Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (94)

94.

Палевски пиеше кафето на бавни глътки и наблюдаваше залеза. Глъчта на хората и скърцането на каруци на вън намаляваше, носачите се тътреха с празни ръце, няколко двуколки, теглени от магарета, трополяха към оборите. Затова пък излезлите да се поразходят на свеж въздух ставаха все повече. Дипломатът познаваше някои от тях — служител в двореца, чието име така и не помнеше, грък, който работеше за една от фанариотските търговски къщи, имамът си изглеждаше все същият както преди петдесет години, когато Палевски обсъждаше с него идеята за преселението на душите. По-късно видя двама от младото попълнение в британското посолство — единият беше Файзърли с впечатляващи бакенбарди, захапал турска цигара, който крачеше редом с ухилено момче, нахлупило странна шапка, очевидно направена от чаршаф. Палевски се зачуди какво ли са намислили и защо са се облекли като участници в някое улично представление. Почти никой не им обръщаше внимание, двамата продължиха надолу по хълма и завиха зад банята.

Колко много се бе променил Истанбул през трийсетте години, откакто го познаваше! Какво бе казал на Яшим? А, да, че скърби за разгромените еничари. Последните десет години бяха изпълнени с веселие и живот. След като еничарите бяха затрити, нищо не бе в състояние да стресне султана, освен страха от чужда интервенция, ала той бе роден новатор, почитател на модерното. Беше се метнал на европейско седло по-бързо от останалите. Промяната, завладяла града, не се състоеше единствено в постепенното, но неотклонно премахване на чалми и чехли, за да бъдат заменени от фесове и кожени обувки. Палевски, като романтик, съжаляваше за тези промени, въпреки че те едва ли щяха да се установят твърдо, докато той бе жив. Ако не друго, то големият град все още привличаше хора от всички краища на империята, които не бяха чували за промените в законите, а още по-малко за връзките за обувки. Работата бе там, че все повече чужденци идваха и по време на постепенното възстановяване на Галата след големия пожар се бяха пръкнали разни странни дюкяни — като например френски майстор на ръкавици, белгиец, който продаваше шампанско. Бяха се настанили в магазинчета със звънци на вратите, същите като в Краков.

Вратата се отвори и в кафенето нахлу студен въздух. Палевски познаваше новодошлия, макар да не можеше да си спомни откъде. Беше висок грубоват мъж, попреминал средната възраст, в открояващо се бяло наметало. Следваха го двама европейски търговци, които Палевски бе мяркал из квартала, ала никога не е разменял и дума с тях. Мислеше, че са французи.

Тримата се настаниха на масата зад поляка, така че не успя да ги огледа добре. Изчака малко, преди да се обърне. Чак тогава позна сераскера, който бе смъкнал наметката и бе кръстосал крака. Сакото на синьо-сивата му униформа бе закопчано под брадичката. Въртеше нервно пръст по ръба на чашката и се усмихваше едва забележимо на единия си събеседник, привел се леко напред, докато се опитваше да обясни нещо с много ръкомахане. Значи наистина са французи. Или може би италианци?

Палевски се поколеба дали да не си поръча второ кафе. Погледна надолу по хълма. Вратите на банята все още бяха затворени, а отпред се бе събрала нова група мъже с торби, които сигурно недоволстваха по същия начин като онези, с които бе чакал одеве. Да чистят банята! Точно в четвъртък вечер ли? Светотатство! Безобразие! Палевски се ухили и махна на сервитьора.

Личеше, че почистват банята, при това много обстойно. Малкият отдушник на кубето бълваше бял пушек, който се издигаше право нагоре и се разсейваше високо в небето. На лъчите на залязващото слънце димът искреше като дъга. Много е красиво, помисли си Палевски. След това видя пръчка с вързан на нея бял парцал да се подава от отдушника. Много умно, каза си Палевски. Ако приключат навреме, на всяка цена ще вляза.

Донесоха му нова чаша кафе. Палевски се облегна на зад, за да подслуша разговора на задната маса, ала тримата си шепнеха, пушеха, чуваше се бълбукане на вряща вода и откъслечни фрази от разговорите по съседните маси. Остана разочарован и отново погледна през прозореца.

Странна работа, помисли си. Пръчката продължаваше да мърда ту нагоре, ту надолу и белият парцал се развяваше.

На това му се казва качествено почистване, рече си Палевски. Не, по-скоро маниакално.

Докато наблюдаваше, пръчката се килна на една страна. Забучена така под ъгъл, и както белият парцал плющеше на вечерния бриз, тя приличаше на сигнал за поражение.