Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (43)

Глава 42

Елизабет и Кенфийлд прекараха три дни и нощи в стаите си в хотел „Д’Акорд“. Кенфийлд бе излязъл навън само веднъж и бе открил, че е следен от двама мъже. Не се бяха опитали да го нападнат или отвлекат и това го наведе на мисълта, че го смятат за така незначителен на фона на голямата мишена — Елизабет, че отстраняването му не си заслужаваше риска от намесата на женевската полиция, която имаше репутацията на обезпокоително строга формация, враждебна към всички, които смущаваха деликатното равновесие в неутралния град. Опитът го бе научил, че в мига, в който те се появят заедно, може да очаква атака, не по-малко свирепа от тази на женевската гара. Искаше му се да може да изпрати два реда на Бен Рейнолдс, но знаеше, че е невъзможно. Беше му наредено да стои извън Швейцария. В докладите си бе изпуснал почти цялата информация с ключово значение. Елизабет се бе погрижила за това. Група номер 20 не знаеше почти нищо за конкретната ситуация и мотивите на основните фигури в нея. Ако изпратеше спешна молба за помощ, тя трябваше да включва поне частично обяснение на ситуацията, което щеше да доведе до незабавната намеса на посолството. Рейнолдс не би изчаквал законната процедура. Не би оставил Кенфийлд да бъде хванат и държан без връзка с останалия свят.

Резултатите биха били предвидими. Без него Елизабет нямаше никакъв шанс да стигне до Цюрих. Щеше да бъде убита от Скарлет още в Женева. А другата мишена тогава щеше да е Джанет в Лондон. Тя не можеше да остане в „Савой“ безкрайно. Дерек също не би могъл да поддържа мерките си за безопасност твърде дълго. В крайна сметка тя щеше да си отиде, или пък Дерек щеше загуби търпението си или предпазливостта си. Тя също щеше да бъде убита. Оставаха Ченсълър Дрю, жена му и седем деца. Биха се намерили милион разумни причини, за да напуснат и те затънтеното си канадско убежище. За да бъдат изклани. Ълстър Стюарт Скарлет щеше да победи.

При мисълта за Скарлет Кенфийлд намери сили да събере това, което бе останало от гнева му. Бе почти толкова, че да компенсира страха и потиснатостта му. Почти.

Той влезе в дневната, която Елизабет бе превърнала в свой кабинет. Пишеше на масата в средата на стаята.

— Спомняте ли си прислужницата от къщата на сина ви? — запита той.

Елизабет остави молива си на масата. Бе проява на моментна любезност, не внимание.

— Да, виждала съм я в малкото случаи, когато съм ходила там.

— Откъде е тя?

— Доколкото си спомням, Ълстър я бе довел от Европа. Имала е ловна хижа в… Южна Германия — Елизабет вдигна поглед към данъчния инспектор. — Защо питате?

Години по-късно Кенфийлд щеше да разбере, че само желанието да намери подходящите думи, за да каже на Елизабет, че Хана е в Женева, го бе накарало да направи това, което той бе сторил — да направи крачка напред в този миг между Елизабет и прозореца. Щеше да носи този спомен до края на дните си.

Последва оглушителен звън на разбито стъкло и рязка, ужасно остра болка в лявото му рамо. Всъщност стори му се, че болката предшестваше трясъка. Ударът бе толкова силен, че завъртя Кенфийлд настрани и го просна върху масата, разпилявайки листата и пращайки лампата на пода. Последваха втори и трети изстрел, които отчупиха трески от дървената маса край тялото на Кенфийлд, докато той успя панически да се обърне настрана и да събори Елизабет от стола на пода. Болката в рамото му бе неописуема и огромно червено петно плъзваше бързо по ризата му.

За пет секунди всичко бе свършило.

Елизабет бе приклекнала до ламперията на стената. Бе едновременно и изплашена, и благодарна. Гледаше към данъчния инспектор, който лежеше пред нея, притискайки рамото си с ръка. Бе уверена, че той се бе хвърлил пред нея, за да я предпази от куршумите. Той до края на дните й не разсея това убеждение.

— Лошо ли сте ранен?

— Не зная. Само ужасно боли… Никога не съм бил раняван преди. Прострелян, искам да кажа… — той приказваше с усилие. Елизабет започна да се приближава до него. — По дяволите! Стойте на мястото си! — той вдигна очи и видя, че и двамата бяха извън обсега на прозореца. — Вижте, можете ли да стигнете до телефона? Ниско по пода. Не се изправяйте!… Мисля, че ще трябва лекар… Лекар — каза той и изпадна в безсъзнание.

Трийсет минути по-късно Кенфийлд дойде на себе си. Лежеше в леглото си с неудобна превръзка, която стягаше цялата горна част на гърдите му. Почти не можеше да се движи. Виждаше размазаните очертания на три фигури пред себе си. След като успя да фокусира погледа си, видя Елизабет да седи на края на леглото и да гледа към него. Вдясно от нея имаше мъж, облечен с палто, а зад нея — униформен полицай. Приведен, от лявата му страна, по риза, стоеше полуплешив мъж със строго лице, очевидно — лекар. Той заговори на Кенфийлд. Акцентът му бе френски.

— Моля, вдигнете лявата си ръка.

Кенфийлд се подчини.

— Краката, моля.

Той отново изпълни.

— Можете ли да завъртите глава?

— Какво? Къде?

— Преместете главата си напред и назад. Не се опитвайте да сте забавен — Елизабет бе вероятно най-облекчения човек в радиус от двайсет мили от хотел „Д’Акорд“. Тя дори се усмихваше.

Кенфийлд заклати глава напред и назад.

— Не сте ранен сериозно — изправи се лекарят.

— Изглеждате разочарован — отговори данъчният инспектор.

— Мога ли да му задавам въпроси, Herr Doktor? — запита швейцарецът зад Елизабет.

Лекарят отговори с разваления си английски.

— Да. Куршумът го е засегнал леко.

Каква бе връзката между двамата обърканият Кенфийлд не можеше да разбере, но не му остана и време да мисли за това. Елизабет заговори.

— Вече обясних на тези господа, че вие просто ме придружавате в деловото ми пътуване. Напълно сме объркани от случилото се.

— Бих се радвал, ако мъжът отговаря сам, мадам.

— Проклет да съм, ако мога да ви кажа нещо повече, мистър… — Кенфийлд спря по средата. Нямаше смисъл да се прави на глупак. Щеше да има нужда от помощ. — Но, като си помисля пак, може и да успея — той погледна към лекаря, който обличаше сакото си. Швейцарецът разбра намека.

— Много добре. Ще почакаме.

— Мистър Кенфийлд, какво повече можете да добавите?

— Прехвърляне в Цюрих.

Елизабет разбра.

Лекарят излезе и Кенфийлд откри, че може да лежи и на дясната си страна. Швейцарският Geheimpolizist заобиколи леглото, за да е по-близо.

— Седнете, сър — каза Кенфийлд и мъжът придърпа един стол. — Това, което ще ви кажа, би изглеждало глупаво за някой като мен и вас, които трябва да изкарваме с работа прехраната си — смигна данъчният инспектор. — Въпросът е частен — не засяга никой извън фамилията — семейна работа е, но вие можете да ни помогнете… Говори ли английски вашият човек?

Швейцарецът погледна за миг униформения полицай.

— Не, monsieur.

— Добре. Както казах, можете да помогнете. Както на добрата репутация на града си, така… и на себе си.

Швейцарският Geheimpolizist придърпа стола си още по-близо.

Бе възхитен.

Настъпи следобедът. Бяха взели предвид разписанието на влаковете в кръгъл час без четвърт и бяха ангажирали предварително лимузина с шофьор. Билетите им за влака бяха закупени от хотела на името на Скарлати, което осигуряваше преференциално отношение и за запазването на най-добрите възможни купета за едно кратко пътуване до Цюрих. Багажът им бе изпратен по стълбите час по-рано и депозиран в чакалнята до главния вход. Етикетите бяха четливо написани, указвайки и местата във влака. Дори службата за таксиметров превоз бе известена да ангажира носачи в Цюрих. Кенфийлд реши, че дори човекът с най-нисък коефициент на интелигентност в Европа трябва да се досети накъде желае да тръгне Елизабет Скарлати.

Пътуването от хотела до гарата отнемаше около дванайсет минути. Половин час преди отпътуването на влака за Цюрих, стара жена с плътен черен воал пред лицето, придружена от млад мъж с чисто нова мека шапка и ръка, крепяща се на превръзка около врата му, излязоха от хотела и влязоха в една лимузина. Придружаваха ги и двама женевски полицаи, с ръка на кобурите си.

Нямаше никакви инциденти и двамата пътници се втурнаха в гарата и после в купето си.

Докато влакът бавно потегляше от женевската гара, друга възрастна жена, придружена от младолик мъж, също с превързана лява ръка, но прикрита от палтото му и с шапка Брук брадърс, излязоха през служебния вход на хотел „Д’Акорд“. Възрастната жена бе облечена с униформата на полковник от Червения кръст, женски батальон, включително и с нужното кепе. Шофьорът на колата, който ги пое, бе също член на Международния червен кръст. Двамата бързо влязоха на задната седалка и младият мъж затвори вратата. Веднага свали целофана от една тънка пура и каза на шофьора:

— Тръгваме.

Докато колата ускоряваше по тясната пътека към главния път, старицата заговори с умолителен глас.

— Наистина, мистър Кенфийлд, трябва ли непременно да пушите тези ужасни неща?

— По силата на Женевската конвенция, госпожо, на затворниците са разрешени цигари от дома.