Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (3)

Глава 2

Кафявият седан с надписи „Сухопътни войски на САЩ“ и на двете врати зави от Двайсет и втора улица надясно и навлезе в площад „Грамърси“.

На задната седалка Матю Кенфийлд се наведе напред, за да свали куфарчето от скута си на пода. Той придърпа надолу десния ръкав на палтото си, така че да прикрие дебелата сребриста на цвят верига, която в единия край стягаше здраво китката му, а в другия пронизваше металната дръжка на куфара.

Той знаеше, че съдържанието на този куфар, или по-точно фактът, че то се намираше в негово владение, означаваше приближаването на края му. Когато всичко приключеше и при положение, че останеше жив, щяха да го разпънат на кръст само и само да успеят да оневинят военните.

Армейският автомобил направи два завоя наляво и спря пред входа на масивната постройка на Грамърси армс. Портиер в ливрея отвори задната врата и Кенфийлд излезе от колата.

— Искам те тук след половин час — каза той на шофьора си, — не по-късно.

Бледият сержант, очевидно свикнал с навиците на началника си, отговори:

— Ще бъда тук след двайсет минути, сър.

Майорът прие отговора с кимване, обърна се и влезе в сградата. Едва в асансьора, докато се качваше нагоре, той усети вцепеняващата го умора. Номерът на всеки етаж оставаше да свети далеч по-дълго, отколкото трябваше, времето между етажите изглеждаше безконечно. И въпреки това той не бързаше. Не бързаше изобщо.

Осемнайсет години. Краят на лъжата, но не и краят на страха. Този край щеше да настъпи едва когато Крьогер бе мъртъв. А след него щеше да остане единствено вината. Но с нея той можеше да се примири, защото тя щеше да е само негова, а не на момчето, или на Джанет.

Този край щеше да донесе и неговата собствена смърт. Не смъртта на Джанет. Нито на Ендрю. Ако станеше нужна нечия смърт, тя трябваше да е неговата. Той щеше да се погрижи за това.

Нямаше да напусне Берн, Швейцария, преди Крьогер да умре.

Крьогер, или самият той.

Твърде вероятно и двамата.

Щом излезе от асансьора, той пое вляво и се насочи към вратата в дъното на малък коридор. Отключи я и влезе в голяма просторна трапезария с мебели в провинциален италиански стил. Два огромни, френски прозореца откриваха гледка към парка, а множеството врати водеха към спалните, дневната, килера и библиотеката. Кенфийлд се спря за момент при неизбежната мисъл, че всичко това също имаше вече осемнайсетгодишна история.

Вратата на библиотеката се отвори и оттам излезе младеж.

— Здравей, татко — кимна той на Кенфийлд без ентусиазъм.

Кенфийлд се загледа в момчето. Нужно бе голямо усилие, за да се овладее и да не се втурне да го прегърне.

Неговият син.

И синът, който не бе негов.

Той знаеше, че всеки опит за подобен жест щеше да бъде отхвърлен. Момчето бе вече неспокойно и — макар да се опитваше да го скрие — уплашено.

— Здравей — каза майорът. — Ще ми помогнеш ли сваля това тук?

Младият мъж се приближи до по-възрастния, промърморвайки:

— Естествено.

Заедно освободиха главната ключалка на веригата, а след това младежът я изпъна, вдигайки куфарчето, докато Кенфийлд намести комбинацията от цифри по втората ключалка отвътре на китката си. Освободен от куфара, Кенфийлд свали шапката, съблече палтото и униформеното си сако, след което ги преметна на близкото кресло.

Младежът продължаваше да държи куфара, неподвижно изправен пред майора. Бе с рядко приятни черти. Очите му бяха светлосини, под силно черни вежди; имаше прав, но леко вдигнат нагоре нос, а черната му коса бе гладко сресана назад. Страните му бяха със здрав наглед вид, като че ли бе получил някакъв постоянен загар. Висок бе малко над метър и осемдесет и носеше сиви спортни панталони, синя риза и сако от вълнен плат.

— Как се чувстваш? — запита го Кенфийлд.

Младежът замълча и после отвърна тихо:

— Е, за дванайсетия ми рожден ден ми подарихте с мама нова яхта. Тогава се чувствах по-добре.

Възрастният мъж върна усмивката.

— Не се и съмнявам.

— Това ли е? — Момчето постави куфарчето на масата и го поглади с пръсти.

— Това е всичко.

— Сигурно би трябвало да се чувствам удостоен с голяма чест.

— Нужно бе специално нареждане на президента, за да го изтеглим от Държавния департамент.

— Наистина ли? — вдигна поглед момчето.

— Не се безпокой. Той едва ли знае какво има вътре.

— Как така?

— Бе сключена сделка. С нужното взаимно доверие.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че ще повярваш, след като го прочетеш. Не повече от десетина души са го виждали в пълния му вид, а повечето от тях са мъртви. Последната четвърт от документа събрахме на части… през трийсет и осма. Намира се в отделната папка с оловните печати. Страниците не вървят по номера и трябва да бъдат подредени. Легендата е на първата страница.

Майорът бързо разхлаби възела на вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си.

— Нима всичко това е било необходимо?

— Така преценихме. Доколкото си спомням, използвахме и различни машинописки. — Майорът тръгна към вратата на една от спалните. — Бих ти предложил да подредиш страниците в последната папка, преди да започнеш да четеш.

Той влезе в спалнята, бързо съблече ризата и развърза обувките си. Младежът го последва и се подпря на рамката на вратата.

— Кога тръгваме? — попита момчето.

— В четвъртък.

— С какво?

— Бомбардировача на командването от Фери. От военновъздушна база „Матюс“ през Нюфаундленд, Исландия и от Гренландия до Ирландия. Оттам на неутрален самолет директно в Лисабон.

— Лисабон?

— Оттам ни поема швейцарското посолство. Те ще ни закарат до Берн… напълно защитени.

Свалил панталоните си, Кенфийлд избра от гардероба чифт светлосиви от каша и ги обу.

— Какво ще кажем на мама? — запита младежът.

Кенфийлд прекоси стаята и влезе в банята, без да отговори. Напълни мивката с топла вода и започна да сапунисва брадата си.

Момчето го следеше с очи, но без да се помръдва или да нарушава мълчанието. То усещаше, че по-възрастният мъж се измъчва много повече, отколкото си позволяваше да покаже.

— Би ли ми дал една чиста риза от второто чекмедже оттатък? Само я остави на леглото.

— Готово.

От подредените в купчина ризи в чекмеджето младежът избра една плътна, с широка яка.

— Днес е понеделник, така че имаме три дни — заговори Кенфийлд, докато се бръснеше. — На мен ми остава да уредя последните подробности, а ти ще имаш време да премислиш прочетеното. Ще имаш въпроси и едва ли трябва да ти казвам да ми ги задаваш винаги, щом трябва. Не че има кой друг да ти отговори, но ако все пак се разгорещиш и ти се прииска да вдигнеш телефона, недей.

— Ясно.

— Всъщност не се чувствай длъжен да запаметяваш каквото и да е. Не това е важното. Просто зная, че трябва да научиш за всичко това.

Беше ли откровен с момчето? Наистина ли бе нужно то да почувства бремето на единствената истина? Кенфийлд се бе убедил, че това трябваше да стане, защото независимо от годините и взаимната им привързаност, Ендрю бе част от фамилията Скарлет. След няколко години той щеше да наследи едно от най-големите състояния в света. Подобни хора трябваше да могат да поемат своята отговорност, когато това станеше необходимо, а не когато им бе удобно.

Но действително ли бе така?

Или Кенфийлд просто поемаше най-лесния за себе си път? Нека някой друг отговори! Божичко! Накарай някой друг да проговори!

Майорът попи лицето си с хавлията, постави си малко одеколон и започна да облича ризата си.

— Ако държиш да узнаеш, по-голямата част от брадата ти си стои.

— Не държа. — Той си избра вратовръзка от полицата на вратата в гардероба и свали един тъмносин блейзер от закачалката му. — Тръгна ли, можеш да започнеш да четеш. Ако излезеш да вечеряш, остави куфарчето вдясно от вратата в библиотеката. И го заключи. Ето ключа.

Той свали малко ключе от връзката си с ключове. Двамата мъже излязоха от спалнята и Кенфийлд се запъти към коридора.

— Ти или не ме чу, или не желаеш да ми отговориш, но какво, все пак, ще научи мама?

— Чух те — Кенфийлд се обърна към младия мъж. — Джанет не трябва да знае нищо.

— Защо? Ами, ако нещо се случи?

Кенфийлд бе вече видимо разстроен:

— Прецених, че тя не трябва да знае нищо.

— Не съм съгласен с теб — спокойно отвърна младежът.

— Това не ме засяга!

— А вероятно би трябвало. Доста съм важен за теб в момента… И не по мой избор, татко.

— И смяташ, че това ти дава право да издаваш заповеди?

— Смятам, че имам правото да бъда чут… Виж, зная, че ти е трудно, но тя ми е майка.

— Както и моя жена. Не забравяй и тази подробност, Енди. Нали?

Майорът направи няколко крачки към младежа, но Ендрю Скарлет се обърна и отиде до масата, върху която до лампата лежеше черното кожено куфарче.

— Не си ми показал как да отворя куфара ти?

— Отключен е. Отключих го в колата. А се отваря като всеки друг куфар.

Младият Скарлет натисна пружините и закопчалките подскочиха нагоре.

— Виж, снощи не ти повярвах — каза той тихо, докато вдигаше капака на куфарчето.

— Това не ме учудва.

— Да. Но, нямам предвид за него. На тази част вярвам, защото тя дава отговор на много въпроси около теб. — Той се обърна и погледна по-възрастния мъж. — Е, не точно въпроси, защото винаги смятах, че мога да си обясня действията ти. Все си мислех, че ти просто не приемаш Скарлетови… Не става дума за мен, а за фамилията — чичо Ченсълър, леля Алисън, децата. Вие с мама винаги сте им се смеели. Както и аз… Спомням си с каква мъка ми обясни защо последното ми име не можеше да е като твоето. Спомняш ли си?

— Болезнено — усмихна се леко Кенфийлд.

— Но през последните две години… ти се промени. Стана доста зъл спрямо Скарлетови. Мразеше дори да се споменава някоя от компаниите Скарлати. Избухваше всеки път, когато адвокатите на фамилията уреждаха срещи с теб и мама, за да обсъдят моето положение. Тя ти се ядосваше и казваше, че е глупаво от твоя страна… Но не е била права. Както разбирам сега… Така че, виждаш, готов съм да повярвам каквото и да има тук — каза момчето и затвори капака на куфара.

— Няма да ти е лесно.

— И сега не е, а още преодолявам само началния шок — неуспешно се опита да се усмихне той. — Но каквото и да е, ще трябва да го приема и да свикна с него… Никога не съм го познавал. Никога не е значел нещо за мен. Не обръщах особено внимание и на разказите на чичо Ченсълър. Разбираш ли, не исках да научавам нищо. И знаеш ли защо?

Майорът внимателно наблюдаваше младежа.

— Не, не зная — отговори той.

— Защото не исках да съм нечий друг, а само на теб… и Джанет.

О, Боже, уютно скрит на небето, помисли си Кенфийлд.

— Трябва да тръгвам — каза той и се насочи към вратата.

— Не още. Не сме приключили.

— Няма какво да приключваме.

— Не си чул на какво не повярвах снощи.

Кенфийлд спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Какво?

— Че майка… не знае за него.

Кенфийлд вдигна ръка от бравата и застана до вратата. Когато заговори, гласът му бе нисък и сигурен.

— Надявах се да избягвам този въпрос, докато прочетеш документа.

— Отговорът ми е нужен сега, а в противен случай няма да го прочета. Ако тя не трябва да научава за нещо, то поне трябва да знам защо, преди да продължа.

Майорът се върна в центъра на стаята.

— Какво искаш да ти кажа? Че това ще я довърши, ако разбере?

— Така ли е?

— Вероятно не. Но нямам смелостта да изпробвам.

— От кога знаеш?

Кенфийлд отиде до прозореца. Децата бяха изчезнали от парка. Вратите бяха затворени.

— На дванайсети юни, 1936 година, установих самоличността му с положителност. Внесох поправката в документа година и половина по-късно, на втори януари 1938.

— Исусе Христе.

— Да… Исусе Христе.

— И изобщо не й каза?

— Не.

— Защо, татко?

— Бих могъл да ти посоча двайсет или трийсет причини, които ще те впечатлят — каза Кенфийлд, докато продължаваше да гледа надолу към Грамърси парк. — Но три от тях винаги са били най-важните за мен. Първо — той й бе причинил достатъчно мъка, бе се превърнал в неин собствен вътрешен ад. Второ — щом почина баба ти, нямаше никой, който да може да го идентифицира. И третата причина — баба ти ми бе повярвала, когато казах, че съм го убил.

— Ти?

Майорът се извърна от прозореца.

— Да. Аз… Аз самият бях убеден в това… До такава степен, че принудих двайсет и двама свидетели да подпишат показания, потвърждаващи, че той е мъртъв. Подкупих един корумпиран съд край Цюрих, за да издаде смъртния акт. Всичко напълно законно… През оная юнска утрин на трийсет и шеста, когато научих истината, бяхме на вилата край залива. Седях във вътрешния двор, пиех кафе. Ти и майка ти миехте с маркуча малката платноходка и ме викахте да я сваля до морето. Ти не спираше да пръскаш Джанет с вода, а тя се смееше и викаше, докато се гонехте около лодката. Бе толкова щастлива!… Не й казах. Не се гордея със себе си, но това е.

Младежът седна на стола до масата. Опита се да заговори на няколко пъти, но казаното оставаше несвързано.

— Сигурен ли си, че още искаш да си мой? — попита тихо Кенфийлд.

Момчето вдигна поглед от стола.

— Трябва много да си я обичал.

— Както и сега.

— Тогава… пак искам да съм твой.

Недоизказаното чувство в гласа на младежа накара сърцето на Кенфийлд да се свие. Но си бе обещал да не прави това, каквото и да стане. Твърде много оставаше тепърва да се преодолее.

— Благодаря ти за това.

Той се обърна пак към прозореца. Уличните лампи бяха включени — през една — като че ли за да напомнят на хората, че световното зло можеше да нахлуе и тук, но вероятно нямаше да стане, така че те можеха да се отпуснат.

— Татко?

— Да?

— Защо трябваше да се върнеш и да промениш документа?

Настъпи дълго мълчание, преди Кенфийлд да отговори.

— Длъжен бях… Сега това звучи странно — „длъжен бях“. Трябваха ми осемнайсет месеца, за да взема това решение. Когато най-после го взех, ми бяха нужни по-малко от пет минути, да се убедя, че съм прав. — Той спря за момент, питайки се дали бе нужно да казва всичко на момчето. Безсмислено бе да прикрива нещо. — За Нова година през 1938, майка ти ми купи нов пакард роудстър. Прекрасен автомобил. Взех го да го изпробвам по пътя към Саутхемптън… Не съм сигурен какво точно стана — май воланът блокира. Така или иначе, катастрофирах. Колата се преобърна два пъти, преди да излетя от нея. Беше станала на пихтия, но на мен ми нямаше нищо. Бях съвсем невредим, като изключим малко кръв. Но тогава ми дойде наум, че можеше и да умра.

— Спомням си. Ти се обади от някаква къща и ние с мама отидохме да те вземем. Беше като пребит.

— Да. Тогава реших да отида до Вашингтон и да поправя документа.

— Не разбирам.

Кенфийлд седна до прозореца.

— Ако нещо наистина станеше с мен, Скарлет… Крьогер би могъл да съчини някоя ужасна история и да я използва, ако това ще му донесе изгода. Джанет бе уязвима, тъй като не знаеше нищо. Така че някъде истината трябваше да се каже… Но да се каже по начин, който би оставил без избор което и да е правителство, с единствено възможния изход — да елиминира Крьогер… незабавно. Колкото се отнася до тази страна, Крьогер измами много видни люде. Някои от тези известни мъже днес определят политиката ни. Други произвеждат самолети, танкове, кораби. А в момента, когато Крьогер се превърне в Скарлет, изникват хиляди нови въпроси. На които нашето правителство няма да поиска да отговаря сега. А може би и никога.

Той бавно разкопча вълненото си палто, но не искаше да го съблича.

— Адвокатите на Скарлати разполагат с писмо, което, в случай че умра или изчезна, трябва да бъде предоставено на най-влиятелния член на правителството, независимо каква администрация е на власт във Вашингтон. Адвокатите на Скарлати се справят с подобни задачи… Знаех, че войната идва. Всеки знаеше. Не забравяй, това беше през 1938… Писмото насочваше съответния служител към документа и истината в него.

Кенфийлд въздъхна дълбоко и отправи поглед към тавана.

— Както ще се убедиш, очертах и точен начин на действие в случай на война плюс алтернатива за мирно време. Майка ти трябваше да научи само в най-краен случай.

— И защо някой изобщо ще ти обръща внимание след това, което си направил?

Ендрю Скарлет мислеше бързо и това се харесваше на Кенфийлд.

— Понякога държавите… дори и държави в състояние на война помежду си, имат едни и същи цели. По въпроси, свързани с тези цели, винаги има открити канали за връзка… Хайнрих Крьогер е подходящ пример. Той е прекалено неудобен и за двете страни… В документа това става пределно ясно.

— Звучи цинично.

— Както и е… Според моите препоръки в срок от четирийсет и осем часа след смъртта ми, Върховното командване на Третия райх трябва да бъде достигнато и известено, че част от най-високопоставените лица в нашето Военно разузнаване от дълго време са подозирали, че Хайнрих Крьогер е американски гражданин.

Ендрю Скарлет се наведе напред, седнал на ръба на стола. Кенфийлд продължи, привидно незабелязвайки растящата тревога на момчето.

— Тъй като Крьогер постоянно влиза по секретни канали във връзка с мнозина американци, тези подозрения се очаква да бъдат потвърдени. В същото време, в резултат на… — Кенфийлд спря за миг, за да цитира точните думи — „смъртта на Матю Кенфийлд, бивш сподвижник на лицето, известно сега като Хайнрих Крьогер, правителството ни разполага с документи, доказващи недвусмислено, че Хайнрих Крьогер е умопобъркан до степен престъпност. Не желаем да имаме нищо общо с него. В качеството му на бивш гражданин, или на дезертьор.“

Младежът се надигна от стола, вторачен в доведения си баща.

— Това истина ли е?

— Това би било достатъчно, което е по-важното. Комбинация, гарантираща моментална екзекуция. Веднъж предател, а освен това и луд.

— Друго те попитах.

— Цялата информация е в документа.

— Бих искал да науча сега. Вярно ли е? Той… луд ли е, или това е трик?

Кенфийлд стана от стола до прозореца. Отговорът му бе почти прошепнат.

— Затова исках да почакам. Искаш прост отговор, а такъв няма.

— Исках да зная дали моят… баща е луд.

— Имаш предвид дали имаме документирано медицинско удостоверение, че той е душевноболен?… Не, такова няма. От друга страна, в Цюрих имаше десет мъже, шестима от тях са още живи, които го познаваха и имаха всички причини на този свят да желаят Крьогер да бъде смятан за лунатик… Това бе и единственият им изход. А имайки предвид кои бяха и самите те, възможността не бе пропусната. Този Хайнрих Крьогер, за когото се говори в оригиналния документ, е определен и от десетимата като маниак. Умопобъркан шизофреник. Колективно начинание като това не оставяше място за съмнение. Те нямаха избор… Но, ако попиташ мен… Крьогер бе умствено най-нормалният човек, който можеш да си представиш. И най-жестокият. И за това ще прочетеш.

— Защо не го наричаш с истинското му име?

Внезапно като че ли напрежението бе прехвърлило възможностите на Кенфийлд и той се завъртя рязко.

Ендрю наблюдаваше разгневения, зачервен мъж на средна възраст от другия край на стаята. Винаги го бе обичал, защото той заслужаваше обичта му. Добър, уверен, способен, забавен и — каква бе думата, която доведеният му баща употреби — уязвим.

— Ти не пазеше само мама, нали? Ти пазеше и мен. Направил си всичко, за да защитиш и мен… Ако той някога се бе върнал, нямаше да съм на себе си вече цял живот.

Кенфийлд вдигна лице към заварения си син.

— Не само ти. И много други хора. Знаех това.

— Но с тях нямаше да е същото — каза младият Скарлет и се върна до куфара.

— Можеш да си сигурен. Нямаше. — Той последва момчето и застана зад него. — Бих дал всичко, за да не се налага да ти го казвам. Мисля, че разбираш. Но нямах избор. След като Крьогер постави и теб в окончателните си условия, той не ми остави друга възможност, освен да ти кажа истината. Не бих могъл да го изиграя… Той вярва, че щом веднъж научиш истината, ще те обземе ужас, а аз ще съм готов да направя всичко, освен да те убия — а може би и това — за да не изпаднеш в паника. В този документ има информация, която може да унищожи майка ти и да ме изпрати в затвора, вероятно до края на живота ми. Да, Крьогер е помислил за всичко. Но е направил грешка. Защото не те познава.

— Наистина ли трябва да се срещам с него. Да разговаряме?

— Ще бъда в същата стая с теб. Там ще се договорим.

Ендрю Скарлет изглеждаше изненадан.

— Значи смяташ да се договаряш с него.

Беше неприятна констатация.

— Трябва да разберем какво той може да направи. Щом веднъж е доволен от това, че съм изпълнил своята част от уговорката, т.е. довел съм теб, ще трябва да видим какво е готов да предложи, и на каква цена.

— В такъв случай, не се налага да прочитам това, нали? — казаното не прозвуча като въпрос. — Единствено ще трябва да присъствам там… Добре, там ще съм.

— Ще го прочетеш, защото ти заповядвам.

— Добре. Добре, татко. Ще го прочета.

— Благодаря ти… Съжалявам, че ти говорих така — каза майорът и започна да закопчава палтото си.

— Няма нищо… Аз си го заслужавах… А, между другото, ако майка реши да ме потърси в училище? Знаеш, понякога го прави.

— От тази сутрин телефонът ти е под наблюдение. Прехвърлен е, по-точно. Системата работи добре. Имаш нов приятел на име Том Аренс.

— Кой е той?

— Лейтенант от разузнаването. Базиран в Бостън. Той знае програмата ти и ще дежури на телефона. Знае какво да каже. Отишъл си до Смит за един малко по-дълъг уикенд.

— Божичко, за всичко успяваш да мислиш.

— През по-голямата част от времето, да — Кенфийлд бе вече до вратата. — Тази нощ може и да не се прибера.

— Къде отиваш?

— Имам работа. Не ми се иска много да излизаш, но ако решиш да отидеш някъде, не забравяй за кабинета. Прибери всичко — той отвори вратата.

— Няма да излизам.

— Добре. И Енди… върху теб пада невероятна отговорност сега. Иска ми се да мисля, че сме те възпитали достатъчно добре, за да можеш да се справиш. Мисля, че ще успееш.

Кенфийлд излезе навън и затвори вратата зад себе си.

Младежът усети, че доведеният му баща скри нещо зад думите си. Беше се опитал да каже нещо друго. Момчето още гледаше във вратата, когато разбра какво бе това друго нещо.

Матю Кенфийлд нямаше да се върне.

Какво бе казал той? В най-краен случай, Джанет трябваше да разбере. Майка му трябваше да научи истината. И нямаше да има никой друг, който да й я каже.

Ендрю Скарлет погледна към куфарчето на масата.

Синът и доведеният баща щяха да тръгнат заедно за Берн, но оттам щеше да се върне само синът.

Матю Кенфийлд се бе отправил към своята смърт.

Кенфийлд затвори вратата на апартамента и се облегна на стената в коридора. Бе силно изпотен, а сърцето му биеше така силно, че му се струваше, че може да бъде чут зад вратата.

Погледна часовника си. Всичко бе продължило по-малко от час и той бе останал забележително спокоен. Сега му се искаше да отиде колкото може по-далече. Знаеше, че дори минималната смелост, морал или отговорност изискваха от него да остане с момчето. Но в момента той просто не можеше да го понесе. Ако не разпределяше товара над себе си, щеше да се побърка. Тази точка бе зачеркната и наред бе следващата.

Каква бе тя?

Утрешният ден.

Куриерът до Лисабон с предпазните мерки, описани до най-малка подробност. Една грешка и всичко щеше да се взриви. Куриерът щеше да тръгне чак в седем вечерта.

Можеше да прекара нощта и по-голямата част от деня с Джанет. Той отсъди, че това бе и длъжен да направи. Ако Енди се огънеше, първото нещо, което би направил, щеше да е да се свърже с майка си. След като не можеше да понесе да остане с него, трябваше да е с нея.

По дяволите канцеларията му! По дяволите и армията! По дяволите и правителството на Съединените щати!

С оглед на предстоящото му заминаване той беше под доброволно наблюдение двайсет и четири часа в денонощието. Да вървят по дяволите!

Очакваше се от него да е на не повече от десет минути път от служебен телетип.

Е, нямаше да бъде.

Щеше да прекара всяка възможна минута с Джанет. Тя стягаше вилата в Ойстър бей за зимата. Щяха да бъдат сами, може би за последен път.

Осемнайсет години и криеницата бе на път да приключи.

За щастие на неспокойния му разсъдък, асансьорът дойде бързо. Защото сега той бързаше. Към Джанет.

Сержантът задържа вратата на колата отворена и отдаде чест по най-добрия възможен начин. При нормални обстоятелства, майорът би се засмял и би напомнил на сержанта, че е все пак в цивилни дрехи. Вместо това, той отвърна на поздрава леко и скочи в колата.

— Към канцеларията ли, майор Кенфийлд?

— Не, сержант. Ойстър бей.