Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (9)

Глава 8

— Вие правите предположения, мистър Рейнолдс!

Елизабет Скарлати кипеше от възмущение. Възбудената й енергичност бе съсредоточена върху възрастния мъж, който стоеше спокойно пред нея, поглеждайки над рамките на очилата си.

— Не удостоявам с търпимост самонадеяните, нито пък с времето си — лъжците!

— Съжалявам. Наистина.

— Получихте тази среща под фалшив предлог. Сенаторът Браунли ми каза, че представяте Управлението за поземлена собственост и идвате във връзка с транзакциите между Скарлати и Министерството на вътрешните работи.

— Той е убеден, че всичко това е точно така.

— Тогава значи може да бъде още по-лесно изигран, отколкото предполагах. И сега вие ме заплашвате! Заплашвате ме с долнопробни, провокационни клюки по адрес на моя син! Вярвам, че сте готов за кръстосан разпит в съда.

— Това ли е вашето желание?

— Вие можете да ме принудите да прибегна до него!… Не зная какъв пост заемате, но добре познавам невероятно много хора във Вашингтон и никога не съм чувала за вас. Мога само да отсъдя, че ако някой като вас си позволява да разнася подобни слухове, ще има и други, които да са ги дочули. Да, вие можете да ме принудите да прибегна до съд. Няма да търпя подобна обида!

— Ами, ако е истина?

— Не е, и вие го знаете така добре, както и аз! Нищо на света не може да накара моя син да се замеси в… подобна дейност. Той е богат и е в собствените си права по отношение на състоянието си. И двамата ми синове имат попечителски фондове, които им гарантират годишни доходи, възлизащи на — нека бъдем честни — главозамайващи суми.

— Тогава, налага се да изключим парите като мотив, нали? — Бенджамин Рейнолдс сбърчи чело.

— Не изключваме нищо, защото няма нищо! Ако синът ми е погулял малко повече, може да бъде критикуван, но не и обявен за престъпник! И ако ще прилагате долната тактика да очерняте името на Скарлати заради неговия произход, вие заслужавате да бъдете презиран и ще поискам да напуснете!

Бенджамин Рейнолдс, който трудно се оставяше да бъде ядосан, трупаше раздразнение, достигащо опасно ниво. Трябваше да си напомня, че тази възрастна жена бранеше делото на своя живот и в тези обстоятелства всичко ставаше много по трудно.

— Не бих искал да ме вземате за свой враг. Не съм нито враг, нито фанатик. Честно казано, вторият ви намек ми е много по-неприятен от първия.

— Отново вие правите предположения — прекъсна го Елизабет Скарлати. — Не бих ви и удостоила с нивото на мой враг. Мисля, че сте малък човек, който използва злобни клевети, за да постигне користните си цели.

— Да заповядаш убийството на човек не е злобна клевета!

— Какво казахте?

— Това е най-тежкото обвинение, което имаме… Макар и да има смекчаващи вината обстоятелства, ако това ви успокоява.

Възрастната жена изгледа Бенджамин Рейнолдс с презрение. Той не обърна внимание на погледа й.

— Убитият — чиято смърт е била наредена от вашия син — е бил сам убиец… Капитан на кораб, работил с най-гнусните индивиди на престъпния свят. Върху него лежи отговорността за многобройни убийства.

Елизабет Скарлати се надигна от стола си.

— Повече няма да търпя това — тихо каза тя. — Отправяте най-тежките възможни обвинения и после се оттегляте зад стена от недомлъвки.

— В странни времена живеем, мадам Скарлати. Не можем да сме навсякъде. Не го и искаме, честно казано. Не храним съчувствие към войните между гангстерите. Нека погледнем истината в очите. Те често постигат повече от нас.

— И вие поставяте моя син в тази… категория?

— Аз никъде не го поставям. Той сам се е поставил.

Елизабет бавно пристъпи от бюрото си до прозореца с изглед към улицата.

— Колко още хора във Вашингтон знаят за тези гнусни клюки?

— За всичко, което ви казах ли?

— И за най-малката част от него.

— Имаше някакви слухове в Министерството на финансите. Но нищо, което някой би пожелал да поеме за разследване. Колкото се отнася до останалото, само прекият ми подчинен и очевидецът на случая знаят.

— Имената им?

— О, не.

— Лесно мога да ги науча.

— Не би ви помогнало особено много.

Елизабет се извърна:

— Разбирам.

— Чудя се дали наистина разбирате?

— Каквото и да си мислите, не съм идиот. Не вярвам и на дума от това, което чух. Но не бих искала върху името на Скарлати да пада каквато и да е сянка на подозрение… Колко, мистър Рейнолдс?

Началникът на Група номер 20 отвърна на пронизващия поглед на Елизабет по същия начин.

— Николко. Нито пени, благодаря ви… Ще продължа по следите. А ме изкушавате да повдигна обвинения и срещу вас.

— Ех, глупав стари човече!

— Дяволите да го вземат, престанете!… Единственото, което искам е истината!… Не, не е само това. Искам и всичко това да бъде прекратено. Преди някой да пострада. Смятам, че толкова заслужава и всеки герой, награден за храброст. Особено в тези луди времена… И искам да знам защо!

— Всяка догадка за вас се превръща в основание. Отказвам да поема този път!

— Исусе Христе! Трудно се излиза на глава с вас.

— Много по-трудно, отколкото предполагате!

— Не можете ли да разберете?… Всичко свършва дотук! В този момент! Ако, разбира се, успеете да спрете всякакви бъдещи… дейности, както ги нарекохте. Според нас, вие можете да направите това… Но си мисля, че и вие бихте искали да научите защо? Тъй като и двамата знаем, че синът ви е богат — защо?

Елизабет само продължи да гледа втренчено в него и Рейнолдс разбра, че тя няма да му отговори.

Направил бе каквото можеше и казал каквото трябваше. Останалото зависеше от нея.

— Приятен ден, мадам Скарлати… Длъжен съм да ви кажа, ще наглеждам падроне Скарлати.

— Кого?

— Попитайте сина си.

Пристъпвайки тежко, Рейнолдс излезе от стаята. Хора като Елизабет Скарлати го изтощаваха. Вероятно, мислеше си той, защото не вярваше да си заслужават целия изграден около тях ореол. С гигантите винаги бе така.

Елизабет — още до прозореца — гледаше как възрастният мъж затвори външната врата след себе си. Видя как той слезе по стълбите и тръгна по Пето авеню.

Старецът погледна нагоре към фигурата на прозореца и погледите на двамата се срещнаха.

Никой не даде някакъв знак.