Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (95)

95.

Яшим сънуваше. Сънуваше, че двамата с Евгения са голи, застанали един до друг в снега и наблюдават как в короните на дърветата бушува огън. Не беше студено. Огънят напредваше, топлината се увеличаваше и снегът започваше да се топи. Той изкрещя: „Скачай!“ и двамата се хвърлиха към края на топящия се сняг. Не помнеше кога е тупнал на земята, ала затича през площада към стария кипарис. Евгения не се мяркаше наоколо, затова пък майсторът чорбар протегна ръка и подпали кипариса с клечка кибрит. Дървото пламна като факел, докато Яшим се държеше за него, притиснал лице към гладката кора. Опита се да се пусне, ала не успя, защото кожата му се бе разтопила и бе залепнала за ствола.

Закашля се и опита да вдигне глава. Отвори очи. Пред погледа му бе замъглено и не виждаше ясно. Направи повторно усилие да вдигне глава и този път с мляскащ звук бузата му се отдели от пейката за масажи, където лежеше облян в пот. Превъртя се, тялото му се хлъзна по пейката и краката му опряха в пода. Тъпа болка пулсираше в нозете му, но чак след известно време си даде сметка, че каменният под пари. Седна на пейката, вдигна крака и се огледа. Нямаше никого.

Парата се издигаше от пода на плътни панделки, които се сплитаха в гъста мъгла, запълнила цялата баня чак до купола. Яшим усети, че не може да диша. Въздухът бе толкова влажен и горещ, че всяка глътка дращеше гърлото му и не му носеше облекчение. С натежала ръка избърса потта от челото.

Сгорещената задимена баня създаваше усещане за неестествена интимност; струваше му се, че проблемът идва от очите и затова не успява да се ориентира. Завъртя глава, за да открие къде е вратата. Забеляза дървените налъми до пейката за масаж. Нахлузи ги и се олюля. Подпря се, а сетне, също като човек, на когото не му стигат силите да изгази снега, се заклатушка към вратата. Облегна се на нея и опипа за дръжката, ала повърхността бе гладка като стена. Нямаше дръжка.

Яшим задумка с юмруци. Не можеше да извика, защото дъхът му бе заседнал в гърлото. Никой не дойде. Блъскаше вратата, вля цялата си сила в рамото, но тя така и не помръдна. Масивният бук заглушаваше всички звуци. Той се отпусна на пода, притиснал една ръка към вратата за опора.

От пода се излъчваше топлина и не му позволяваше да остане дълго долу. Изправи се бавно, преви се и се облегна на стената. От кранчето в първата ниша вече не течеше вода. Под чучура бе останало малко, ала металната купа бе гореща и той не успя да загребе.

Нямаше представа колко дълго е стоял така, вгледан в останалите няколко шепи вода. Когато и тя започна да се превръща в пара, Яшим си каза: „Искат да се задуша.“

Но нали още не бе спрял да мисли.

Трябваше да се измъкне оттук.

Вдигна глава с нови сили, макар да имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне. Трябваше да намери начин да спре потта да се стича в очите му.

Няколко лъча светлина пронизваха мъглата. Идваха от дупки в купола и за секунда Яшим се запита дали има начин да се покатери до тях, да ги достигне с ръце, може би дори с устни.

Няма как да се качиш по вътрешната страна на купол, каза си той.

С поглед проследи основите на стените, за да открие нещо, което би могъл да използва.

За малко да го пропусне. Дълга бамбукова пръчка с парцал накрая бе оставена под ъгъл между пода и стената.

Едва успя да я хване. Пръстите му бяха подути и не можеха да се прегънат.

Вдигна пръчката с огромно усилие. Беше прекалено къса.

Отново се огледа. На два пъти почти изгуби съзнание и се строполи на длани и колене, ала парещият камък го съживи и той продължи да обикаля, докато не намери втора пръчка.

Сега му трябваше нещо, с което да ги върже. Опита да разкъса кърпата си със зъби. Не успя и захленчи от отчаяние.

Накрая все пак прогриза малка дупка. Докато разкъсваше плата, се чувстваше безсилен като дете, едва местеше ръце, ала накрая отпори ивица и свърза двете бамбукови пръчки. Останалата част от кърпата стегна на върха на пръта и бавно започна да го повдига. Краят одраска купола. Той се напрегна.

Не беше достатъчно дълъг.

Заради парата Яшим не успяваше да прецени колко не му достига. Лицето му се разкриви, зъбите се оголиха. Политна към пейката за масаж и се качи на нея. Всеки миг бе истинска агония. Вдигна ръце и забеляза, че са поаленели, сякаш кръвта всеки миг щеше да започне да се процежда през порите му.

Започна да вдига пръчката и да я спуска, нагоре и надолу. С всяко движение имаше чувство, че изпомпва кръв през порите си. Едва успяваше да задържи мисълта, че на всяка цена трябва да движи пръчката, ала така и не си спомняше защо бе решил, че това е нещо важно, знаеше само, че не бива да се отказва. Не му оставаше никакъв друг шанс.