Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (16)

Глава 15

Багажът на Елизабет бе вече натоварен на борда на британския лайнер „Калпурния“. Бе казала на семейството си, че събитията от последните няколко месеца са се отразили зле върху психическото й равновесие и здравето й, поради което възнамерява да остане за по-дълго в Европа, и то сама. Корабът й отплаваше на другата сутрин. Ченсълър Дрю се съгласи, че едно пътуване би могло да е от полза, но упорито настоя пред майка си да си вземе и придружител. Все пак Елизабет вече не бе млада и предвид напредналата й възраст, някой трябваше да я придружава. Ченсълър направи предложение този някой да е Джанет.

Елизабет от своя страна предложи Ченсълър Дрю да запази предложенията си за фондацията Скаруик, но въпросът с Джанет бе сложен на дневен ред.

Тя помоли момичето да я посети в къщата й късно следобед два дни преди отплаването на „Калпурния“.

— Трудно ми е да повярвам на това, което казвате Джанет. Не толкова за сина ми, а за вас. Обичахте ли го?

— Да. Така мисля. А може и да съм била заслепена от него. В началото имаше толкова много хора, толкова много места. Всичко се движеше така шеметно. Но после бавно осъзнах, че той не ме харесва. Не можеше да понася дори присъствието ми в една стая с него. За него бях една досадна необходимост. Боже мой! Не ме питайте защо!

Елизабет си спомни думите на сина си: „Време ми е… От нея ще излезе добра съпруга.“ Защо бе изрекъл тези думи? Защо това бе така важно за него?

— Беше ли ви верен?

Момичето метна глава назад и се засмя.

— Знаете ли какво значи да делите мъжа си с… Е, точно колко никой не знае.

— Според съвременната психология това държание на мъжете е често форма на компенсация, Джанет. Начин да се убедят, че са… в достатъчна степен мъже.

— Отново грешите, мадам Скарлати! — Джанет наблегна на името на Елизабет с леко презрение. — Вашият син бе в достатъчна степен мъж. Дори в предостатъчна. Може би не трябва да говоря за това, но ние се любехме много. Кога или къде, за Ълстър нямаше никакво значение. Нито пък дали аз исках, или не. Това бе последната му грижа. Имам предвид себе си.

— Защо се примирихте с този негов нрав? Това не мога да си обясня.

Джанет Скарлет бръкна в чантичката си. Извади кутия цигари и нервно запали една.

— Дотук ви казах достатъчно много… Защо да не кажа и всичко останало. Беше ме страх.

— От какво?

— Не зная. Така и не успях да го премисля. Може би от това какво ще кажат другите.

— Простете ме за израза, но това ми звучи глупаво.

— Забравяте, че бях съпругата на Ълстър Стюарт Скарлет. Бях успяла да го вържа… Не е лесно да се признае, че не бях съумяла да го задържа повече от няколко месеца.

— Разбирам какво имате предвид… И двете разбираме, че един развод на основа предполагаемо изоставяне би бил най-добър изход за вас, но това би ви изложило на безжалостна критика. Би се възприело като проява на най-лош вкус.

— Зная. Реших да изчакам да мине година, преди да получа развода. Една година е достатъчно време. Би извоювало известно разбиране.

— Не съм сигурна, че това би било във ваш интерес.

— Защо?

— Това би ви отделило изцяло, а отчасти и детето, от фамилията Скарлати. Ще говоря направо. При тези обстоятелства нямам вяра на Ченсълър.

— Не разбирам.

— Щом веднъж сложите началото, той ще използва и последното налично юридическо оръжие, за да бъдете обявена за негодна майка.

— Какво!

— Ще поиска да получи контрол и над детето, и над наследството. За щастие…

— Вие сте луда!

Елизабет продължи, все едно, че Джанет не я бе прекъснала.

— За щастие, чувството за приличие на Ченсълър — което понякога го прави смехотворен — няма да му позволи да предприеме действия, които могат да предизвикат скандали. Но, ако го предизвикате… Не, Джанет, разводът не е изход.

— Чувате ли се какво говорите?

— Уверявам ви, да… Ако можех да гарантирам, че ще съм жива след година, бих ви дала благословията си! Но не мога. А без възпиране от моя страна, Ченсълър би бил един вероломен звяр!

— Ченсълър не може да ми стори нищо. Нищо! На мен или на детето ми!

— Моля ви, скъпа. Не съм моралистка, но държанието ви не винаги е било безукорно.

— Не съм дошла тук, за да слушам подобни думи! — Джанет се надигна от дивана, остави цигарите в чантата и извади оттам ръкавиците си.

— Не съм съдник никому. Вие сте интелигентно момиче. Каквото и да сте правили, сигурна съм, имали сте си своите причини… Ако това би ви облекчило, според мен, сте прекарала една година в ада.

— Да, година в ада. — Джанет Скарлет започна да слага ръкавиците си.

Елизабет заговори бързо, докато прекосяваше стаята, за да застане зад бюрото си до прозореца.

— Но нека бъдем откровени. Ако Ълстър бе тук, или на което и да е известно място, един неоспорван и от двете страни развод би могъл да се уреди тихо и безпроблемно. В крайна сметка и двамата не сте били безупречни. Но, както казва законът, една от страните се намира в неизвестност, която може да продължи и вечно, но без да е официално обявена за мъртва. А има и дете, единствено дете. Това дете е наследникът на Ълстър. Това е проблемът, Джанет.

Елизабет вече се съмняваше дали момичето започва да разбира. Проблемът при богатите млади, реши тя, бе, че вземайки парите си наготово, те не осъзнават, че макар и страничен продукт, тези пари са реален източник на власт и поради това им качество се превръщат в страховита стока.

— Щом направите първата стъпка, лешоядите и от двата лагера ще започнат да се спускат надолу. В крайна сметка, името на Скарлати ще се подмята за смях дори в съблекалните на спортните клубове. А това аз няма да допусна!

Елизабет извади няколко папки от чекмеджето на бюрото си, избра една и върна останалите. Седна зад бюрото си и погледна момичето.

— Разбирате ли за какво говоря?

— Да, струва ми се — каза бавно момичето, поглеждайки надолу към стоплените си от ръкавиците длани. — Искате да ме заметете удобно под килима, тъй че нищо вече да не смути спокойствието на скъпоценните ви Скарлетови. — Тя се поколеба, после вдигна глава и отвърна на погледа на свекърва си. — А аз за момент си помислих, че може и да имате сърце.

— А вие едва ли заслужавате милостиня.

— Да, едва ли. Но след като и не търся такава, това не е от значение, нали? Предполагам, че се опитвате да сте добра по свой собствен начин.

— Значи ще постъпите, както ви предложих? — Елизабет премести папката, за да я сложи обратно в чекмеджето.

— Не — каза твърдо Джанет Саксън. — Ще постъпя точно както реша. И не смятам, че ще се подмятам за смях в спортните клубове.

— На ваше място не бих била така сигурна! — Елизабет удари с папката по бюрото.

— Ще чакам, докато изтече година — каза Джанет. — И после ще направя каквото трябва. Баща ми ще знае какво трябва да се направи. Ще постъпя както той каже.

— Баща ви може и да има някои резерви. Той е бизнесмен.

— Освен това, той ми е и баща!

— Разбирам това много добре, скъпа. Разбирам го така добре, че предлагам да ми разрешите да ви задам няколко въпроса, преди да си тръгнете.

Елизабет стана и прекоси стаята до вратата на библиотеката. Затвори я и заключи медната брава.

Джанет наблюдаваше действията на старицата колкото с любопитство, толкова и със страх. Не бе в стила на свекърва й да се притеснява от нечие неочаквано нахлуване. Всеки нежелан натрапник биваше моментално отпращан навън.

— Нямам какво повече да кажа. Искам да си вървя.

— Съгласна съм. Едва ли можете да кажете много — намеси се Елизабет, вече върнала се на бюрото си. — Приятно ли прекарахте в Европа, скъпа? Париж, Марсилия, Рим? Трябва да се признае, наистина, че Ню Йорк е сигурно скучно място за вас. Предполагам, че, както сте успели да се убедите, отвъд океана се предлага далеч повече.

— Какво искате да кажете?

— Точно това. Изглежда сте се наслаждавали на живота неразумно открито. Синът ми си е намерил доста характерен обект за своите похождения. Но, ако позволите, често е бил и далеч по-дискретен от вас.

— Не разбирам изобщо какво говорите.

Елизабет отвори папката и разгърна няколко страници.

— Да видим, тогава! Един цветнокож тромпетист в Париж, например…

— Един какво? Какво говорите?

— Завел ви е обратно в хотела ви, простете, вашия и на Ълстър хотел, в осем часа сутринта. Очевидно били сте с него цяла нощ.

Джанет бе втренчила невярващ поглед в свекърва си. Макар и зашеметена, успя да отговори бързо и тихо:

— Да. В Париж, да! Бях с него, но не така. Опитвах се да следя Ълстър. Половината нощ обикалях да го търся.

— Този факт не е упоменат тук. Видели са ви да се прибирате в хотела, подкрепяна от цветнокож.

— Бях изтощена.

— Пияна, пише тук…

— Тогава, това там лъже!

Възрастната жена обърна страницата.

— А после, една седмица в Южна Франция. Спомняте ли си края на тази седмица, Джанет?

— Не — колебливо отговори момичето. — Но какво правите? Какво имате там?

Елизабет стана, държейки папката по-далеч от очите на момичето.

— Хайде, моля ви. Онзи уикенд у мадам Ориол? Как там наричаха нейния шато… „Силуетът“? Доста драматично название.

— Тя бе приятелка на Ълстър!

— И вие, разбира се, нямахте представа какво значи „Силуетът“ за цяла Южна Франция от години насам.

— Не вярвам да намеквате, че съм имала нещо общо с тези работи?

— Какво имат предвид хората, като кажат, че са ходили в „Силуетът“ на Ориол?

— Не мога да повярвам!

— Какво се прави в „Силуетът“ на Ориол? — надигна се заплашително гласът на Елизабет.

— Не… Не зная. Не зная!

— Какво става там?

— Няма да ви отговоря!

— Това е много предвидливо от ваша страна, но боя се, че няма да мине! Публична тайна е, че специалитетите в менюто на мадам Ориол са опиум, хашиш, марихуана, хероин… Рай за използващите всякакъв род наркотици.

— Не знаех за това!

— Не знаехте? И не разбрахте нищо цял уикенд? В продължение на три дни, и то в разгара на сезона?

— Да!… Не! Разбрах и си тръгнах. Тръгнах си в момента, когато научих какво правят!

— Оргии за пристрастените към наркотиците. Прекрасна възможност за изтънчения пътешественик. Ден и нощ. А мисис Скарлет не била и чувала за това!

— Кълна се, не знаех!

Гласът на Елизабет придоби някаква по-блага твърдост.

— Убедена съм, че не сте знаели, скъпа, но не зная кой друг би ви повярвал — тя направи кратка пауза. — А има още много, много неща тук — прехвърли тя страниците, сядайки обратно на бюрото си. — Берлин, Виена, Рим. Особено Кайро.

Джанет изтича към Елизабет Скарлати и се наведе над бюрото й с разширени от ужас очи.

— Ълстър ме изостави за близо две седмици! Не знаех къде е. Умирах от страх!

— Видели са ви на възможно най-странни места, скъпа моя. Извършили сте дори и едно от най-тежките международни престъпления. Купили сте друго човешко същество. Купили сте роб.

— Не! Не съм! Не е вярно!

— О, да, това е самата истина. Купили сте едно тринайсетгодишно арабско момиче, продавано за проституция. В качеството ви на американска гражданка, има ясни закони…

— Това е лъжа! — прекъсна я с вик Джанет. — Казаха ми, че ако дам парите, арабинът ще ми каже къде е Ълстър! Само това направих!

— Не, не само това. Дали сте му и подарък. Малко тринайсетгодишно момиче, подарък за него, и вие го знаете. Чудя се, спомняте ли си понякога за нея?

— Исках единствено да намеря Ълстър! Повърнах, когато научих. Не бях разбрала! Не знаех какво говорят! Исках само да намеря Ълстър и да се махна от това ужасно място!

— Не бих се опитвала да ви опровергавам. Въпреки това, други ще го направят.

— Кой? — момичето вече трепереше.

— Съдилищата, като начало. Вестниците, след тях — Елизабет се вгледа в прималялото от страх момиче. — Моите приятели… Дори вашите собствени приятели.

— И вие ще позволите някой да използва тези клевети срещу мен?

Елизабет сви рамене.

— И срещу вашия внук?

— Съмнявам се дали той би останал за дълго ваш син, имам предвид от юридическа гледна точка. Сигурна съм, че съдът би го обявил под своя закрила, докато Ченсълър получи правата на настойник.

Джанет бавно седна на ръба на стола. След това с леко отворена уста, се разплака.

— Моля ви, Джанет. Не искам от вас да обличате монашеско расо. Не ви моля дори да се лишавате от нормалните удоволствия и желания за жена на вашата възраст. Не сте се ограничавали през последните няколко месеца, не очаквам да го нравите и в бъдеще. Моля ви само за нужната дискретност, малко повече от тази, която показвате, и разумната степен на физическа предпазливост. При липса на последната — незабавна поправка.

Джанет Саксън извърна глава с плътно затворени очи.

— Вие сте ужасна! — прошепна тя.

— Предполагам, че в момента изглеждам така във вашите очи. Надявам се, някой ден да промените мнението си.

Джанет скочи от стола си.

— Пуснете ме да изляза от тази къща!

— За Бога, помъчете се да разберете. Ченсълър и Алисън скоро ще пристигнат. Имам нужда от вас, скъпа.

Момичето изтича до вратата, забравяйки, че е заключена. Не успя да я отвори. От обзелата я паника гласът й бе паднал.

— Какво още можете да поискате?

Елизабет разбра, че бе спечелила.