Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (25)

25.

Яшим вдигна глава, когато луната успя да промъкне лъч иззад облаците. Докато бе прилепил длани към кората, имаше чувството, че дървото е по-високо, отколкото го помнеше: черните разкривени клони сочеха небето, толкова високи, гъсти, преплетени, че дори луната не успяваше да проникне през тях.

Еничарите бяха нарекли това дърво за свое. Някакъв инстинкт ги бе подтикнал да приемат под крилото си това живо творение на природата в част от града, наситена с паметници, които свидетелстваха за човешкото величие. В сравнение с този масивен чинар, Топкапъ сарай изглеждаше студен и бездушен. Отляво Яшим различи черния силует на двореца, издигнат преди много години от везир, който се смятал за всемогъщ, преди да бъде удушен е копринена корда. На север бе „Света София“, великата византийска църква, сега вече джамия. Зад него се издигаше Синята джамия, построена от султан, докарал народа си до просешка тояга, за да я завърши. Непосредствено до тях дървото бе израснало на древния хиподрум и щедро даряваше сянката си в горещи дни.

Никой не го винеше, че се бе превърнало в символ на надменната власт на еничарския корпус. Това, мислеше си Яшим, не бе по турски маниер. Същият инстинкт, който бе подтикнал еничарите да осиновят дърво, не позволяваше на хората да го отсекат, след като еничарите бяха забравени. Хората обичаха дърветата, а промените не им се нравеха. Доказателство за това бе хиподрумът. На няколко крачки се извисяваше гравираният с йероглифи обелиск, донесен от византийски император от Египет. По-нататък се виждаше масивната колона, издигната някога си от римски император. Ами всеизвестната Змийска колона, бронзова статуя на три зелени извити змии, някога украсявала храма на Аполон в Делхи. Истина е, че сега главите на змиите ги нямаше, ала Яшим знаеше, че вината не бе на турците.

Усмихна се, защото си спомни нощта, прекарана в полската резиденция, когато пияният Палевски шепнешком му призна невероятната истина. Стиснали свещи, двамата бяха надникнали в огромния старинен гардероб, където две от трите глави, едно от чудесата на древния свят, бяха положени върху нагънато прашно платно, недокосвани от времето, когато преди цял един век младежи, подпийнали в компанията на полския посланик, ги откъртили от колоната.

— Страховити са — бе изфъфлил Палевски и бе потръпнал при вида на главите. — Прекалено късно е за съжаление. Нека счупеното си остане счупено.

И така, еничарското дърво бе запазено. Яшим отпусна чело на обелената кора и се запита дали наистина корените на дървото са толкова дълбоки, колкото са високи клоните. Дори когато някой отсечеше дърво, корените му продължаваха да изсмукват живителна влага от земята, за да могат да израснат нови филизи.

Бяха изминали едва десет години, откакто еничарите бяха разгромени. Много бяха избити, включително и барикадиралите се в старите казарми, сринати до основи от артилерията. Ала имаше и такива, които бяха успели да се спасят с бягство. Ако можеше да се вярва на албанския майстор чорбар, бегълците щяха да се окажат повече, отколкото предполагаше Яшим.

А той имаше предвид единствено частта от корпуса, която бе разквартирувана в Истанбул. Всеки град в империята си имаше свой еничарски контингент. И Одрин, и София, и Варна на запад; и Юскюдар, и Трабзон, и Анталия. Имаше еничари, пратени в Йерусалим, в Алепо и Медина. На някои места бяха цели полкове, на други просто роти или карагьозки имами, ала еничарско присъствие имаше навсякъде. Понякога властта, с която разполагаха в провинциалните градове, им позволяваше да организират военни отреди, които контролираха приходите и диктуваха всяка стъпка на местния управник. Колко ли подобни дружини продължаваха да съществуват?

Колко ли бе общият брой на еничарите в корпуса?

Дали наистина бяха смазани?

Десет години по-късно, колко ли еничари бяха оцелели?

Яшим отлично знаеше на кого да зададе всички тези въпроси. Но пък нямаше никаква представа дали ще получи отговорите, от които се нуждаеше.

За последен път вдигна поглед към клоните на огромния чинар и погали масивния ствол. Неочаквано пръстите му попаднаха на нещо значително по-фино и не толкова твърдо, колкото олющената кора.

Подръпна любопитно хартията. Преди луната да се скрие зад облаците, той успя да прочете:

Потънали в незнание,

без помен да имат от незнанието,

те се разпиляха.

Избягаха.

 

Потънали в незнание,

без помен да имат от незнанието,

те търсят.

Просветете ги.

Яшим се сепна и се огледа. Облакът бе закрил луната и хиподрумът изглеждаше пуст и изоставен.

Въпреки това го обзе натрапчивото чувство, че стихчето бе оставено, за да го намери тъкмо той, че в този момент някой го наблюдаваше.