Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Skarlati Inheritance, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Коларов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2009 г.)
Издание:
ИК „Бард“, 1993
Оформление на корицата: „Megahrom“, Петър Христов
Редактор: Богомил Самсиев
Компютърна обработка: Линче Шопова
Bantam Books, 1982
История
- — Добавяне
Глава 36
Джанет Саксън Скарлет, все още със затворени очи, потърси с ръка под чаршафа тялото на своя любим. Него го нямаше, така че тя отвори очи, вдигна глава и стаята се завъртя около нея. Клепачите й натежаваха, а стомахът я болеше. Все още бе изтощена, а и малко пияна.
Матю Кенфийлд бе на писалищната маса по гащета. Бе опрял лакти на масата и брада в дланите си, вперил поглед в листа хартия пред себе си.
Джанет го наблюдаваше, убедена, че той не я забелязва. Обърна се на една страна, за да може да го гледа.
Той не бе обикновен човек, мислеше си тя, но, от друга страна, не бе и твърде забележителен, ако се изключи това, че тя го обичаше. Какво в него й се виждаше тъй привлекателно, почуди се тя. Не бе като мъжете от нейния свят, дори и тези от новия свят, опознат от нея. Повечето от онези, които тя познаваше, бяха остроумни, галантни, с безупречна външност и като цяло загрижени за външната страна на нещата. Но Матю Кенфийлд не се поместваше в този свят. Неговото остроумие се дължеше на интуитивна интелигентност и не бе свързано с обноски. В някои отношения у него се долавяше и известна обърканост; увереността му, доколкото я имаше, се раждаше на базата на разсъждения и преценки, а не бе просто вродена.
Освен това други мъже бяха далеч по красиви, макар че и той можеше да бъде поставен в категорията „приятен на вид“ с малко твърди черти… Точно така, заключи тя, той оставяше усещането, както с действията, така и с вида си, на сигурност и независимост, но емоционалното му поведение бе по-различно. С нея той бе невероятно нежен, почти слаб…
Тя се запита дали наистина е слаб. Тя знаеше, че е дълбоко разтревожен и подозираше, че Елизабет му е предоставила пари, с които да действа от нейно име… Той не знаеше как точно да разполага с парите. Бе разбрала това по време на прекараните две седмици заедно в Ню Йорк. Очевидно му бе казано да харчи, без да се замисля за парите, с цел да създаде връзката помежду им — поне бе намекнал за това. И двамата се бяха засмели, защото това, което трябваше да бъде прикритие и се плащаше от държавата, бе всъщност самата истина… Тя би се радвала да плати пътя сама. Бе плащала и за други, но никой не й бе тъй скъп, както Матю Кенфийлд. Никой никога нямаше да й бъде толкова скъп. Той не бе част от нейния свят. Той предпочиташе друг, не толкова космополитен свят, помисли си тя. Но Джанет Саксън Скарлет знаеше, че ще може да се адаптира, за да го задържи.
Може би когато всичко свършеше, ако някога изобщо свършеше, щяха да намерят изход. Изход трябваше да има за този добродушен, грубичък, но нежен младеж, който бе и човекът, по-ценен от всички срещани досега от нея. Обичаше го много силно и усещаше, че се безпокои за него. Това бе забележително за Джанет Саксън Скарлет.
Когато се бе завърнала предната вечер в седем часа, придружена от човека на Дерек, Фъргюсън, бе намерила Кенфийлд да седи сам в дневната на Елизабет. Изглеждаше напрегнат, раздразнителен, дори ядосан и тя не знаеше защо. Бе се извинил с половин уста за настроението си и накрая, без да я предупреди, я бе извел навън от апартамента и извън хотела.
Вечеряха в малък ресторант в Сохо. И двамата пиха много, като неговата уплаха се предаде и на нея. Въпреки това не поиска да й каже какво го притесняваше.
Бяха се върнали в стаята му с бутилка уиски. Сами в тишината се любиха. Джанет бе разбрала, че мъжът до нея бе увиснал единствено на някакво митично въже, уплашен да не го изпусне и да не полети надолу.
Докато го гледаше на бюрото, тя инстинктивно разбра каква бе истината — нежеланата истина — която подозираше от онзи ужасен миг преди повече от ден, когато той й бе казал „Джанет, боя се, че сме имали посетител.“
Този посетител бе нейният съпруг.
Тя се повдигна на лакът.
— Матю?
— О… Добро утро, приятелче.
— Матю… страх ли те е от него?
Мускулите в стомаха на Кенфийлд се изопнаха.
Тя бе разбрала.
Разбира се.
— Мисля, че няма да ме е страх… когато го намеря.
— Винаги е така, нали? Все се страхуваме от някой или нещо, което го няма.
Очите й започнаха да я болят.
— Така казва Елизабет.
Джанет седна в леглото, придърпвайки одеялото към раменете си, като се облегна на таблата зад главата си. Стана й студено и болката в очите й се засилваше.
— Тя ли ти каза?
— В крайна сметка… Не искаше. Но не й оставих друга възможност… Трябваше да ми каже.
Джанет прикова поглед в нищото пред себе си.
— Знаех — тихо каза тя. — Страх ме е.
— Разбира се, че те е страх… Но няма защо. Той не може да те докосне.
— Откъде си толкова сигурен? Мисля, че не бе така сигурен снощи — тя не си даваше сметка за това, но ръцете й започнаха да треперят.
— Да, не бях… Но единствено защото той просто съществуваше… Грозният призрак — жив и здрав… Независимо от това, колко дълго го чакахме, дойде като шок. Но това вече отмина — той взе химикала в ръка и отбеляза нещо на листа.
Внезапно Джанет се хвърли по лице на леглото.
— О, Боже, Божичко, Божичко — главата й бе заровена във възглавницата.
В началото Кенфийлд не разпозна молбата в гласа й. Тя не пищеше, нито викаше, а той се бе задълбочил в записките си. Сподавеният й стон бе от мъка, не отчаяние.
— Джан — започна той небрежно. — Джанет! — данъчният инспектор захвърли химикала и изтича до леглото. — Джанет!… Мила, моля те, недей. Недей, моля те, Джанет! — той я обгърна с ръце, опитвайки се да я успокои. После, бавно, вниманието му бе приковано от нейните очи.
Вместо да примигват от потока сълзи, те стояха широко отворени, сякаш бе изпаднала в транс. Транс, предизвикан от ужас.
Той повтаряше и повтаряше името й.
— Джанет. Джанет. Джанет. Джанет…
Тя не реагираше. Изглежда потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в страха, който я бе обладал. Започна да стене, първо по-тихо, после все по-високо.
— Джанет! Престани! Недей, Джанет! Престани!
Тя не го чуваше.
Вместо това, тя се опита да го отблъсне, да се отскубне от него. Голото й тяло се гърчеше на леглото, ръцете й се замятаха, удряйки го.
Той стегна хватката си около нея, за момент уплашен, да не й причини болка.
Внезапно тя спря. Отметна назад глава и заговори със задавен глас, какъвто той по-рано не бе чувал.
— Проклет да си!… Проклеет!!
Тя удължи последната си дума, докато се превърна в писък.
Краката й се разтвориха бавно, против волята й, върху чаршафа.
Със същия задавен гърлен глас прошепна:
— Свиня! Свиня! Свиня! Свиня!
Кенфийлд я гледаше с ужас. Тя заемаше позата на полов акт, поддавайки се на ужаса, който я бе обхванал и който щеше да се усилва все повече.
— Джанет, за Бога, Джан!… Недей! Недей! Никой няма да те докосне! Моля те, скъпа!
Момичето се засмя грозно и истерично.
— Ти си тази карта, Ълстър! Ти си проклетото вале… вале… — тя бързо сключи крака плътно един върху друг и вдигна ръце, за да прикрие гърдите си. — Остави ме на мира, Ълстър! Моля те, Божичко, Ълстър! Не ме докосвай!… Ще ме оставиш ли на мира? — тя се сви като бебе и започна да плаче.
Кенфийлд се протегна към края на леглото и я зави с одеялото.
Беше го страх.
Страхът, че тя можеше изведнъж, без предупреждение, да се превърне в насилваната курва на Скарлет, бе смразяващ.
Но това бе факт и той трябваше да го приеме.
Тя се нуждаеше от помощ. Може би много повече помощ, отколкото той можеше да й даде. Той нежно погали косите й и легна до нея.
Затваряйки очи, хълцането й бавно премина в дълбоко дишане. Той се надяваше, че тя спи, но не можеше да е сигурен. Във всеки случай щеше да я остави да си почине. Това щеше да му даде време да реши как точно да й каже всичко, което тя трябваше да научи.
Следващите четири седмици сигурно щяха да са ужасни за нея.
Както и за него, и за Елизабет.
Но сега се бе появил и нов момент в ситуацията, който доскоро липсваше, и Кенфийлд бе благодарен, че бе станало така. Той съзнаваше, че не трябва да си позволява подобно чувство, защото то противоречеше на неговия професионален инстинкт.
Това бе омраза. Собствената му лична омраза.
Ълстър Стюарт Скарлет вече не бе обектът на международно издирване. Сега той бе човекът, когото Матю Кенфийлд възнамеряваше да убие.