Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (49)

49.

Отначало Азул не откъсваше поглед от затворената врата, ала след малко изви очи към Яшим. Стори му се, че го вижда за пръв път. Може би просто не бе обърнала внимание на присъствието му.

— Ето — започна тихо той. — Дръж.

Тя проследи как пръстенът описа дъга във въздуха. В последния момент ръката й се стрелна също като змия. Стисна пръстена в юмрука си и го притисна към гърдите.

— Виждала съм те и преди — изрече с тъничък гласец.

Яшим премигна, ала не каза нищо.

Азул сведе поглед и отвори пръсти.

— Той пак ще ми го вземе — оплака се тя.

— Ще го помоля да не го прави — заяви Яшим.

Момичето почти се усмихна. По лицето й пробягна някакво чувство.

— Ти ли?

Евнухът притисна длани към лицето си.

— Когато са те наранили — започна бавно той, — когато си загубила нещо — или някого, — си тъжна, нали? Понякога промените са добри, друг път ни се иска да заплачем. Когато си млад, ти е трудно да повярваш в болката и загубата. Ала тъгата ни поддържа живи. Мъртвите не могат да скърбят. Дори тук има много тъга. Дори в харема, където е царството на смеха и веселието.

Замълча. Азул не бе помръднала, само премяташе пръстена в ръка.

— Не е нужно да ми казваш каквото и да е, Азул. Не сега. Не на мен. Тъгата си е твоя и само твоя. Но ми се иска да ти дам нещо друго, освен пръстена.

Азул вдигна брадичка.

— Ще ти дам един съвет. — Яшим наклони глава и се запита колко ли може да каже пред нея. Колко ли щеше да разбере тя от казаното. — Нищо не може да бъде променено, Азул. Загубата е невъзвратима, а човек така и не преживява напълно болката. Това е съдбата ни, както на мъжете, така и на жените.

Горчивината не е най-добрият избор, когато скърбим, Азул. Тъгата си има свое място, ала горчивината завладява раната като проказа. Малко по малко те обзема целия. Накрая, дори все още да дишаш, в действителност си мъртва. Виждал съм как става.

Азул стисна устни, сведе поглед и мигна.

— Може ли да задържа пръстена? — Гласът й бе тънък и неуверен.

Яшим не отговори веднага. Погледна я. След няколко минути щеше да му каже каквото знае. След това предателство горчивината щеше отново да я обземе.

Той се протегна към дръжката на вратата.

— Ще говоря лично с валиде — обеща й.

Така или иначе трябваше да поговори с нея, каза си той. Трябваше да изпълни даденото обещание и да издейства покана.