Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (42)

Глава 41

Влакът затрака по релсите на античния мост, свързващ бреговете на река Рона, и навлезе в женевската гара. Елизабет Скарлати седеше в купето си, наблюдавайки първо баржите по реката, носле високите й брегове и локомотивния парк. Женева бе чист град. Излъсканият му вид помагаше да се скрие факта, че множество държави и безброй гиганти в бизнеса използваха този неутрален град, за да изострят още повече конфликта между своите интереси. Докато влакът влизаше в града, й мина през ума, че мястото на някой като нея бе всъщност в Женева. Или може би самата Женева вече принадлежеше на някой като нея.

Тя хвърли поглед към струпания на отсрещната седалка багаж. Единият куфар бе събрал нужните й дрехи, а трите по-малки чанти бяха натъпкани с документи. Документи, събрали хиляди изводи, които в комплект се превръщаха в набор от най-смъртоносните оръжия. Сведенията включваха цифри за пълното състояние на всеки от хората от Цюрих, за всеки източник на средства, който те притежаваха. В Женева я очакваше и допълнителна информация. Но това бе друг вид амуниция. Напомняше донякъде за преддверието на Страшния съд. Защото в Женева тя щеше да получи и пълната и подробна картина на състоянието на „Скарлати индъстрис“. Юридически точно оценената стойност на всички активи, авоари, имоти, контролирани от групировката. И срещу всяка отделна част от това състояние бе записано името на готов купувач. Подготовката на евентуалните сделки бе приключила и осъществяването им можеше да настъпи моментално с изпращането на телеграма до нейните адвокати.

И това бе напълно вероятно да стане.

Всеки отделен елемент на състоянието бе следван не само от традиционните две колонки с цифри, посочващи покупната и продажната стойност, но и от трета колона. Тя сочеше размера на една сериозна отстъпка, която гарантираше, че с извършването на транзакцията купувачът се превръщаше в значително по-богат човек. Всяко име бе изразило готовност за действие, която не можеше да бъде отказана. Всичко това включваше финансови операции на най-високо ниво, извършени с най-големите тънкости на банковото дело, но в крайна сметка заключаващи се до фундаменталния закон на икономическия стимул — печалбата.

И Елизабет разчиташе именно на този последен фактор. Неговата противоположност бе единственото, което оставаше за нея, но и тук всичко бе внимателно преценено.

В нарежданията й, пренесени в запечатан плик през Атлантика, се подчертаваше дебело, че всеки отделен контакт — за който по една ударна група от администратори трябваше да работи двайсет и четири часа в денонощието — трябваше да се осъществи в пълна секретност, и то само с лица, чието положение им позволяваше да се разпореждат с огромни финанси. Гарантираните печалби правеха невалидни всякакви бъдещи обвинения в безотговорност. Всеки един от контрагентите щеше да излезе от сделката с ореола на герой пред себе си или своята стопанска общност. Цената за това обаче бе абсолютна надеждност в действията до завършването на операцията. Възнаграждението съответстваше на цената. Милионери, търговски гиганти и банкери от Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и Палм Бийч зарязваха всяка друга работа, за да се срещнат в конферентните си зали с именитите си колеги от една от най-престижните нюйоркски адвокатски кантори. Гласовете бяха приглушени, погледите — разбиращи. Извършваше се финансова сеч. Заверявани бяха подписи.

И, разбира се, това, което последва, трябваше да се случи.

Невероятно добрият късмет разпалва радостни пориви, които не са пръв приятел на конфиденциалността.

Двама или трима се разприказваха. После станаха четирима или петима. После — дузина. Но не повече… Цената.

Последваха телефонни разговори, без почти никой от тях да се води от офис, а почти всички — в тихото уединение на библиотеки или тайни леговища. Повечето от тях се водеха нощем, под меката светлина на настолни лампи и с чаша старо уиски наблизо.

В най-висшите стопански кръгове тръгна слухът, че нещо необичайно става в Скарлати.

Това бе достатъчно. Елизабет знаеше, че това щеше да е достатъчно. Все пак, цената… И слуховете достигнаха и хората от Цюрих.

Матю Кенфийлд се бе излегнал върху седалките в собственото си купе, вдигнал крака върху възглавничката срещу себе си под единствения си куфар. И той гледаше през прозореца към откриващата се пред него Женева. Току-що бе изпушил една от тънките си пури и димът бе застинал на пластове в неподвижния въздух на малкото помещение. Помисли да отвори прозореца, но бе твърде потиснат, за да се движи.

Бяха изминали точно две седмици от деня, в който бе дал на Елизабет Скарлати нейната едномесечна отсрочка. Четиринайсет дни на хаос, станали още по-трудни за него поради болезненото му усещане за собствената му безполезност. Безполезност, превръщаща се в бич за самия него. Не можеше да направи нищо и нищо не се очакваше от него. Елизабет не бе поискала той да „сътрудничи тясно“ с нея. Не бе поискала никой да работи с нея. Бе решила да действа соло. Рееше са сама като своенравен орел-патриций в безкрайните простори на собствените си небеса.

Най-отговорното му задължение бе покупката на канцеларски материали като купища хартия, моливи, тетрадки и безкрайни кутийки с кламери.

Дори издателят Томас Оливие бе отказал да се срещне с него, очевидно според инструкциите на Елизабет.

Кенфийлд бе никому ненужен, след като бе станал ненужен на Елизабет. Дори Джанет се отнасяше с известна отчужденост към него, като винаги се извиняваше за настроението си, очевидно признавайки го. И той започна да разбира какво бе станало. Бе се превърнал в проститутка. Бе се продал, услугите му бяха приети и заплатени. Вече не им трябваше почти за нищо. Знаеха, че пак ще могат да го използват, както проститутката можеше винаги да се ползва.

Разбираше невероятно добре как се чувстваше и Джанет.

Нима всичко с нея бе свършило? Възможно ли бе това да стане? Той си отговори отрицателно. Тя му отговори същото. Помоли го да покаже достатъчно сила и за двамата, но не се ли самозаблуждаваше тя за негова сметка?

Той започна да се пита дали бе още способен на точна преценка. Гнилите плодове на безделието, които намираше в себе си, го плашеха. Какво бе направил? Можеше ли да го поправи? Действаше в свят, с който не можеше да привикне.

Освен с Джанет. Тя не бе част от този свят. Тя бе част от него. Трябваше да бъде!

Свирката на локомотива изпищя два пъти и острото скърцане на метал в метал започна да забавя хода на колелетата. Влакът навлизаше в женевската гара и Кенфийлд чу бързото чукане на Елизабет по стената, която разделяше купетата им. Чукането го подразни. Прозвуча му като подвикване на нетърпеливия господар на дома към слугата.

Както всъщност и беше.

— Аз ще се справя с този, вие поемете другите два. Останалото нека вземат носачите.

Кенфийлд послушно даде нарежданията на носача, взе двете чанти и последва Елизабет, която вече се отдалечаваше.

Тъй като трябваше да жонглира с куфарите през изходи, стълби и перони, бе изостанал на около метър-два след Елизабет. Именно на тези два куфара минута по-късно те дължаха живота си.

В началото бе само някакво смътно тъмно движение, уловено от периферното му зрение. После стреснатият вик на няколкото пътници зад гърба му. После писъците. И тогава той видя.

Набрала скорост, към тях напредваше масивна количка за багаж с огромен стоманен нос за пренасяне на по-тежки сандъци, издаден отпреде й. Металната поставка бе на около метър от земята и напомняше на грозно, гигантско острие.

Кенфийлд отскочи встрани, докато набралото скорост чудовище скъсяваше разстоянието точно срещу него и в същия миг метна дясната си ръка около кръста на Елизабет, издърпвайки я от пътя на мамутската стоманена вилка. Количката се разби във вагона на педя от техните тела.

Мнозина в тълпата изпаднаха в истерия. Никой не знаеше дали някой не бе ранен или убит. Носачи пристигнаха на бегом. Викове и писъци екнаха из целия перон.

Останала без дъх, Елизабет каза в ухото на Кенфийлд:

— Куфарите! С вас ли са куфарите?

За голямо свое учудване Кенфийлд видя, че лявата му ръка продължава да държи единия куфар. Бе затиснат между гърба на Елизабет и стената на вагона. Куфарът в дясната му ръка бе изпаднал.

— Единият е тук. Другия го изпуснах.

— Намерете го!

— За Бога!

— Намерете го, не чувате ли!

Кенфийлд разбута с ръце събралата се около тях тълпа. Заоглежда се по земята и видя кожената чанта. Тежките предни колела на багажната количка я бяха прегазили, но чантата макар и смачкана бе здрава. Проби си път между десетина зяпачи и протегна ръка надолу. В същия, миг друга ръка с дебела, необикновено масивна длан се провря към смачканата кожена дръжка. Ръката бе облечена в ръкав на палто от каша. Женско палто. Кенфийлд натисна по-силно и докосвайки чантата, я придърпа към себе си. Инстинктивно, всред панорамата от панталони и палта, той сграбчи с другата си ръка дебелата китка и вдигна поглед нагоре.

Наведено надолу, с бесен поглед в очите и дебела гуша, пред него се откри едно скулесто лице, което нямаше никога да забрави. Бе го запомнил заедно с оня отвратителен червено-черен коридор на четири хиляди мили оттам. Бе Хана, прислужницата на Джанет!

Очите им се срещнаха и се разпознаха. Посивялата й коса, с цвят на метал бе прикрита плътно от тъмнозелена тиролска федора, която подчертаваше още повече увисналата плът на лицето. Огромното й тяло бе приклекнало, грозно и зловещо. С невероятна сила тя издърпа китката си от хватката на Кенфийлд, при което го изблъска назад, така че той падна по гръб върху количката и хората около нея. После бързо се изгуби в тълпата към изхода на гарата.

Кенфийлд се надигна, притискайки смачкания куфар под мишница. Погледна след нея, но тя вече бе изчезнала. Остана неподвижен за момент, притискан от обърканите хора наоколо.

Проправи си път обратно към Елизабет.

— Отведете ме оттук. Бързо!

Тръгнаха надолу по платформата. Елизабет стискаше лявата му ръка под лакътя с повече сила, отколкото той предполагаше, че тя притежава. Дори му причиняваше болка. Оставиха възбудената тълпа след себе си.

Започна се — каза тя, като гледаше право напред.

Навлязоха под купола, където тълпата още не бе оредяла. Кенфийлд не спираше да се оглежда във всички посоки, стараейки се да фиксира нетипичен силует, чифт очи, неподвижна фигура или някой чакащ. Дебелата жена с тиролската шапка.

Излязоха през южния изход на площад „Айзенбан“ и се оказаха пред дълга колона таксита.

Кенфийлд задържа Елизабет настрана от първото такси. Тя бе изплашена. Искаше да не спират нито за миг.

— Ще докарат багажа отделно.

Той не отговори. Вместо това я придърпа наляво към втората кола и предизвиквайки още по-голямата й загриженост, даде знак на шофьора на трето такси. Затвори вратата на колата и огледа смачкания и скъп куфар Марк Крос. Спомни си подпухналото, ядовито лице на Хана. Ако нейде съществуваше женски архангел на мрака, то това трябваше да е тя. Той даде на шофьора името на хотела.

— Il n’ya plus de bagage, monsieur?

— Не, ще го донесат отделно.

Старицата току-що бе преживяла нещо ужасяващо, затова той реши да не споменава за Хана докато не стигнат до хотела. Трябваше да се успокои. И в същото време са запита кой от двамата се нуждае повече от успокоение, Елизабет или той. Ръцете му все още трепереха. Погледна към Елизабет. Тя продължаваше да гледа втренчено пред себе си, без да вижда нищо.

— Добре ли сте?

Отговор не последва близо минута.

— Мистър Кенфийлд, върху вас лежи невероятно голяма отговорност.

— Не разбирам какво точно имате предвид.

Тя се обърна и го погледна. От блясъка и високомерното й превъзходство нямаше и следа.

— Не ги оставяйте да ме убият, мистър Кенфийлд. Не им позволявайте да го направят точно сега. Накарайте ги да почакат до Цюрих… След Цюрих могат да правят каквото поискат.