Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (14)

Глава 13

В един и двайсет сутринта Бенджамин Рейнолдс бе потънал удобно в едно кресло в апартамента си в Джорджтаун. На скута си държеше една от папките, които канцеларията на Главния прокурор бе изпратила до Група номер 20. Всичко на всичко папките бяха шестнайсет и Бен бе разделил купчината по равно между себе си и Гловър.

Под натиска от страна на Конгреса и особено от сенатора на Ню Йорк Браунли, канцеларията на Главния прокурор щеше да провери и последната възможна следа. Дори синът на Скарлати да бе потънал вдън земя, хората на Главния прокурор трябваше да изпишат няколко тома обяснения върху този факт. А след като Група номер 20 е имала досег — макар и кратък — с живота на Ълстър Скарлет, то от Рейнолдс също се очакваше да добави нещо. Дори и ако това не представляваше нищо.

Като се сещаше, че Гловър е принуден да вниква в същия сорт глупости, Рейнолдс чувстваше известна вина.

Както всички доклади по разследвания на безследно изчезнали лица, материалът бе пълен с милион дребни факти. Дати, часове, минути, улици, къщи, имена, имена, имена. Хронология на незначителното с придадена важност. Важност, която може би съществуваше някъде, за някого. Глава, раздел, абзац, изречение, дори и една дума вероятно можеше да отвори вратите за някого.

Но не и за член на Група номер 20.

Щеше да се извини на Гловър по-късно тази сутрин.

Внезапно телефонът иззвъня. Резкият звук в тишината на необичайния час стресна Рейнолдс.

— Бен? Гловър е…

— Боже мой! Изкара ми ангелите! Какво има? Някой се обади ли?

— Не, Бен. Това сигурно можеше да почака и до сутринта, но реших да ти направя удоволствието да заспиш с усмивка на уста, разбойнико…

— Ти си пил, Гловър. Изкарай си го на жена си, не на мен. Какво, по дяволите, съм ти сторил?

— Даде ми тези осем библии от кабинета на Главния прокурор, ето какво… И открих нещо!

— Исусе Христе! За онази работа в Ню Йорк! По доковете?

— Не. Нещо, което никога досега не бяхме свързвали със Скарлет. Може и да не излезе нищо, но може и да е…

— Какво?

— Швеция. Стокхолм.

— Стокхолм? Какви ми ги говориш?

— Зная доклада на Понд наизуст.

— Уолтър Понд? Ценните книжа?

— Точно така. Първият му меморандум пристигна през май миналата година. Първата вест за книжата… Спомняш ли си?

— Да, да, помня. И какво?

— Според доклада в шестата папка Ълстър Скарлет е бил в Швеция миналата година. Ще пробваш ли да отгатнеш кога?

Рейнолдс направи пауза, преди да отговори. Вниманието му бе погълнато от почти невъобразимата сума от трийсет милиона долара.

— Не е бил по Коледа, предполагам — каза той меко не като въпрос, а като констатация.

— Както казваш, за някой хора може и това да е било. Може би Коледа в Швеция идва през май.

— Ще говорим за това сутринта — каза Рейнолдс и затвори слушалката, без да чака отговор или „лека нощ“ от подчинения си. Отиде бавно до мекия фотьойл и седна.

Както винаги мисловните процеси на Бенджамин Рейнолдс се втурнаха далече напред, отвъд наличната информация, към усложненията, към разклоненията.

Ако предположението на Гловър, че Ълстър Скарлет има пръст в стокхолмската афера бе обосновано, от това би следвало, че Скарлет е още жив.

Ако това бе вярно, значи американски облигации и акции на стойност трийсет милиона долара са били незаконно изнесени от него за продажба на Стокхолмската борса.

Никой индивид, нито дори Ълстър Стюарт Скарлет не можеше да сложи ръка на ценни книжа за трийсет милиона долара.

Освен, ако налице не бе някакъв заговор.

Но що за заговор би могло да е това? С каква цел?

Ако самата Елизабет Скарлати бе част от конспирацията — а това трябваше да се вземе предвид с оглед размера на капитала — защо се бе въвлякла и тя?

Нима се бе излъгал в нея напълно? Възможно бе.

Възможно бе и да е бил прав преди повече от година. Синът на Скарлати не бе сторил всичко онова, за да се позабавлява, или защото е срещнал лоши приятели. Не и ако Стокхолм се окажеше в играта.

 

 

Гловър кръстосваше неспокойно пространството пред бюрото на Рейнолдс.

— Така е. Визата на Скарлет сочи, че е влязъл в Швеция на десети май. Меморандумът на Понд носи дата петнайсети.

— Виждам. Мога да чета.

— И какво ще направиш?

— Какво ще направя? Не мога да си мръдна и пръста. На практика не разполагаме с нищо. Имаме един меморандум, който поставя на вниманието ни някои слухове, както и датата, на която един американски гражданин е влязъл в Швеция. Ти какво друго виждаш?

— Стига слуховете да са основателни, връзката е очевидна и ти много добре го знаеш! В пет от десет възможни случая, ако предположенията на Понд са верни, Скарлет трябва да е в Стокхолм в момента.

— Стига да носи нещо за продан.

— Както ти казах.

— Доколкото си спомням, първо някой трябва да обяви, че нещо е откраднато, преди друг да викне „Крадец!“. Ако тръгнем да отправяме обвинения, единственото, което всеки Скарлати е достатъчно да каже, е, че няма представа за какво говорим и тогава ще се окажем увиснали от върха на едно много високо юридическо дърво. А те дори могат и това да не направят. Те могат просто да не удостоят въпроса ни с отговор — както би се изразила старата дама — а момчетата от Хълма ще се погрижат за останалото… Това управление — за тези, на които неговото съществуване е известно — е олицетворение на проклятието. Целта му е общо взето диаметрално противоположна на прекалено много чужди цели в този град. Ние трябва да осъществяваме контрол и баланс — изводите можеш да си правиш и сам. Мнозина във Вашингтон биха искали да ни няма.

— Тогава нека по-добре канцеларията на Главния прокурор да получи информацията и да ги оставим сами да си правят изводите. Май нямаме друг избор.

Бенджамин Рейнолдс натисна крак в пода и столът му плавно се завъртя, за да го постави с лице към прозореца.

— Това и би трябвало да сторим. И ще го направим, ако настояваш.

— Това пък какво значи? — попита Гловър, отправяйки думите към тила на началника си.

Рейнолдс завъртя обратно стола си и погледна своя подчинен.

— Мисля, че бихме могли сами да свършим тази работа по-добре. По-добре от Правосъдието, от Финансите, дори и от Бюрото. Те са отговорни пред десетина комисии. Ние не сме.

— Това би представлявало превишаване на правата.

— Не смятам. А докато в този стол седи моя милост, значи превишаване на правата не е имало, нали?

— Естествено. Но защо искаш да се захващаме с тази работа?

— Защото има нещо гнило във всичко това. Разбрах го но очите на старицата.

— Тук не блестиш с особено ясна логика.

— Но ми стига. Видях го.

— Бен? Ако изникне нещо, което е пряко силите ни, ще отидеш ли при Главния прокурор?

— Имаш думата ми.

— Тогава, съгласен съм. Какво ще правим сега?

Бенджамин Рейнолдс се надигна от стола си.

— Кенфийлд още в Аризона ли е?

— Да, във Феникс.

— Извикай го тук.

Кенфийлд. Човек, толкова сложен, колкото и задачата пред тях. Рейнолдс не го харесваше, нямаше му изцяло вяра. Но той щеше да напредне по случая по-бързо от всеки друг.

В случай, че приемеше да се продаде, Бен Рейнолдс щеше да забележи. Все някакси щеше да усети. Кенфийлд не бе чак толкова опитен.

Ако това станеше, Рейнолдс щеше да притисне данъчния инспектор и щеше да стигне до истината за делата на Скарлати. Кенфийлд не бе някой, от когото не могат да се лишат.

О, да. Матю Кенфийлд бе добър избор. Ако тръгнеше да преследва Скарлати по правилата на Група номер 20, повече нямаше какво да се желае. В противен случай, ако пожелаеше да направи друг избор — без да може да устои на неговата примамливост — щеше да бъде върнат обратно и пречупен.

По-точно — унищожен. Но истината щеше да излезе наяве.

Бен Рейнолдс седна и се зачуди на собствената си циничност.

Спор нямаше. Най-бързият начин, по който мистерията на Скарлати би могла да бъде разгадана, превръщаше Матю Кенфийлд в пионка.

Пионка, която влизаше сама в капана.