Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (68)

68.

Утрото изгря светло и лъчисто. По улиците хората се поздравяваха със завръщането на хубавото време и се надяваха мрачните дни от миналата седмица да са безвъзвратно отминали. Оптимистите заявиха, че това е краят на убийствата, че писмото на имама бе дало резултат. Песимистите натякваха, че мъглата отново ще се спусне. Единствено фаталистите, които в Истанбул са стотици хиляди, просто свиваха рамене и разправяха, че също като при пожарите и земетресенията, Всемогъщият ще наложи волята си.

Яшим се отправи рано към кафенето на „Кара Давут“. Собственикът забеляза, че куца, и без да каже и дума, го настани на диван, отрупан с възглавници, откъдето също можеше да следи движението по улицата. Когато донесе кафето, Яшим попита:

— Има ли някой, който може да отнесе едно съобщение и да изчака за отговора? Бих помолил сина ти, но е доста далече.

И даде адреса. Собственикът на кафенето се намръщи и ъгълчетата на устата му увиснаха.

— Време му е — заяви сърдито той. — Мехмед може да отиде. Ей, Мехмед!

Момче на осем или девет години изскочи от задната част на кафенето, щом чу гласа на баща си. Поклони се тържествено и зяпна Яшим с огромните си кафяви очи, докато почесваше единия си крак с другия.

Яшим му подаде кесия и му обясни къде да отиде. Разказа му за старата зад решетката.

— Трябва да почукаш. Когато отговори, предай й поздрави от мен. Дай й парите и й кажи, че това са… че са за госпожа Прийн от стая номер осем. Каквото и да ти рече, не се плаши. Запомни каквото ти заръча.

Момчето кимна и се стрелна през вратата. Отпред се бе събрала малка тълпа, за да наблюдава танца на дервиш на улицата. Яшим забеляза как момчето се провира сред наметалата и хуква надолу по улицата. Поръчка за погребение, помисли си евнухът. Баща му няма да остане много доволен.

— Добро момче — рече гузно той. — Трябва да се гордееш с него.

Бащата кимна неопределено и се зае да лъска чашите с парцал.

Яшим отпи глътка кафе и се загледа в представлението на улицата.

Дервишът танцуваше в кръга, образуван от зяпачите, които от време на време отстъпваха, за да могат хората да влизат и излизат от кафенето, и така евнухът успяваше да зърне танцуващия. Беше в бяла туника, бели навои и бяло кепе, извиваше ръце и крака в такт с мелодия, която единствено той чуваше, без да отваря очи. Танцьорът не бе изпаднал в транс. Доколкото Яшим виждаше, движенията приличаха на по-простичките танци за търсене на истината, стилизиран вариант на „Невежеството в търсене на Пътя“.

Вдигна ръка, потри очи и изпъшка през зъби. Беше забравил натъртеното място.

Противопожарна кула. Още една кула. Не разбра нищо конкретно в имперските архиви. От оскъдните сведения там не можа да научи каквото му трябваше. Ставаше ясно, че противопожарните кули са съществували — на Галата, край „Баязид“. Това всички го знаеха. Да не би да бе попаднал на неправилната книга?

Де да можеше да улучи младия суданец Ибу. Той бе много отзивчив.

Искаше да намери сведения и доказателства за четвъртата кула. Така и не бе успял.

Може би наистина нямаше четвърта кула.

Ами ако четвъртото място изобщо не беше кула?

Ако нямаше кула, тогава какво търсеше?

Спомни си второто стихче от карагьозкото стихотворение.

Потънали в незнание,

без помен да имат от незнание,

те търсят.

Точно така. Не знаят, затова търсят. Как продължаваше след това? Просветете ги.

Това е чудесно, каза си той, но за какво трябва да бъдат просветени? За прозрение ли става въпрос? Разбира се, така трябва да е. Ала това не означаваше нищо за него. Както се казваше в стихотворението, той дори не знаеше какво не знае. Може да се върти в кръг колкото си иска.

За кого ставаше въпрос? Кои можеха да просвещават? Сигурно учителите. Например имамите, които повтаряха Корана до втръсване пред малките си паства. Може би чуждестранните военни инструктори, които се мъчеха да обяснят основите на математиката на младоликите наборници. Ами медресетата, училищата към джамиите, където учеха будните деца на логика, риторика и арабски.

Дервишът навън бе приключил танца. Дръпна кепето от колана си и обиколи кафенето. На всички, които му дадоха по нещо, той протегна ръка и изрече благословия. С крайчеца на окото си Яшим забеляза, че собственикът наблюдава със скръстени ръце. Не се съмняваше, че ако човекът бе обикновен просяк, щеше да го изрита на часа, може би след като му подхвърли някоя монета, ала дервиш — не ставаше. Трябваше да се отдава нужното уважение на всеки баба, защото те насочваха хората по правия път. А правият път отвеждаше към висшата истина.

Дервишите разкриваха висшите истини.

А карагьозите бяха проводникът към истината.

Яшим отпусна рамене и се опита да се съсредоточи.

Стихчето продължаваше да му се върти в главата. Потънали в незнание, те търсят. Научете ги. А той си бе помислил — може би тази мисъл му бе минала случайно през главата, — че схваща бавно.

Къде се случи това? Имаше чувството, че тогава бе научил нещичко. Мислеше за стихотворението и бе чул нещо полезно. Само че не успяваше да си спомни къде и кога.

Затвори очи. Опитваше се да намери отговора.

Схваща бавно. Къде му хрумна?

Нямаше спомен.

Беше се досетил, че противопожарните кули са четири. Стария Палмук, пожарникарят, отрече.

И в този момент си спомни. Не беше Стария. Младият, Орхан, бе подхвърлил нещо за кулите, докато стоеше облегнат на парапета на кулата на Галата. Беше описал съсипаната кула и как издигнали новата до „Баязид“. Старата изгоряла, така каза, заедно с текето. Същото теке като онова долу.

Значи и двете кули са имали карагьозки текета. Все още не бе сигурен за кулата при „Баязид“, но със сигурност текето бе мястото, където човек може да научи истината, така както карагьозите я разбират. Потънали в незнание, те търсят. Научете ги. А по една случайност текетата в противопожарните кули са били първите текета в града.

— Объркал съм всичко — прошепна Яшим. Изправи се рязко и видя пред себе си дервиша, протегнал усмихнат кепето за някоя и друга пара. Всичко бе размито пред погледа на евнуха.

Яшим излезе.

Дервишът протегна и двете си ръце в знак на благословия. В кепето имаше сребърна монета.