Клифърд Саймък
Братството на талисмана (10)

10

Снупи не ги чакаше в църквата. Потърсиха го, повикаха го, почакаха го, но той не се появи. На края тръгнаха без него. Дребосъка зае позиция, като обикаляше доста напред и на всички страни. Отшелникът крачеше зад Конрад, редом с Красавица, докато Дънкан и Даниел заеха тила.

Ендрю все още мърмореше за таласъма.

— Трябва да се радвате, че не се появи — обърна се той към Дънкан. — Казах ви, че не може да му се вярва. Не можете да вярвате на никой от тях. Те са непостоянен народ.

— Ако той беше с нас — отбеляза Дънкан — можехме да го държим под око.

— Под око, разбира се. Но той е едно хлъзгаво дяволче. Може да си тръгне без да забележите. А какво ще правите с останалите?

— Останалите ли?

— Да. Другите таласъми. Различните гноми, дяволи, банши, троли, великани-човекоядци и други подобни.

— Говориш, като че ли има много от тях тук.

— Нагъсто са като козината на куче и са замислили нещо лошо. Те ни мразят.

— Но Снупи каза, че още повече мразят Опустошителите.

— На ваше място — рече отшелникът — не бих заложил живота си, а ние правим точно това — залагаме живота си на това, което ни е казал един таласъм.

— Все пак, когато Снупи ни разказваше за най-краткия и лесен път, ти не го поправи и не му противоречеше.

— Таласъмът беше прав — обясни Ендрю. — Това е най-лесният път. А дали е също и най-безопасният ще видим.

Вървяха по малка долчинка, гъсто обрасла с дървета. Ручеят, който започваше от извора близо до пещерата на Ендрю, ромолеше и бърбореше в скалистото си корито.

Щом долината се разшири, те излязоха до няколко малки ферми, някои напълно изгорели, а от други бяха останали по няколко почернели греди или запазен комин. Узрелите посеви лежеха на откоси върху земята, а тежките класове бяха пречупени от дъжда и вятъра. Плодните дръвчета бяха изсечени.

Духът не се появи, въпреки че на няколко пъти на Дънкан му се стори, че го зърва да прелита между дърветата по склона на долината.

— Виждал ли си Духа? — попита той Ендрю. — С нас ли е?

— Как бих могъл да знам? — измърмори отшелникът. — Кой знае какво би направил един дух?

Той продължи да върви ядосано, като гневно потропваше с тоягата си по земята.

— Ако не искаш да бъдеш тук защо не се върнеш? — запита го Дънкан.

— Може и да не ми харесва — отвърна Ендрю, — но това е първият ми шанс да бъда войник на Бога. Ако го изпусна сега, може никога повече да нямам тази възможност.

— Както желаеш — съгласи се Дънкан.

По обяд спряха за кратка почивка и за да хапнат нещо.

— Защо не яздите коня? — обърна се Ендрю към Дънкан. — Ако имах кон бих си пазил краката.

— Ще го яздя когато настане време за това.

— И кога ще бъде това?

— Когато двамата можем да работим заедно като бойна единица. Той не е ездитен кон, той е боен кон, трениран за битки. Той ще се бие с или без мене.

Ендрю измърмори. Мърмореше от самото тръгване.

— Не ми харесва — заяви Конрад. — Твърде тихо е.

— Трябва да се радваш на това — обади се Ендрю.

— Дребосъкът щеше да ни предупреди, ако наоколо имаше някой — предположи Дънкан.

Конрад разрови пръстта с върха на тоягата си.

— Те знаят, че сме тук — каза той. — Чакат ни някъде.

Щом отново се отправиха на път, Дънкан откри, че е склонен да бъде по-невнимателен отколкото сутринта, когато потеглиха. Въпреки случайните изгорени ферми и общата липса на живот, долината, която ставаше все по-широка и по-малко дива с напредването им, изглеждаше мирна и красива. Укоряваше се, когато усетеше, че е станал невнимателен, но след няколко минути изпадаше отново в бездейност. В край на краищата, каза си той, Дребосъкът разузнава напред. Ако има нещо нередно ще ги предупреди.

Когато се концентрира отново, той откри, че гледа небето вместо околните хълмове и му трябваше известно време за да разбере, че очаква Даян и нейния грифон. Къде можеше да отиде, запита се той, и, по-важното, защо си отиде? И коя можеше да бъде? Ако имаше време, би опитал да открие, но време нямаше. Загадъчното нещо край нея беше интересът и към Уалфърт, магьосникът, мъртъв от столетия, със сиво-сини лишеи върху гробницата си. Повече от сигурно беше, че тя търси накита на Уалфърт, а не самия него, въпреки че нямаше доказателства за това. Той усети очертанията на накита, набутан в кесията на колана му. Разбираемо беше, каза си той, че това, което е търсила, е било накита. Никой не би имал полза от костите на Уалфърт. Ако наистина се захванеше сериозно за работа и изследваше накита, възможно беше да открие някаква нишка към предназначението му. Въпреки че, помисли си той, нямаше да бъде лесно да направи това. Ендрю го нарече адска машина. Все пак това можеше да бъде отхвърлено, понеже беше реакция, която можеше да се очаква от един отшелник. Ако е машина, както отшелника каза, адска или някаква друга, той, Дънкан Стендиш, не знаеше нищо за машините. Нито пък много други хора, помисли си той, като се успокояваше.

Навел глава, той ходеше зад Красавица. Сепнат, той отстъпи и малкото магаре, извръщайки глава за погледне назад към него, метна игрив ритник, който го уцели по коляното. Ритникът беше слаб, с малка сила.

Всички бяха спрели, видя той и гледаха надолу към долината. Към тях се приближаваше, като куцаше и се оплакваше силно, стара жена. Зад нея, като я подкарваше, идваше Дребосъкът.

Конрад възкликна горда:

— Дребосъкът е хванал някого.

Останалите не казаха нищо. Дънкан излезе напред за да се присъедини към Конрад.

Старата жена дойде до тях и се строполи на земята, като придърпа дрипите си около себе си. Приличаше на вещица. Носът и беше дълъг и заострен, с косми, като паешки крака, растящи от него. От брадата и също бяха израсли косми. Имаше не повече от половин дузина зъби и сивата и коса се спускаше над очите и.

— Повикайте кучето си — изписка тя. — Подкара ме като крава. Но, трябва да призная, направи го възпитано. Не откъсна парче месо от това бедно тяло, както, предполагам, можеше да направи. Но ме изкара от мръсната бърлога, която аз наричам мой дом и ме подкара нагоре по долината. А на мене това не ми харесва. Не ми харесва да бъда подкарвана. Ако имах една десета от някогашната си сила, щях да му покажа. Но сега нямам никаква сила. Те взеха всичко, което бях събрала — кръв от сова, мозък от прилеп, очи от тритон, кожа от жаба, пепел от огън, на който е била изгорена вещица, зъб от куче, ухапало свещеник …

— Почакай, бабо — прекъсна я Дънкан. — Кой взе от тебе това голямо съкровище

— Как кой, Опустошителите — отвърна тя. — И не само ми взеха всичко това, но и се надсмяха отвратително над мене. Да, точно така се смяха — отвратително. След това ме изхвърлиха навън и подпалиха бедната ми колиба.

— Имаш късмет — намеси се Ендрю, — че не са те обесили или хвърлили в огъня.

Тя се изплю с отвращение на земята.

— Животни! — рече тя. — Хулигани! А аз съм почти една от тях. Почти принадлежа към тях. Те ме опозориха, ето това направиха. Накратко, те казаха, че не струвам парчето въже или смущаването на огъня.

— Трябва да си доволна, че са те опозорили — каза Ендрю. — Позорът е за предпочитане пред смъртта.

— Аз работих усилено толкова много години — изрида тя. — Опитах се да си изградя професионална репутация на вещица, на която клиентите могат да разчитат. Изучих кабалата^[1] и практикувах, практикувах безспирно за да усъвършенствам изкуството си. Работех усилено и непрестанно търсех материалите, необходими в моят занаят. Не искам да мисля за часовете, прекарани на гробището в търсене на различни видове гробна плесен …

— Опитвала си да бъдеш вещица? — прекъсна я Конрад.

— Точно така, момче. Аз бях честна вещица. Една честна вещица, каквито няма много. Зли — може би. Вещицата трябва да има нещо зло в себе си. Иначе няма да е вещица. Зла, но честна.

Тя погледна към Дънкан.

— А сега, сър, желаете ли да ме прободете с този меч …

— Не възнамерявам — рече Дънкан. — Някоя друга вещица — може би, но не и една честна вещица.

— Какво възнамерявате да направите с мене? След като кучето ви ме докара тук, какво ще правите с мене?

— На първо време ще те нахраним — отговори Дънкан. — Ако се нуждаеш от храна, разбира се. Изглеждаш така, като че ли се нуждаеш. Защо да не бъдем любезни към една честна вещица, за която са настанали тежки времена?

— Ще съжалявате — заяви Ендрю на Дънкан. — Правете си шеги със вещици и някои от магиите им ще ви застигнат.

— Но тази едва ли е вече вещица — възрази Дънкан. — Чу я да го казва. Изгубила е всичките си принадлежности. Няма с какво да работи.

Дребосъкът беше седнал и я гледаше шеговито. Държеше се така, като че ли мислеше, че тя му принадлежи.

— Махнете този отвратителен звяр от мене — обади се вещицата. — Въпреки, че изглежда в добро настроение, има лоши очи.

— Дребосъкът не е лошо куче — рече Конрад. — Иначе щеше да бъдеш без ръка или крак.

Старицата се подпря с ръце на земята и се опита да се изправи.

— Ето — викна и Конрад, като и подаваше ръка.

Тя я хвана и той я изправи на крака. Отръска се за да намести дрипите си на мястото им.

— Всъщност — обяви тя — вие сте двама джентълмени. Единият не ме прободе с меча си, а другият ми помогна да се изправя. Старата Мег ви благодари.

Тя прехвърли погледа си към Ендрю.

— За този не знам нищо — каза тя. — В най-добрия случай е с раздразнителен характер.

— Не му обръщай внимание — вмъкна Дънкан. — Той е един кисел стар отшелник и дните му минават трудно.

— Не обичам вещиците — заяви Ендрю. — Ще ви кажа откровено. Нито таласъмите, нито гномите, нито магьосниците, нито който и да е от този род. Има прекалено много от тях на този свят. Щяхме да сме по-добре ако ги нямаше.

— Споменахте нещо за храна — обади се Мег, вещицата.

— Имаме още един-два часа път до края на деня — каза Дънкан. — Ако можеш да изчакаш дотогава.

— Имам в джоба си парче сирене — намеси се Ендрю, — което взех в случай, че се почувствам отслабнал. Ако го иска, моля.

— Но Ендрю, аз мислех, че …

— На жената — поясни Ендрю, — а не на вещицата. Всеки, който гладува …

Той и подаде парчето сирене, което тя прие скромно, ако създание като нея можеше да бъде скромно.

— Благословен да си — рече тя.

— Не приемам благословията ти — заяви решително Ендрю.