Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (33)

33.

Съществуват прекрасни градове, където доволните граждани подкрепят интелигентната си управа. Там няма запуснати сгради, не ще видите нито едно обрасло с бурени петно, определено за строеж, нито един неподдържан дворец, ала в големите градове ги има, тъй като упадъкът е знак за живот. На едното ухо развалата нашепва за възможности, а на другото — за престъпност. Истанбул през 1830 година не бе изключение.

Подобни мисли се въртяха в главата на Яшим, докато стискаше разбриданата корда на звънеца и чакаше на стълбите пред вратата на сграда в Пера, така наречената „европейска“ част на Истанбул, от другата страна на Златния рог. Имаше чувството, че счупеният звънец е по някакъв начин свързан с упадъка и разрухата в древната столица, като се започне от напуканите стени на базиликите и се стигне до дървените къщи, готови да рухнат всеки момент, от кабинета на патриарха до подгизналите с вода стоки, струпани на пристанището.

При последното ожесточено дръпване бе успял да изтръгне подобие на звън, който се разнесе в недрата на старата къща. За пръв път от седмици и за последен път от години звънецът оповести на полския посланик, че има посетител.

Палевски се смъкна от дивана, неволно бутна някаква чаша и тя падна със звън, последван от ругатните му.

Застана на най-горното стъпало, стисна парапета и заслиза съвсем бавно към вратата. Няколко секунди остана загледан в резетата, след това се протегна, разкърши мускулите на врата си, прокара ръка през косата, оправи яката си и отвори. Присви очи, когато зимната светлина нахлу неканена.

Яшим изсипа остатъците от звънеца в дланта му и влезе. Палевски затвори вратата, без да спира да мърмори.

— Не можа ли да влезеш през прозорците отзад?

— Щях да те стресна.

Палевски му обърна гръб и пое нагоре по стълбите.

— Мен нищо не ме стряска.

Яшим хвърли поглед към тъмен коридор, който водеше до задната част на резиденцията, и зърна чаршаф, метнат върху мебели, натрупани в дъното. Последва Палевски по стълбите.

Дипломатът отвори една врата.

— Влизай — покани го.

Яшим последва приятеля си в малка стая с нисък таван, осветена от два високи прозореца. На отсрещната стена имаше камина с доста сложна изработка, украсена с гравирани щитове, лъкове и стрели, останали от по-благородна епоха; зад решетката безрадостно припукваха няколко анемични пламъка. Палевски хвърли нова цепеница и подкладе огъня. Няколко искри хвръкнаха нагоре и пламъците лумнаха.

Палевски се тръшна в огромен фотьойл и посочи на Яшим другия.

— Да пийнем по чаша чай — предложи той.

Яшим бе сядал в тази стая много пъти, въпреки това се огледа с искрено удоволствие. Огледало на петна, поставено в златна рамка, бе закачено между прозорците; под него бе писалището на Палевски и единственият стол с твърда облегалка в стаята. Двата фотьойла, примъкнати близо до камината, бяха пред разпадане, но пък бяха изключително удобни. Над камината бе закачен маслен портрет на Ян Собиески, полския крал, нанесъл през 1683 година съкрушителен удар на османците край Виена; още две мислени платна, едното на мъж с напудрена перука, възкачил се на кон, изправен на задните крака, и семейна сцена, закачена край вратата над малка махагонова масичка. Върху масичката бе оставена цигулката на Палевски. Съседната стена бе закрита от библиотека, бяха подредени книги и в нишите край камината.

Палевски се пресегна и дръпна веднъж или два пъти кордата на звънеца. Влезе спретнато слугинче, очевидно гъркинче, и дипломатът поръча чай. След малко момичето донесе поднос и го постави на лежанката пред огъня. Полякът потри ръце.

— Английски чай — заяви той, — с много малко бергамот. Мляко или лимон?

Чаят, топлината на камината и плътният глас на немския часовник на полицата успокоиха посланика и настроението му се пооправи. Яшим също започна да се отпуска. Двамата мъже дълго мълчаха.

— Онзи ден ми подхвърли, че армията напредвала със стомаха си. Кой го е казал? Наполеон ли беше?

Палевски кимна и се намръщи.

— Типично в стила на Наполеон. Накрая армията му напредваше вкочанена от студ.

Не за пръв път Яшим си обеща да разбере какво е отношението на посланика към Наполеон. Изглежда бе някакво съчетание от възхищение и горчивина. Въпреки това попита:

— Прави ли ти впечатление начинът, по който са се наричали еничарите?

— Да ми прави впечатление ли? Та те са използвали кухненски наименования. Наричали са полковника чорбар, нали така? Помня и някои от другите чинове — кухненски слуга, пекар, палачинкар. Командирите носели черпак като символ на званието. А пък ако някой от редовите войници изгубел полковия казан по време на битка — говоря за грамадните казани, в които приготвяли пилаф — това бил невъобразим позор. Провизиите винаги са им били осигурявани. Ама ти защо питаш за еничарите?

Яшим му разказа за казана, за стегнато омотания мъж, готов да бъде опечен, за купчината кости и дървените лъжици. Палевски го изслуша, без да го прекъсва.

— Извинявай, Яшим, ама ти не си ли бил в Истанбул преди десет години? Наричат го потисничество, нали така беше. Човек може да потисне смеха си. Потискаш чувства. А ние говорим за човешка плът и кръв. Говорим за история, за традиция. Какво потисничество? Онова, което се случи на еничарите, не бе дори клане.

За огромна изненада на Яшим полякът се изправи.

— Аз бях свидетел, Яшим. Никога не съм ти разказвал, защото абсолютно никой — дори ти — не би искал да узнаеш. Това не се вписва в отоманския начин на действие. — Палевски се поколеба и се усмихна тъжно. — Да не би да съм ти разказвал преди?

Евнухът поклати глава. Палевски вирна брадичка.

— Беше шестнайсети юни 1826 година. Слънчев ден беше. Имах да върша разни работи из града, вече не помня какви точно — започна полякът. — И прас, градът направо експлодира. На Ат мегдан задумкаха по казаните. Учащите се по медресетата зажужаха като пчели. Казах си, че трябва да се връщам начаса, да се втурна към Златния рог, да се хвърля в някой каик^[1], после да си седна на тревата пред къщи, да си пийвам чай и да чакам новини.

— Чай ли? — прекъсна го Яшим.

— Абе, така му е думата. Както и да седнеш на тревата пред къщи. Няма значение. Каиците бяха изтеглени на Пера. Махах и виках от кея, ама нито един нещастник не благоволи да ме прекара. Да знаеш, Яшим, косата ми беше настръхнала. Имах чувството, че някой ме е поставил под карантина. Досещах се каква ще стане тя. Опитах се да си спомня кои паши познавам, но си казах, че и без мен са го загазили. Честно казано, не знаех дали е разумно в момент на криза да се окажа барикадиран в къщата на някое величие. Всички знаехме какво ни чака. Познай къде отидох.

Евнухът смръщи чело. Много добре знам къде си се покрил, стари приятелю, но няма да ти разваля удоволствието, ще те оставя сам да ми кажеш.

— В някоя гръцка таверна? В джамия? Не знам.

— При султана. Открих го в сарая, в Дома на обрязването — тъкмо бе пристигнал от Бешикташ на Босфора. Командващите армията бяха с него. И великият мюфтия беше с него. — Палевски насочи тежкия си поглед към Яшим. — Хич не ми говори за потисничество. Бях там. „Победа или смърт!“, крещяха пашите. Махмуд пое свещените писания на пророка в ръце. „Днес или ще победим — заяви той, или Истанбул ще рухне и ще стане дом на бездомните котки.“ Не мога да отрека на османлиите, че макар да им бе отнело цели двеста и петдесет години, за да вземат решение, когато все пак го взеха, всяка изречена дума бе истина.

Учениците наизлизаха в големия двор на Топкапъ. Бяха ги въоръжили и те отнесоха свещеното писание до джамията „Султан Ахмед“ — този край на града, около хиподрума, „Света София“ и сараят бяха все наши. Бунтовниците бяха завзели края на улицата близо до казармите, около джамията „Баязид“ и край старото пазарище за дрехи. Държаха също старата византийска улица и еничарските укрепления. Войската на султана нанесе там първия си удар. Чуваха се изстрели. Също като Наполеон в Тюйлери. Замириса на барут. Имаше само две оръдия. Командваше ги Ибрахим. Наричаха го Дявола Ибрахим, Еничарите хукнаха към казармите си и започнаха да барикадират вратите с камъни. Дори не се сетиха за другарите си, които зарязаха по улиците. А след като артилерията ги обгради, те отказаха да се предадат. Останаха скупчени вътре. Първата канонада сигурно изби десетки, а след това обстрелът продължи.

Видяхме пламъците, Яш. Изгориха еничарите до един — е, не чак до един, но почти всички. Все едно разбишкваш сламена барака и избиваш плъховете, които изскачат отвътре. Заловените изпратиха в джамията „Султан Ахмед“, а избитите на място зарязаха под Еничарското дърво — привечер вече бяха струпали поне шест трупа. На следващия ден на хиподрума се търкаляха купове тела.

Открай време ме побиват тръпки от това дърво. Само като си спомня как ги бяха провесили по клоните, също като плодове. А труповете на другите еничари се трупаха около дънера. Сигурно е имало много кръв и тая кръв е в корените му.

Това видях и това ти разказвам. Виждал съм и погроми, и кланета. Честно казано, виждал съм и по-лоши неща от онова, което сториха накрая на еничарите. Виждал съм жени и деца… Еничарите бяха мъже и дори мога да кажа, че донякъде заслужаваха съдбата си заради всичко сторено както от тях самите, така и от предшествениците им. Знаели са, че участват в грозно изнудване. Знаели си, че то бавно съсипва империята, не може да не са си давали сметка, че някой ден ще дойде време за разплата.

Може би не са очаквали да се случи подобно нещо, нещата да приключат така изведнъж. Никой не каза: „Забавлението свърши, на излизане оставете ятаганите“, нали? Говорим за изтребление, Яш. Десет хиляди мъртви. Изкараха ги с огън от Белградската гора. Измъкнаха ги от градчета и селца из провинцията. Татари вестоносци плъзнаха из цялата империя, за да разпространят новината. Светлото събитие, помниш ли, така го нарекоха. Дори имената им не написаха по гробовете. Изтребиха ги до крик, заличиха ги. Знаеш ли, няколко седмици по-късно на гробището сред кипарисите видях султана с палач. Там бяха мъртъвците им. И верните, и сърцатите, и продажниците, и корумпираните. Палачът съсече всички надгробни плочи с тежкия си ятаган.

Яшим вдигна пръст.

— Една е останала. Намира се в Юскюдар, изсечена в камъка.

Палевски махна с ръка.

— Винаги остава по някоя. Може да са останали и десетки. Това не означава нищо. Отоманската империя продължава да съществува. Съществува, защото всичко се е променило. А нещата са се променили, защото еничарите ги няма. Те бяха онова, което спъваше империята, нима не си го разбрал? Те бяха пречката, която стоеше на пътя на… какво? Те възпираха султана да поеме напред като европеец. Те не позволяваха армията да се превърне в нещо като наполеоновата войска. Те бяха против християни да отварят дюкяни за алкохол в Пера, мъжете да носят фесове вместо тюрбани, и какво ли още не. Има и още. Еничарите бяха нагли крадци, ограничени мръсници, ала същевременно бяха поети, почитаха таланта, поне някои от тях. Имаха си своя култура, ако можем да наречем това тяхното култура. Тя бе по-значима от тях, по-значима от алчността и недостатъците им.

Сигурно се питаш дали не съжалявам, че ги няма. В никакъв случай. Ала скърбя за тях, Яшим. Докато обикалям сам из града, скърбя за тях, защото те бяха душата на тази империя, както за добро, така и за зло. Благодарение на тях отоманците бяха уникални, горди, необикновени и в известен смисъл — свободни. Еничарите им напомняха кои са, какви им се иска да бъдат. А какво стана без тях?

Макар да не ми е приятно, мога да призная, че нещата са вече съвсем обикновени. Прекалено обикновени и дори споменът за еничарите започва да се губи. А империята дълго ще куца заради това, че е обикновена. Без спомени няма устойчивост, няма мощ, защото тъкмо спомените създават един народ. Така е и при нас, поляците — добави унило той.

Отпусна се на фотьойла, покри очи с длан и се умълча. Яшим отпи глътка чай, забеляза, че е изстинал, и надигна чашата.

— Съжалявам — рече. — Не трябваше да те безпокоя с този въпрос.

Дипломатът бавно вдигна глава.

— Можеш да ме безпокоиш, Яшим. Безпокой ме колкото искаш. Аз съм просто посланик, какво ли разбирам от тези неща.

Яшим се смути. Обзе го типично детско желание да стане и да си тръгне.

— Костите не ми излизат от главата — върна се той към задачата си, — защото са съвсем чисти. С колко са дни разполагали? Станаха ли шест? Как можеш да смъкнеш всичко от нечии кости за толкова малко време?

— Много лесно — отвърна гнусливо Палевски. — Като ги свариш.

— Хм. При това са запазени цели, значи е използван огромен казан. По тях няма никаква следа от нож.

Палевски наля още чай. Забеляза, че ръката му трепери.

— Помисли за миризмата — подсети го Яшим. — Все някой трябва да е забелязал.

— Яшим, приятелю — възнегодува полякът. — Има ли поне един аспект от тази мистерия, който да не е свързан с готвене? Струва ми се, че трябва да прекратим срещите си всеки четвъртък, докато тази работа не приключи. Не съм сигурен, че ще ми стигнат силите.

Яшим като че ли не го чу.

— Като наблюдавам как се появяват телата, имам чувството, че се опитват да очертаят полето си на действие — първо в новите конюшни над Аксарай, след това над Златния рог на Галата, близо до Джамията на победата. И ето че днес се появява нов труп на самата порта на Капалъ чарши. Всички до един се появяват незнайно как. А ще има още един — добави той. — Освен ако не се доберем първи до мястото.

— Това е възможно единствено, ако… какво? Само ако следват някаква схема. Очевидно тези места по някакъв начин са удобни за убиеца, нищо че са толкова далече едно от друго. Да разнасяш трупове из целия град, дори до Галата, е много по-трудна задача, отколкото да ги пуснеш в Босфора, където все някой ще ги открие.

Яшим вдигна поглед и кимна.

— Поради някаква причина убиецът мисли, че тази допълнителна трудност си струва усилието.

— Говорим за схема, Яшим. Намери прилична карта и отбележи точките.

— Прилична карта — повтори равнодушно евнухът. Бяха минали много години, откакто някой бе правил добра карта на Истанбул.

Палевски знаеше това не по-зле от него.

— Кажи сега, какво друго си разбрал?

— Едно суфистко стихче. Може да има връзка, а може и да няма. Чух нещо и за униформен руснак — призна той.

— Руснак, значи. Тук вече може и да успея да ти помогна.

Яшим му предаде всичко, което Прийн беше научила за петия мъж с ордена.

— Нищо чудно да се окаже Василиевски орден. Дава се за бойни заслуги, но не е от най-високите отличия. Дори няма да си го сложиш, ако имаш по-високо.

— И какво означава това?

— Означава, че твоят човек по всяка вероятност е добър войник, но едва ли е благородник или от командващия състав. Най-вероятно аристократ четвърто коляно, може би дори още по-незначителен. Или пък платен войник.

— Тук в Истанбул ли?

— Може да е назначен в посолството. Няма друго обяснение. Мога да ти помогна да го откриеш още сега.

Палевски се надигна от фотьойла и посегна към една от ниските полици. Дръпна няколко броя „Льо Монитор“, отомански вестник, издаван от съда, отпусна се назад и започна да прелиства.

— Сега ще го открием. Тук пише кой идва, кой си отива, кой е представил акредитивните си писма в съда. Гледай, в британско посолство има ново момче, американският шарже д’афер са го повишили в консул, приели са персийския пълномощен министър, ала-бала. Ето следващия. Нов руски търговски аташе, кофти назначение, френският консул си е заминал — как можах да не отида на този прием — и така нататък. Тук няма нищо. Давай следващия. Ето каквото ти трябва. Н. П. Потьомкин, помощник-аташе на заместник военния аташе, е представил акредитивните си писма на везирите в съда. Никаквец. Дори не е допуснат до среща със султана.

Яшим се усмихна. За Палевски приемът, на който бе поканен от султана, бе зенитът на дипломатическата му кариера, която иначе бе в пълен застой. По странен каприз на съдбата полският посланик живееше в Истанбул на разноски на султана. Това бе останало още от дните, когато отоманците се чувстваха прекалено велики, за да се съобразяват със законите на европейската дипломация и не можеха да допуснат който и да е крал или император да бъде равен на техния владетел. Един посланик, казваха те, е нещо като търсач на извора на световната справедливост, не го възприемаха като благородник, който разчита на дипломатически имунитет, затова настояваха лично да плащат сметките му. Макар някои нации да се бяха опитали да обяснят каква е ролята на дадено посолство, поляците не можеха да си позволят да откажат. От 1830 година страната им бе престанала да съществува, след като и последното късче земя около Краков бе завладяно от Австрия.

Яшим бе забелязал, че средствата, които се отпускаха на полския посланик, не покриваха разноските на истинско посолство, ала поне даваха възможност на Палевски да живее безпроблемно. „Говорим за християнско правосъдие — обясняваше дипломатът, — ала единственото правосъдие, което е видяла Полша, е от стария ни враг, мюсюлманите. И вие, отоманците, сте едни! Разбирате правосъдието по-добре от когото и да е на този свят!“ Полякът много внимаваше да не се оплаква, че отпуснатите средства не са се променяли като сума през последните двеста години. А Яшим не би изрекъл онова, което и двамата отлично знаеха: че отоманците признават Полша единствено за да дразнят руснаците.

— Излиза — разсъждаваше на глас евнухът, — че помощник-аташе Потьомкин се качва в карета заедно с четирима от най-умните и най-образованите кадети от Новата гвардия и тогава за последно са ги видели живи.

Палевски изви вежди.

— Запознаваш се с руснак и изчезваш. Нищо ново под слънцето. За Полша не е нищо ново.

— Защо изобщо са се срещали с руски офицер? На практика сме във война с Русия. Ако не днес, то до вчера бяхме със сигурност, а по всяка вероятност и утре ще бъдем.

Палевски вдигна ръце.

— Не е ясно. Да не би да са продавали тайни? Срещнали са се случайно в градините и са решили да се повеселят.

— В градините няма случайни срещи — напомни му Яшим. — Колкото до продаването на тайни, струва ми се, че ние се опитваме да докопаме чуждите тайни, а не обратното. А и какво могат да продадат кадетите? Старите френски тригонометрични таблици? Схеми за оръдията, които най-вероятно са откраднати от самите руснаци? Името на шапкаря им?

Палевски се намръщи и издаде долната си устна.

— Не пихме ли достатъчно чай? — попита замислено той. — За разгадаването на подобни мистерии трябва нещо по-силно.

Ала Яшим знаеше какво ще последва, ако остане. Затова измисли някакво извинение и си тръгна.