Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (54)

54.

Дебел мъж, отчаяно копнеещ за сън, усети как го преобръщат в леглото и се сгромолясва на пода. Отвори очи и видя женски крака.

— Хайде, слънчице. Това са ти парцалките. Намъквай ги, миличък. Аз приключих. Давай.

Дебелият сънено заопипва дрехите, докато се опитваше да се облече. Изчезвай, помисли си той. Остави колкото трябва на масата и се измъквай, преди тя да е усетила.

Жената го наблюдаваше как ситни към вратата.

Беше приключила за тази нощ. Никакви външни посетители поне. Нямаше кой повече да дойде.

На горния етаж щяха да разберат, че и последният клиент си е тръгнал. Оставаше й още нещо и то бе най-неприятното.

Посегна към лампата и пое нагоре по стълбите. На последното стъпало спря, но така и не чу нищо.

Бавно и много предпазливо открехна вратата. Стаята миришеше отвратително.

Надникна, без да вдига шум. Протегна ръката, в която стискаше лампата, и сенките затанцуваха.

Жената бе загубила вярата си във Всевишния още преди месеци. Беше се молила, беше го призовавала, беше го убеждавала нощ след нощ, а на сутринта отговорът бе все един и същ. Затова започна да Го проклина. Ала нищо не се промени. Накрая Го забрави.

Ала онова, което видя сега, бе като откровение.

— Благодаря ти, Господи — промълви тя.