Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (127)

127.

— Ще слизам — обясни тихо сераскерът. — А ти — ти оставаш тук. Мислех да дойдеш с мен, но вече няма значение.

Той даде знак с пистолета и Яшим пристъпи изпод арката на наклонения покрив.

— Сега бавно ще си разменим местата — предложи сераскерът. Няколко секунди пристъпваха предпазливо, докато сераскерът се озова под арката.

— Виждаш ли, няма да те застрелям. Все още си мисля, че може да решиш друго — когато войската започне да се оттегля, когато целият град пламне.

Яшим не го слушаше. Сераскерът забеляза, че очите му са се плъзнали настрани и евнухът се е ококорил. Успя да овладее импулса да се обърне назад. Подобна тактика за отвличане на вниманието му бе позната.

Изненадата на евнуха обаче не бе престорена. На стълбите зад сераскера се бяха появили две изумителни фигури. Единият беше тъмнокос, другият рус, бяха облечени като правоверни, ала бе готов да се закълне, че последния път, когато ги бе виждал в британското посолство, бяха с дълги сака и вратовръзки.

— Excusez-moi — започна русият. — Mais… parlais-vous franqais^[1]?

Сераскерът се завъртя, сякаш някой го бе прострелял.

— Това пък какво е? — изсъска той и зяпна обезпокоен Яшим.

Яшим се усмихна. Русокосият младеж гледаше покрай сераскера към него и бе вдигнал ръка да помаха.

— Je vous connais, m’sieur^[2]. Познаваме се, нали? Аз съм Компстън, а това е Файзърли. Вие сте историкът, нали?

В гласа му прозвуча отчаяние, което според Яшим бе съвсем на място.

— Двамата са служители в британското посолство — обясни той на сераскера. — Много по-модерни са, отколкото изглеждат в момента. И много ефикасни в работата си, както бихте казали вие.

— Ще ги убия — изсъска сераскерът. Насочи пистолета си към тях и младежите отстъпиха.

— На ваше място не бих сторил подобно нещо — предупреди го Яшим. — Републиканската ви зора много бързо ще се превърне в мрак, ако предизвикате британските военни кораби да похлопат на портите ни.

— Няма значение — отвърна сераскерът. Вече бе успял да възвърне самообладанието си. — Кажи им да се махат.

Яшим понечи да заговори, ала още първите му думи бяха заглушени от силен тътен, който прозвуча като далечна гръмотевица. Земята потрепери.

Когато експлозията заглъхна, сераскерът бръкна за часовника си и прехапа устни.

Прекалено рано, помисли си той. След това си каза, че няма значение. Нека да започнат обстрела.

Зачака, без да откъсва поглед от часовника си.

Петнайсет секунди. Двайсет секунди. Време бе оръдията да загърмят.

По челото му изби пот.

Последва нов тътен, малко по-слаб от първия.

Сераскерът вдигна поглед и погледна победоносно Яшим.

Само че Яшим му бе обърнал гръб. Бе застанал на покрива, вдигнал високо ръце, загледан към града, а наметалото му плющеше на вятъра.

Зад него сераскерът видя първото зарево от светлина. То се отрази в колоните на купола и Яшим усети замайващо облекчение. Сераскерът чу последвалия тътен на оръдията. Последва ново зарево от светлина, като от избухнал снаряд, нов тътен и сераскерът се намръщи. Бе озадачен. И звукът, и светлината се виждаха не оттам, откъдето трябва.

Трябваше да чуе рева на оръдията, след това да види проблясъка, когато снарядът достигнеше целта.

Той отскочи от арката и затича безшумно по плътното оловно покритие.

Яшим се втурна към него, ала сераскерът се оказа прекалено бърз. В миг съзря онова, което не бе очаквал да се случи, и благодарение на изключителната си военна интуиция разбра какво означава. Оръдията обстрелваха грешния край на града и снарядите избухваха прекалено далече. Нямаше време за бавене. Сви се, когато Яшим се протегна, за да го хване, ала след миг стъпи върху водосточната тръба. Опитваше се да тича, но се хлъзгаше по покрива на полукупола.

Движеше се с неподозирана скорост. Яшим се стрелна към ръба и се сниши върху коничния покрив, ала сераскерът се скри от погледа му. След това се появи неочаквано, приведе се и скочи в южна посока.

За момент целият град се ширна пред сераскера. Видя отново притъмнелия сарай. Зърна и трепкащите по Босфора светлини. Забеляза как мъже и жени се лутат с писъци по площада, а в далечината пламъците се отдръпваха от поразените от артилерията места.

Имаше само една посока, в която можеше да поеме.

Години след това един арменец, военен доставчик, женен за богата вдовица, която му роди шестима синове, разказваше как едва не бил смазан от някакъв офицер, който паднал върху него от небето.

— Ама не беше обикновен войник — завършваше разказа си той и се усмихваше. — Господ ми изпрати генерал. Та оттогава досега все с такива се разправям.