Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (31)

Глава 30

Събуди го телефонът.

— Матю?

— Кажи, Джан? — докато хване слушалката, ръката му се схвана и го заболя.

— Във фоайето съм. Казах на майка Скарлати, че имам да пазарувам.

Данъчният инспектор погледна часовника си. Бе единайсет и половина. Бе имал истинска нужда от този сън.

— Какво се е случило?

— Никога не съм я виждал такава, Матю. Тя е изплашена.

— Това е нещо ново. Каза ли нещо за Шефийлд?

— Не. Аз трябваше да го направя. Тя просто го подмина и каза, че положението се било променило.

— И нищо друго? Само това?

— Да… И още нещо. Каза, че щяла да говори с теб следобед. Имало проблеми в Ню Йорк, за които трябвало да се погрижи. Мисля, че ще ти каже, че е решила да си тръгне от Англия за вкъщи.

— Това е невъзможно! Какво точно каза тя?

— Говореше много неясно. Че Ченсълър бил глупак и нямало смисъл да се пилее време в търсене на зелен хайвер.

— Тя не вярва на това!

— Знам, че е така. Не бе и убедителна. Но ще направи каквото си е намислила. Какво ще правиш?

— Ще я изненадам. Надявам се. Пазарувай поне два часа, ако нямаш нищо против.

Уговориха се за късен обяд и с това разговорът им завърши. Трийсет минути по-късно данъчният инспектор прекоси фоайето на „Савой“ и влезе в ресторанта, където си поръча закуска. Не бе време, в което да рискува да работи на гладен стомах. Имаше нужда от енергия.

Носеше досието на Бертолд със себе си. Беше си обещал да го прегледа, или поне по-голямата част от него, на масата. Отвори го, положи го отляво на чинията си и започна от върха на първата страница.

Жак Луи Амон Бертолд, четвърти маркиз на Шательоро.

Бе досие, подобно на много други, посветени на каймака на обществото. Изчерпателни сведения за родословното дърво, постовете и титлите на всяка негова издънка до четири поколения назад в бизнеса, правителството, обществото — всичките с впечатляващо звучене и лишени от значение за всеки външен; състоянието на Бертолд — огромно — бе разположено предимно на британска територия, както бе казала Елизабет Скарлати; образованието на въпросния обект и последвалото му издигане в света на търговията; клубовете му — всичките много престижни; хобитата му — автомобили, коневъдство, кучета — също престижни; спортните страсти — поло, ветроходство, Матерхорн и Юнгфрау — не само престижни, но и колоритни, атлетични; накрая, мненията за обекта на негови съвременници — най-интересната част и въпреки това най-често пренебрегваната от професионалистите. Ласкателствата бяха обикновено изричани от приятели или съдружници, които се надяваха да спечелят от това. Недоброжелателните отзиви идваха от врагове или конкуренти, надяващи се да навредят.

Кенфийлд извади един молив и отбеляза две точки в досието.

Първата бе на страница 18, параграф 5.

Без някаква особена причина освен факта, че изглеждаше не на място — непривлекателна — и съдържаше името на един град, който Кенфийлд си спомни, че фигурираше и в европейската обиколка на Ълстър Скарлет.

Фамилия Бертолд имаше значителни капиталовложения в Долината на Рур, които бяха продадени на Германското министерство на финансите няколко седмици преди убийството в Сараево. Офисите на Бертолд в Щутгарт и Тасинг бяха закрити. Сделката предизвика буря сред френските делови среди и фамилия Бертолд бе подложена на критики от Търговската камара и в многобройни вестникарски статии. До конфликт обаче не се стигна благодарение на обяснението, че Германското министерство на финансите е платило невъобразимо висока цена. Обяснението е било потвърдено. След войната собствеността в Долината на Рур е била закупена обратно от Ваймарското правителство. Офисите в Щутгарт и Тасинг са били отново открити.

Втората точка, на страница 23, параграф 2, се отнасяше до една от създадените наскоро от Бертолд корпорации и включваше следния пасаж.

Партньори на маркиз дьо Бертолд във фирмата за внос са мистър Сидни Мастерсън и мистър Харолд Лийкок…

Мастерсън и Лийкок.

И двамата бяха в списъка от Цюрих. Всеки притежаваше по един от четиринайсетте имота в Швейцария.

Не можеше да се каже, че бе изненадващо. Просто свързваше Бертолд с контингента от Цюрих.

Изобщо не бе изненадващо. Бе само успокояващо — от професионална гледна точка — да се знае, че още едно парче от мозайката си идваше на мястото.

Докато привършваше кафето си, непознат мъж с дрехи като на обслужващия персонал се доближи до данъчния инспектор.

— От рецепцията, сър. Две съобщения за вас.

Кенфийлд изведнъж се разтревожи. Пое подадените му бележки.

— Можехте да изчакате да мина оттам.

— И двете страни помолиха да не правим това, сър.

— Разбирам. Благодаря ви.

Първото съобщение бе от Дерек.

Незабавно установи връзка с мене.

Втората бележка бе от Елизабет Скарлати.

Моля, елате в апартамента ми в два и половина. Въпросът не търпи отлагане. По-рано не мога да ви приема.

Кенфийлд запали една от тънките си пури и се намести удобно в извитите столове на савойския ресторант. Дерек можеше да почака. Англичанинът вероятно бе известен за новата сделка на Бенджамин Рейнолдс с британското правителство и ако нямаше да се ядосва, сигурно щеше да се извинява. Щеше да отложи Дерек.

Скарлати, от друга страна, бе взела решение. Ако Джанет се бе оказала права, тя си стягаше багажа. Пренебрегвайки за момент своите потенциалните загуби от това, той никога нямаше да може да обясни промяната на поведението й на Рейнолдс, Гловър или който и да е друг в Група номер 20. Похарчил бе хиляди долари, разчитайки на съдействието на Елизабет.

Данъчният инспектор се сети за посетителя на старицата, четвъртия маркиз на Шательоро, ветеран от Матерхорн и покорителя на Юнгфрау, Жак Луи Бертолд. Защо бе нахлул в апартамента на Скарлати точно по този начин? Нима бе само заради заключената врата и увереността, че тя ще остане все така заключена? Или за да хвърли в ужас Елизабет? Или е търсил нещо?

Така, както той и Дерек бяха търсили в тъмнината, два етажа по-нагоре.

Веднъж застанал срещу нея, какво би могъл Бертолд да каже, за да пречупи волята й? Какво изобщо можеше да изрече той, че да изплаши Елизабет Скарлати?

Можеше да й обещае смъртта на сина й, ако бе още жив. Това евентуално би свършило работа… Всъщност, дали? Синът й я бе предал. Предал бе „Скарлати индъстрис“. Кенфийлд хранеше противоестественото чувство, че Елизабет би предпочела смъртта на сина си пред продължаването на това предателство.

И въпреки всичко сега тя се оттегляше.

Кенфийлд отново бе обзет от чувството за недостатъчност, така, както бе станало на борда на „Калпурния“. Задачата, замислена като кражба, се бе усложнила от извънредни обстоятелства и необикновени хора.

С усилие той прехвърли разсъжденията си обратно върху Елизабет Скарлати. Бе убеден, че тя „не може да го приеме“ преди два и половина само защото подготвя завръщането си у дома.

Е, подготвил бе още една изненада за нея. Знаеше, че е имала среднощен посетител. Имаше и досието на Бертолд.

Досието тя можеше и да откаже да приеме. Но алпинисткото въже бе неопровержимо.

 

 

— В бележката си написах, че не мога да ви приема преди два и половина! Бихте ли уважили желанието ми?

— Не търпи отлагане. Пуснете ме бързо вътре!

Тя отвори вратата с отвращение и оставяйки я широко открита, се върна към средата на стаята, без да го изчака да влезе. Кенфийлд я затвори, спускайки шумно резето. Заговори, преди тя да успее да се обърне, за да го погледне.

— Прочетох досието. Зная защо посетителят ви не е трябвало да отваря вратата.

Ефектът бе като от пистолет, гръмнал пред старческото й лице. Старицата се извърна, рязко изви рамене назад и изкриви врат. Ако бе трийсет години по-млада, сигурно би скочила отгоре му в гнева си. После заговори така напрегнато, както никога по-рано не бе я чувал да говори.

— Безскрупулен негодник! Вие сте лъжец! Крадец! Лъжец! Лъжец! Ще ви натикам в затвора до края на живота си.

— Това бе много добре. Атака за атака! Ползвали сте го и друг път, но сега няма да мине. Дерек бе с мен. Намерихме въжето. Алпинистка екипировка — той ми каза — и с нея посетителят ви се е спуснал по стената на сградата.

Старицата се втурна към него с несигурна стъпка.

— За Бога, успокойте се! На ваша страна съм — той хвана тънките й рамене.

— Длъжен сте да го купите! Ох, Боже мой! Подкупете го! Извикайте го тук!

— Защо? Как да го купя? Кого?

— Дерек. От кога знаете? Мистър Кенфийлд, питам ви в името на всичко свято, от кога знаете?

— Откъм пет часа тази сутрин.

— Значи е казал и на други! Боже мили, разприказвал се е и пред други! — тя вече не бе на себе си и Кенфийлд започна да се плаши за нея.

— Сигурен съм, че е казал. Но само на преките си началници, а и самият той съвсем не е малък началник. Вие какво очаквахте?

Старицата направи усилие, с малкото останала й мощ, да се вземе в ръце.

— Може да сте станали причина за убийството на цялото ми семейство. Ако сте го направили, ще доживея да ви видя мъртъв.

— Това вече са силни думи! И по-добре да ги обясните!

— Няма да ви кажа нищо, докато не повикате Дерек на телефона.

Данъчният инспектор прекоси стаята до телефона и даде на телефониста номера на Дерек. В продължение на минута говори напрегнато и тихо и после се обърна към старицата.

— След двайсет минути той има заседание. Подготвил е пълен доклад и ще очакват от него да го поднесе.

Старицата се завтече към Кенфийлд.

— Дайте ми този телефон!

Той и подаде както поставката, така и слушалката.

— Мистър Дерек! Елизабет Скарлати. Каквото и да е това заседание, не отивайте там! Не съм свикнала да се моля на други, сър, но сега ви умолявам, не ходете там! Моля, моля ви не казвайте на никого за снощи! Ако го сторите, върху вас ще падне отговорността за смъртта на множество невинни хора. Повече от това в момента не мога да кажа… Да, да, както кажете… Ще ви приема, разбира се. След час. Благодаря. Благодаря ви!

Данъчният инспектор я наблюдаваше внимателно, докато говореше. После пристъпи към нея.

— Света Богородице! Започвам да проглеждам. Тази луда алпийска история. Акробатика в два часа през нощта. Това не е било нужно само за да ви изплаши до смърт — това е било необходимо!

— За какво говорите?

— От рано сутринта досега си мислех, че е Бертолд! И че е дошъл така, само за да ви изплаши до смърт! Но нищо не се получаваше. Той не постигаше нищо. Можел е да ви спре в коридора, в магазин, в ресторанта. Трябва да е бил някой, който не може да стори това! Някой, който не може да поема рискове никъде!

— Говорите несвързано! Глупости!

— Разбира се, че ще искате да се откажете от цялата работа! И защо не? Свършихте това, за което бяхте тръгнали! Намерихте го! Намерихте изчезналия си син, нали?

— Това е лъжа!

— О, не, не е. Толкова е ясно, че трябваше да го видя още снощи. Цялата история бе тъй странна, че започнах да търся и щури обяснения. Мислех, че е натиск със сплашване. Използва се доста от няколко години насам. Но, съвсем не е било това! Бил е нашият прочут герой от войната, завърнал се в света на живите! Ълстър Стюарт Скарлет! Единственият, който не би могъл да рискува да ви спре някъде навън. Единственият, който не би могъл да рискува, ако не отключите вратата!

— Измислици! Ще ги отрека!

— Отричайте каквото поискате! Сега аз ви давам право да избирате! Дерек ще е тук след по-малко от час. Или ще оправим това помежду си дотогава, или оттук директно ще телеграфирам до службата си, че според високо професионалната ми преценка, сме открили Ълстър Скарлет! А, за мой късмет, ще взема и снаха ви с мен.

Старицата изведнъж сниши гласа си почти до шепот. Запъти се с несигурна крачка към счетоводителя.

— Ако имате поне някакви чувства към това момиче, ще направите каквото ви помоля. Ако не го сторите, тя ще бъде убита.

Сега бе ред на данъчния инспектор да повиши тон. Това вече не бе вик на разгорещен спорещ, а рев на разгневен мъж.

— Не смейте да ми поставяте условия! Не се опитвайте да ме заплашвате нито вие, нито това проклето копеле, сина ви! Може и да купите част от мен, но цял не сте ме купили! Кажете му, че ще го убия, ако докосне момичето!

Умолявайки го, и без следа от срам, Елизабет Скарлати докосна ръката му. Той рязко я дръпна.

— Не са мои заплахи. Моля ви, в името на Бога, послушайте ме! Опитайте се да разберете… Безпомощна съм. И не може да ми се помогне!

Данъчният инспектор видя, че по набръчканите й бузи се стичат сълзи. Кожата й бе бяла като платно, а орбитите на очите й бяха черни от изтощение. Мина му през ума, съвсем без връзка с контекста на момента, че има пред себе си плачещ труп. Гневът му леко отстъпи място пред разума.

— Никой не трябва да е безпомощен. Не допускайте никой да ви внушава това.

— Вие я обичате, нали?

— Да. И поне заради това не се налага да сте чак толкова изплашена. Аз съм предан държавен служител. Но съм далеч по-предан на себе си, отколкото на държавата.

— Доверието ви не променя положението.

— Това ще може да се каже едва след като ми разкажете всичко.

— Не ми ли оставяте избор? Някаква алтернатива?

— Никаква.

— Тогава нека Бог се смили над вас. Поемате страхотна отговорност. От вас зависи животът на всички ни.

Тя му разказа.

И Матю Кенфийлд разбра точно какво щеше да направи. Дошло бе времето да се притисне маркиз дьо Бертолд.