Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (46)

Глава 45

Майор Матю Кенфийлд — на възраст четирийсет и пет, почти четирийсет и шест години — бе опънал крака по дължината на задната седалка на военната кола. Бяха навлезли в селището Ойстър бей и бледият сержант наруши мълчанието.

— Наближаваме, майоре. Събудете се.

Събуждане. И всичко се връщаше на мястото си, но с цената на какво усилие. По лицето му се стичаха вадички пот. Сърцето му биеше ритмично непозната тема.

— Благодаря, сержант.

Колата зави на изток по Харбър роуд към крайморската улица. Докато се приближаваха към дома му, майор Матю Кенфийлд се разтрепери. Сграбчи китките си, пое дълбоко въздух и го задържа. Прехапа език. Не можеше да рухне точно сега. Не можеше тъй снизходително да си позволи момент на самосъжаление. Не можеше да причини това на Джанет. Дължеше й толкова много.

Сержантът умело зави по тесния път, покрит със сини камъни, и спря пред пътеката, която водеше до главния вход на голямата вила. Сержантът обичаше да шофира до Ойстър бей с богатия майор. Въпреки дажбите тук винаги имаше много и хубава храна, а питиета винаги бяха чудесни — само от най-доброто за Камшафт, както бе известен той в казармата на запасния шофьор.

Майорът бавно излезе от колата. Сержантът бе загрижен. Нещо не беше наред с майора му. Надяваше се, че това няма да означава, че ще тръгнат веднага обратно за Ню Йорк. По-възрастният мъж изглежда с мъка се задържаше на краката си.

— Добре ли сте, майоре?

— Да, сержант… Какво ще кажете да преспите в яхтклуба тази нощ? — той не погледна към войника, докато говореше.

— Разбира се! Прекрасно, майоре! — той винаги преспиваше там. Апартаментът в яхтклуба имаше пълна кухня и много пиене. Дори телефон. Но сержантът още не бе получил знак, че телефонът щеше да бъде употребяван. Той реши да си опита късмета. — Ще имате ли нужда от мен, майоре? Мога ли да се обадя на един-двама приятели тук?

Майорът тръгна по пътеката. Обърна се и отвърна тихо:

— Правете каквото поискате, сержант. Само стойте надалече от радиотелефона. Разбрано ли е?

— И още как, майоре! — сержантът форсира с гръм двигателя на колата и се понесе надолу към брега.

Матю Кенфийлд застана пред бялата, поръбена с орнаменти врата и защитените лампи от двете й страни.

Неговият дом.

Джанет.

Вратата се отвори и тя застана там — леко посивялата коса, която тя не желаеше да боядисва; вдигнатия нагоре нос над нежната, чувствителна уста; светлите, големи, търсещи, кафяви очи; нежната прелест на лицето й; приятната загриженост, която се излъчваше от нея.

— Чух колата. Никой не кара към яхтклуба, както Еванс!… Матю. Матю! Скъпи мой! Ти плачеш!