Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (30)

30.

Забеляза я да се носи по улицата, висока, грациозна, на всяка стъпка привличаше мъжките погледи. На няколко метра от него тя забави крачка и започна да се оглежда.

Той вдигна ръка и й махна.

Тя придърпа стол и се тръшна. Група старци на съседната маса играеха на табла, ала надигнаха слисани глави. Прийн нито ги забеляза, нито я интересуваше отношението им.

— Кафе — поиска тя.

Яшим поръча две, без да срещне любопитния поглед на момчето. Не за пръв път му се искаше да стане и да обясни каква е работата. Всъщност, тя не е истинска жена, така че всичко е наред. В действителност е мъж, преоблечен като жена. Въпреки това той се възхищаваше на куража й да дойде в кафенето. Кимна мрачно на старците.

Прийн беше почти без грим и Яшим забеляза, че руменината по бузите й е съвсем естествена.

— Не можем да говорим тук — прошепна той. — Аз ще тръгна към нас, а ти ще дойдеш…

— Ще говорим тук — отсече тя със стиснати зъби. Момчето сервира кафетата и започна да търка с парцал съседната маса. Яшим привлече погледа му и кимна. Момчето се отдалечи разочаровано.

— Имам причини да съм дискретен, Прийн.

Тя си пое въздух през носа. Гърдите й се надигнаха.

— Какви например?

Той я погледна.

— Днес изглеждаш чудесно — каза й.

— Престани веднага.

Сопна му се, но сведе очи към масата и бавно завъртя глава от едната на другата страна. Не успя да прикрие напълно задоволството си.

— В момента е най-добре да не ни виждат заедно. Част от работата ми е да се сливам с масата, да не привличам внимание. А ти никак не ми помагаш в това отношение.

— Аз съм голямо момиче — отвърна Прийн и долната й устна потрепери. Яшим се ухили. Тя прикри уста с длан и го стрелна с поглед. След това се изкиска. — Знам колко съм непослушна, съкровище. Просто не успявам да се сдържа. Трябваше да направя нещо шантаво, да се видя с човек, когото харесвам. Да шокирам хората. Да се почувствам жива. — Тя потръпна от удоволствие. — Наложи ми се да разговарям с най-противния човек в Истанбул.

Яшим изви вежди.

— Не съм сигурен, че си попаднала на най-противния.

— Гърбав сводник от доковете. Аз пък съм сигурна. Та той разправя, че онази нощ е видял приятелчетата ти.

Яшим се приведе над масата.

— Къде?

— На доста прилично място. Дали искам да кажа точно „прилично“, Яшим?

— Може би. А информаторът ти… той бил ли е там?

— Не ми каза. Не искаш ли да разбереш къде са били?

— Разбира се, че искам.

— Било нещо като градина — започна да обяснява Прийн. — Над Босфора.

— Аха. — Може би Прийн бе избрала най-подходящата дума, като каза „прилично“, но пък нещата често бяха относителни.

— Там има някакво заведение, очевидно изключително чисто. По дърветата били закачени малки фенери — обясняваше замечтано Прийн. — Можеш да поседнеш, да поприказваш, да наблюдаваш лодките в протока, да пийнеш чаша кафе и да изпушиш една лула.

Или да си уговориш среща, помисли си Яшим. Градините Йейлеи едно време са били любимото място на обитателите на двореца. Султанът водел жените си там на пикник, да поседнат сред дърветата. Било е поне преди век. Султаните престанали да идват, когато мястото се прочуло, а след време започнала да му се носи лоша слава. Градините Йейлеи вече не били почтено място, там любовниците се уговаряли да се срещнат уж случайно и общували с помощта на полутайния език на цветята. В днешни дни срещите бяха по-непринудени, ала значително по-добре уговорени, а всяка дума носеше скрит смисъл. Естествено, че момчетата от добри семейство, както ги нарече сераскерът, ще посещават подобно място.

— Е, и? Пристигнали, изпушили по една лула, пили по едно кафе и си тръгнали заедно, така ли?

— Поне така ми казаха.

— С лодка ли?

— Не знам. Той не спомена нищо за лодка. Не, чакай, май си тръгнали с карета.

— Четиримата заедно ли?

— Петимата.

Яшим рязко вдигна поглед. Прийн се разкиска.

— Дошли четирима, а си тръгнали петима.

— Разбрах, разбрах. Кажи, Прийн, ти знаеш ли нещо за петия?

— А, да. Бил е руснак.

— Руснак ли? Сигурна ли си?

Яшим се замисли. Често се случваше жителите на Истанбул да нарочват всеки рус чужденец за руснак. Дължеше се на последната война, а и на всички войни, водени от Портата с царските войски през последните сто години, в които армията на султана все по-често претърпяваше поражения.

— Почти — отвърна Прийн. — Бил е в униформа.

— Какво?!

Прийн се разсмя.

— Бяла униформа със златни ширити. Много изискан. Много, ама много високопоставен човек. Имал нещо като медал на гърдите. Приличал на звезда с лъчи.

— Прийн, ти си истинско злато. Как се докопа до тази информация.

Тя се замисли за младия гръцки моряк.

— Наложи ми се да направя някои жертви — отвърна усмихнато. След това си спомни за Йорг и усмивката й угасна.