

— Можем да използваме това — каза тя.

Конрад погледна дрехата.

— Не мога — изпъшка той. — Ако в къщи разберат, че …

— Това са глупости — прекъсна го тя. — Разбира се, че можеш.

Дънкан положи тоягата до Конрад.

— Ето ти тоягата.

— Благодаря — рече Конрад. — Не бих искал да я изгубя. Най-добро дърво, добре изсъхнало. Прекарал съм часове за да я оформя.

Като работеше бързо, Даян оформи превръзка от дрехата, прекара я около ръката и я завърза на рамото.

— Материала е доста — засмя се весело тя. — Ще ти виси като пелерина. Но ще трябва да се примириш. Не искам да я късам. Може да дойде време когато ще се нуждая от нея.

Конрад се ухили към нея.

— Всички трябва да са гладни — каза той. — Красавица е ей там долу, при Даниел. Някой трябва да свали вързопите от нея. Имаме в тях малко храна.

— Обаче никакво готвене — обади се Дънкан. — Не трябва да се вижда дим.

— И без това няма дърва — изсумтя Конрад. — Във вързопите трябва да има нещо, което можем да изядем без готвене.

Дънкан и Даян седнаха на една скала край водата докато се свечеряваше. Стояха мълчаливо известно време. Накрая Даян заговори:

— Дънкан, относно този меч. Който Снупи ми даде.

— Да. Какво нередно има с него?

— Нищо. Абсолютно нищо. Но е странен.

— Просто ти е непознат.

— Не е това. Той е — как да го кажа? Като че ли някой ми помага. Като че ли нечия друга ръка го върти. Като че ли някой друг влиза в мене и ми помага да боравя с него. Не че нямам контрол върху него. Но, като че ли някой ми помага.

— Въобразяваш си.

Тя поклати глава.

— Не мисля така. Имало е един меч, който е бил хвърлен в едно езеро …

— Достатъчно — прекъсна я Дънкан. — Никакви фантазии повече. Никакви.

— Но, Дънкан, страх ме е.

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Всичко е наред.