Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fellowship of the Talisman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БРАТСТВОТО НА ТАЛИСМАНА. 1993. Изд. Бард, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [The Fellowship of the Talisman, Clifford D. SIMAK]. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 368. Цена: 30.00 лв.

БРАТСТВОТО НА ТАЛИСМАНА. 1997. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък. Фантастичен роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [The Fellowship of the Talisman, Clifford D. SIMAK]. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 240. Цена: 2000.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

28

Като че ли ходеше в картина, помисли си Дънкан, един от сините пастелни пейзажи с отсенки на вълшебство, които висяха в един от салоните в Стендиш Хауз, скъпоценно малко платно, което е било нарисувано толкова отдавна и крито толкова дълго, че никой не би могъл да си спомни кой може да е художникът. Без много контрасти в цветовете, всичко изпълнено в нюанси на синьото, с единствен различен цвят на бледа луна в почти болнаво жълто блещукане през синьото на облаците и небето. Никакви контрасти, нищо освен неуловими градации на цвета, така че погледната отдалеч картината да се различава малко от цапаница в синьо. От по-близо могат да се различат детайли и само тогава може да се разбере какво е имал наум художникът. Имаше един, спомни си той, който много приличаше на сегашният изглед, равен воден пейзаж, който не показваше почти нищо освен воден простор, с по-тъмни тонове, които загатваха далечен бряг, а в небето, както тук, болнава жълта луна.

От часове вървяха през водата, наредени един зад друг, следвайки се по петите, като всеки завиваше щом завиеше предходния, за да се задържи върху тесния подводен скален хребет, по който водеше Дявол, начело на колоната.

Освен луната, в небето имаше и няколко звезди, макар че от време на време повечето ги закриваха носещите се тънки облаци. Но плоската, гладка повърхност на блатото действаше като огледало, като хващаше и отразяваше всеки проблясък светлина, попаднал върху него. След като очите им бяха добре привикнали към тъмнината, изобщо не им изглеждаше, че пътуват през нощта, а през здрач, през онази част на деня, през онзи особен момент, когато последното затъмнение на здрача отстъпва на нощта.

Даян беше първа в колоната, непосредствено зад Дявол, докато Дънкан я завършваше, предхождан от Ендрю. На Дънкан му се струваше, че отшелника е изморен. От време на време се препъваше и плискаше с тоягата си много повече, отколкото беше необходимо. Не след дълго трябваше да спрат за почивка. Надяваше се скоро да достигнат някой от малките скалисти острови. Откакто бяха напуснали първия остров, бяха преминали през два други. Нямаше представа дали пред тях има други. Надяваше се, че има, защото Ендрю се нуждаеше от почивка, а вероятно и някои от останалите. Въпреки грубата си сила, Конрад сигурно изпитваше трудности при ходенето с наранената си ръка.

Водата не беше дълбока, рядко достигаше по-високо от коляното, но вървенето през нея беше бавно и трудно, защото на всяка стъпка беше необходимо да се опипва с крак дали основата е солидна преди да се пренесе тежестта върху него.

Нямаше никакви спънки. На два пъти от блатото изскачаха големи тела, но не успяваха да достигнат вървящите по скалистия хребет поради плитчините. Едното от тях Дънкан не можа да види, защото то се появи пред колоната. Само чу яростният плясък при опита на създанието да достигне хребета. Другото видя за миг и при слабата светлина беше неспособен да получи нещо повече от бледа представа за него. Тялото беше огромно и дебело,а главата смътно напомняше жаба. Най-силното го впечатли окото, голямо колкото юмрук, което за миг проблесна червено, докоснато от лунната светлина, като гневен скъпоценен камък.

През цялата нощ слушаха отдалеченото оплакване на света, но сега на Дънкан му изглеждаше, че се приближават към него. Сега беше по-силно и не отслабваше както преди. Сега се носеше неспирно, оплакване, което се менеше по височина, но не спираше. Ако човек се съсредоточи върху него, каза си Дънкан, звукът би могъл да бъде не само досаден, но и обезкуражаващ. През последния час беше привикнал към него или поне така му се струваше. Човек може да свикне с всичко, каза си той. Или може да се надява, че е така.

Пред него Ендрю се спъна и падна на колене. Като се придвижи бързо, Дънкан го хвана и го издърпа на крака.

— Изморяваш се вече — каза той.

— Изморен съм — изстена отшелникът. — Изморен съм телом и духом.

— Мога да разбера за тялото — рече Дънкан. — Но какво общо има душата?

— Добрият Господ — започна Ендрю — беше така добър да ми покаже, че за всичките години непрестанен и добросъвестен труд аз съм постигнал някаква малка степен на святост. И как я използвах? Как употребих слабите си сили? Ще ви кажа как. Като освободих един демон от веригите му. Като победих или помогнах да бъде победена една грешна и нечестна езическа магия, но само с помощта на една вещица. Лошо е да се сътрудничи с вещица и с всякакви други зли сили или с практикуващи злото, милорд. По-лошо е да си приписвам нещо, което е могло да бъде сторено от самите заклинания, защото нямам начин да разбера степента, ако изобщо има такава, до която аз съм отговорен за отварянето на пътеката, която ни освободи от гората.

— Някой ден — каза сурово Дънкан — това твое смазващо самосъжаление, което чувстваш, ще бъде смъртта и проклятието ти. Помни, човече, че си войник на Бога, може би самозван, но все пак, в твоя ум, оставаш такъв.

— Да — съгласи се Ендрю, — войник на Бога, но лош войник. Един малко пипкав, глупав войник, който трепери вътрешно от страх, който не намира никаква радост в призванието си, който се насилва да бъде това, което може би не е.

— Ще се почувстваш по-добре — успокои го Дънкан — след като си починеш. Денят беше труден и ти не си вече млад. Показа ни истинския дух на войника, като се държа толкова добре.

— Може би щеше да бъде по-добре — каза Ендрю — ако си бях останал в моята проста килия, вместо да търся приключения. Това пътуване ми разкри повече за самия мене, отколкото е приятно да знам. Нищо не съм довел до край и …

— Задръж малко — прекъсна го Дънкан. — Според мене си извършил доста неща. Ако не беше освободил демона, той нямаше да е в състояние да ни преведе през блатото.

Ендрю засия.

— Не съм мислил за това — каза той, — въпреки че за да направя това, аз помогнах на един сатанински дявол.

— Той не принадлежи на Сатаната повече. Помни това. Той е избягал от Ада.

— Но той все още е създание на злонамереността. В него няма благоволение и никаква вероятност …

— Ако с това имаш предвид, че той не се е покръстил, това е вярно. Но от гледна точка на това, което е направил, ние трябва да го считаме за приятел и съюзник.

— Милорд, понякога ми се струва, че имате особена ценностна система.

— Всеки от нас — отвърна Дънкан — трябва да преценява сам. А сега се успокой. Ако се спънеш пак, ще трябва да те ловя като риба.

Като последва все още залитащия, несигурен отшелник, Дънкан се взря в блатото. Представляваше равни място, голям воден простор, който се разстилаше на всички страни, разкъсан тук-там от тъмни петна, които можеха да бъдат тръстики, растящи в плитчина или малки острови от върби, вкоренени в плитката кал.

Оплакването продължаваше, издигащ се и падащ, самотен звук, който можеше да разкъса сърцето на човек, който си е позволил да слуша само него и нищо друго. След известно време, дори при невнимателно слушане, звукът доби тежест, като че ли беше субстанция, която тегнеше върху слушащия. Дънкан откри, че се чуди, дали не е тежестта на оплакването тази, която прави блатото толкова плоско и безлично. Нищо, каза си той, дори и водна пустош като тази, не може да остане незасегнато от тежестта на оплакването на света.

Пред тях се мержелееш камара скали, друг остров, по-който се изкачваха тези пред тях. Дънкан увеличи крачката си, хвана ръката на Ендрю и му помогна да се изкачи върху големите плочи от разцепени скали. Откри една плоска плоча, подходяща за сядане, помогна на Ендрю да се отпусне и седна върху нея.

— Стой тук и си почивай — каза му той. — Не мърдай докато не дойда да те взема. Напълно си изтощен.

Ендрю не отговори. Седеше със сгънати колене, ръцете, поставени върху тях, а главата му беше отпусната върху прегънатите ръце.

Дънкан се изкатери по скалите и откри останалите от компанията от другата страна да се настаняват за почивка. Обърна се към Снупи.

— Мисля, че трябва да изчакаме малко. Сигурно всички са изморени. Ендрю почти си е изпял песента.

— Така са и другите — отвърна Снупи. — Макар да е голям и жилав, Конрад не издържа повече. Ръката го боли много. Трябва да поговорите с Дявол. Обсъдете го с него. Адски е склонен да продължава. Демонът е здрав като кожа на тъпан. Не знае какво е умора. Може да продължава вечно. Ще иска да тръгнем след като сме си починали малко.

— Защо е това бързане?

— Не знам. Трябва да сме преминали половината досега. Трудно е да се прецени. Тук всичко изглежда едно и също. Няма никакви ориентири.

— Ще поговоря с него. Може би има някаква причина. Виждал ли сте Нан?

Снупи направи гримаса.

— Мисля, че си е отишла.

— Имате предвид, че ни е изоставила?

— Не мога да бъда сигурен, но мисля, че е възможно. Тя не е добър летец. Знаете това. По-скоро пърха отколкото лети.

— Да, знам.

— Над земя, където може да кацне навсякъде или във всеки момент, тя няма да има нищо против. Но тук, ако реши да слезе долу, няма нищо твърдо за да стъпи върху него, а само вода. Баншитата мразят водата. Освен това, тук има опасности.

— Имате предвид онези неща, които ни нападнаха.

— Да, тях. Ние сме напълно в безопасност, докато сме върху хребета. Тук не могат да ни достигнат. Водата е твърде плитка, а те са твърде големи. Иначе, щяхме да сме излапани.

— Има ли други опасности?

Снупи помръдна рамене.

— Не знам. Приказки. За блатото има всякакви истории. Никой не го познава и ето как тръгват приказките. Никой не е рискувал да навлезе в него.

— И мислиш, че Нан си е отишла?

— Така мисля. Не знам. Така или иначе, не ми каза.

— Може би е сметнала, че е направила достатъчно за нас.

— Възможно е да е така — съгласи се Снупи.

Дънкан слезе надолу по острова до водата. Там откри Дявол, настанен върху един камък. Беше се привел надолу.

— Хората са като пребити — започна Дънкан. — Има ли някаква причина, поради която да не прекараме тук докато стане светло за да си починем?

— Трябва да прекосим блатото колкото се може по-бързо — отвърна Дявол. — Вижте там — посочи той и Дънкан се втренчи в указаната посока. — Виждате ли тези върхове там? Три върха. Трудно се различават.

Дънкан поклати глава.

— Не съм сигурен, че ги виждам. В един момент помислих, че виждам нещо, но не съм сигурен.

— Върховете са Островът на Оплакването на Света.

— Мястото, където се намират драконите.

— Точно така — потвърди Дявол. — Могат да не ни видят в тъмнината. Може би драконите могат да виждат на тъмно. Не съм сигурен. Но дори и така да е, не виждат много добре. Ако бихме могли да достигнем острова преди зазоряване, може да си нямаме много проблеми с тях. Но ако ни забележат на открито, сред водата, и все още имаме да вървим много, те ще ни изкълват до смърт. Ще ни избият един по един.

— Ще имаме по-добра възможност да се отбраняваме ако сме върху острова?

— Да, по-големи шансове. Няма да могат да долетят до нас. Размахът на крилете им е голям и не могат да ни достигнат между скалите на острова. Ще дойдат до нас, разбира се, по земя, но тогава ще бъде по-лесно да се справим. Ако убием един-два и другите може би ще се разпръснат. Всъщност драконите са страхливи.

— В такъв случай мислиш, че трябва да тръгваме?

— Какво ни задържа?

— Ендрю едва се държи на крака. Конрад има силни болки и започва да го тресе.

— Сложете единия от тях на коня.

— Мег вече язди Даниел. Разбира се, тя не тежи повече от перо, но не искам да го товаря повече. Мразя да го изморявам. Той е най-добрия боец, когото имаме. Когато дойде време да се бием с драконите, искам да са бие по най-добрия начин, на който е способен.

— Милорд — заяви Дявол. — Мисля, че е важно да достигнем острова преди зазоряване.

— След като достигнем острова на оплакването, колко ще ни остава за да прекосим блатото.

— Малко разстояние. Около една миля. Близо е до западния бряг.

— От острова можем да бягаме към брега въпреки драконите.

— Ако ни видят, че напускаме острова, може би няма да ни преследват толкова сериозно. Тяхната работа е да пазят острова. След като го напускаме, ние няма повече да бъдем заплаха. Мисля, че може да стане така. Само предполагам.

Над тях се чу меко шумолене. Дънкан погледна нагоре и видя, че към тях плува Духът.

— Нося лоши вести — заговори Духът. — Неочакваното се приближава към нас.

Той направи драматична пауза.

— Добре — обади се Дънкан. — Престани с глупавото си позиране, поеми си дъх и стовари върху нас цялото нещастие.

— Нямам нужда да си поемам дъх — отвърна Духът. — Както добре знаете, аз нямам дъх, когото да поемам. И нямам намерение да стоварвам нещастие изобщо върху когото и да е. Само ви казвам истината.

— Тогава започни с нея — настоя нетърпеливо Дънкан. — Кажи ни великата истина.

— Ордата прекрати движението си на север и се връща — обяви Духът. — Установиха се на западния бряг, срещу острова на оплакването и частите и започнаха да оформят масивна сфера.

— Боже мой — възкликна Дънкан, — рояк. Те започват да образуват рояк.

— Рояк ли? — попита Духът.

— Да, рояк — Дънкан се обърна към Дявол. — Каза ми за техните навици свързани с роенето.

— Казах ви това, което съм чувал — отвърна Дявол.

— Отбранително роене, каза ти. Придобиват сила от личния контакт, почти всеки със всеки, на всички членове на Ордата. Те се скупчват. Събират се за да посрещнат опасността.

— Това — допълни Дявол — беше тълкованието на това явление, което аз чух.

— Срещу нас, за Бога — каза Дънкан.

— Ако това, което ви казах преди е вярно — рече демонът, — бих допуснал, че защитата трябва да е срещу нас. Ние сме единствената възможна опасност наоколо.

— Кутбърт ми каза, че Ордата бяга изплашена — вмъкна Дънкан. — Нямаше представа какво може да ги е изплашило. Но защо ще се плашат от нас? Те ни срещнаха и ни биха. Няколко пъти бягахме от тях. Какво опасност представляваме?

— Има предостатъчно доказателства за страхът им от вас — заяви Духът. — Всъщност те никога не са излизали срещу вас, поне не членове на Ордата. Изпращали са плешивите срещу вас, а може би те дори не са членове на Ордата. Може би те не са повече от същества, създадени с магия — войници, носители на заповедите, които не познават чувството на страх.

— Това, което духът казва, е вярно — рече демонът. — Ако Ордата не се страхуваше от вас, щяхте да сте мъртви от дни.

— Какво ще правите сега? — попита Духът. — Те са застанали и ви очакват.

— Не можем да отстъпим — заяви Дънкан. — Отидохме твърде далече за да мислим за връщане. Колкото по-бързо преминем блатото, толкова по-бързо ще се изправим пред тях. Може би ще успеем да се промъкнем край тях. Не знам. Единственото нещо, което не можем да направим е да им дадем време. Това ще им даде възможност да завършат роенето си.

— Какво ще правите, когато се срещнете с тях? — попита Духът. — Свитата ми душа се свива още повече при тази мисъл.

— Ще направим каквото можем — отговори Дънкан. — Може би когато ги срещнем, ще знаем какво трябва да направим.

Той скочи на крака.

— Бъди готов да ни водиш — каза той на Дявол. — Тръгваме веднага.