Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (18)

Глава 17

Джеферсън Картрайт уви тялото си в хавлия и излезе от сауната на клуба си. Отиде под душа за масаж и остави тънките, остри като иглички струйки на водата да разтриват черепа му. После вдигна нагоре лице, докато кожата му не го заболя от малката водна канонада. После бавно направи водата хладна, после студена, после ледена.

Беше се напил юнашки предната нощ. Всъщност бе започнал още рано следобед и до полунощ се бе подредил така, че реши да остане в клуба, вместо да си ходи у дома. Имаше всички основания да празнува. От триумфалната си среща с Елизабет Скарлати насам бе прекарал няколко дни в анализи (най-добрите, на които бе способен) на делата на фондация Скаруик. Сега бе готов да се държи на нужното ниво с началниците си. Договорът с Елизабет изобщо не напускаше ума му. Бе решил да го държи в куфарчето си, докато научи достатъчно за Скаруик, така че дори собственият му адвокат да остане впечатлен. Докато водата се изсипваше на главата му, той си спомни, че бе оставил куфарчето в един от сейфовете на гара Гранд сентръл. Много от колегите му се кълняха, че сейфовете на Гранд сентръл са по-сигурни от трезор. Че са по-сигурни от трезорите на Скарлати, и той можеше да се закълне.

Щеше да вземе договора следобед и да го занесе на адвокатите си. Щяха да се изненадат и той се надяваше, че ще го питат за Скаруик. Щеше да ги залее с бърз говор и лавина от факти и цифри така, че да загубят и ума, и дума. Все едно че вече ги чуваше.

— Боже мой, Джеф, приятелю! Нямахме и най-малка представа!

Картрайт се засмя на глас под душа.

Той, Джеферсън Картрайт, бе най-достойният кавалер от Кавалерите на Вирджиния! Тези северни смотаняци с префърцунените си пренебрежителни обноски, които не можеха дори да задоволят собствените си жени, сега ще трябва да се съобразяват със стария Джеф. По негов тертип!

Боже мой, помисли си той, можеше да купи и продаде половината от членовете на клуба си! Бе прекрасен ден!

След душа Джеферсън се облече и отдаден в пълна степен на новопридобитата си власт, влезе весело в частния бар. Повечето от членовете бяха дошли за обяд и с фалшива любезност неколцина приеха предложеното им от него питие. Неохотата им обаче, се превърна в умерен ентусиазъм, когато Джеферсън между другото обяви, че „е поел финансовите дела на Скаруик“.

Двама или трима внезапно откриха, че дебелакът Джеферсън Картрайт всъщност има качества, които не бяха забелязали по-рано. Наистина свестен мъж, като се замисли човек… Определено имаше талант! Скоро тежките кожени столове около кръглата дъбова маса, избрана от Джеферсън, бяха запълнени.

Щом като стрелките на часовника наближиха два и половина, членовете на клуба се извиниха и поеха към офисите и телефоните си. Мрежата от комуникации бе активирана и изненадващата новина за завоюването на фондацията Скаруик от Джеферсън Картрайт гръмна.

Един джентълмен, все пак, не си тръгна. Остана с няколко от редовните посетители и се присъедини към ухажорите на Джеферсън Картрайт. Бе може би около петдесетгодишен и олицетворяваше така търсения от застаряващите членове на висшето общество нехайно изтънчен образ. Чак до прошарените си мустаци, които бяха идеално подстригани.

Странното бе, че никой на масата не можеше да си спомни със сигурност името му, но никой и не искаше да си го признае. Това, все пак, бе клуб.

Джентълменът грациозно се намести в стола до Джеферсън в секундата, когато той остана свободен. Поведе непринуден разговор с южняка и настоя да поръча по още едно питие за всички. Когато питиетата пристигнаха, перфектно облеченият джентълмен се пресегна към две мартинита и по средата на разказвания от него виц ги постави за момент пред себе си. Като завърши разказа си, подаде едната чаша на Джеферсън.

Джеферсън вдигна питието и пи с пълни глътки.

Джентълменът се извини. Две минути по-късно Джеферсън Картрайт падна върху масата. Очите му не бяха зачервени или затворени като на някой, прехвърлил мярката си с алкохола. Просто бяха широко отворени, почти изскочили от черепа му.

Джеферсън Картрайт бе мъртъв.

А джентълменът така и не се завърна.

В центъра на града в редакцията на един нюйоркски таблоид старият словослагател чукаше чевръсто матрицата на малката новина. Щеше да се появи на десета страница.

БАНКЕР УМИРА В МОДЕРЕН МЪЖКИ КЛУБ

Словослагателят не бе особено заинтересуван.

Няколко машини по-настрана друг работник натискаше клавишите на друга новина. Тази пък беше вмъкната между рекламите за продажби на дребно на четирийсет и осма страница.

ОГРАБЕН СЕЙФ НА ГАРА ГРАНД СЕНТРЪЛ

Човекът зацъка с език. Нищо ли вече не бе сигурно на този свят?