Джейсън Гудуин
Дървото на еничаря (50)

50.

Сераскерът се примъкна към края на дивана с пети и се изправи на крака.

— Трябваше да ми кажеш. — Гласът му бе остър, ала изговаряше отчетливо всяка дума. — Не съм те пращал да разговаряш с чужденци. При това неверници.

Както бе седнал на дивана, Яшим подпря брадичка на коленете си.

— Знаеш ли защо те повиках? Да не би защото исках дискретност? — Погледна го вбесен. — Защото се говори, че действаш бързо. Някой избива хората ми. Искам да знам кой е и не ми остава много време. Точно след седмица е прегледът на войската. Дните отлитат, а ти не ми казваш нищо. В Крим действа достатъчно бързо. Искам същото и тук, в Истанбул.

Вените на слепоочията му пулсираха.

— Стихотворения. Пътувания с карети. Това е нищо.

Яшим се изправи и се поклони. Когато бе до вратата, сераскерът каза:

— Тези срещи бяха организирани от мен.

Яшим се врътна.

— Срещи ли?

Сераскерът се облегна на прозореца и сключи ръце зад гърба си.

— Срещите с руснаците. Исках тези момчета да се научат. За почест! Мирно пред командващия офицер! Браво. Научете как се зарежда пушка и как да марширувате като французи. Това е само част от обучението им. Някой ден ще им се наложи да се бият срещу руснаците. Или срещу французите. Или срещу англичаните. Как мислят тези хора? С готовност ли влизат в битка? Кои са героите им? Можеш да научиш много за човека, ако разбереш кои са героите му.

Сераскерът опъна пръсти назад и те изпукаха.

— Мога и да се престоря, че тези неща са без всякакво значение. Имаше време, когато срещахме врага на бойното поле и го смазвахме. Бяхме непобедими. Ала времената се промениха. Вече не сме бързи както някога, докато враговете ни са станали по-бързи. Не можем да си позволим да затваряме очи пред руснаци и французи. Дори египтяните има на какво да ни научат, само че ако смучем наргилетата в Истанбул и се опитваме да си представим как ще се справят, няма да се получи нищо. Трябва да се поразшаваме и да разберем как мислят.

Яшим се почеса по ухото.

— И мислите, че офицерите ни ще научат необходимото, като пият кафе с руския военен аташе ли?

Сераскерът си каза: „Този не е войник. Дори не е мъж.“

Заговори точно и отсечено.

— Онзи ден ме попита дали говоря френски. Всъщност не говоря. В днешно време разполагаме с една книга, речник, в която са изброени думите на турски и на френски, така че с нейна помощ могат да се четат някои от френските учебници. Когато бях млад, нямаше такива книги. Освен офицерите, които преподават на войниците ни, през живота си никога не съм срещал французин. Не съм срещал и англичани, и руснаци. А за дамите им да не говорим. Това е недопустимо. Нямам представа как…

Той млъкна и протегна ръце.

— Как да се държа? Как да разговарям с тях? Нали разбираш? Преди трийсет години дори не би ми хрумнало подобно нещо. Сега не спирам да мисля за това.

— Разбирам. — Яшим усети, че му става жал за сераскера, облечен като европеец, с лъснати ботуши, със закопчано сако. Успяваше да изтърпи тези символи на новото, макар да не бе съвсем наясно защо ги търпи, също като онези глупаци на пазара, дето са убедени, че лекарството не е достатъчно добро, ако не причинява поне малко болка. Вълшебни ботуши, вълшебни копчета. Чуждестранна магия.

— Нещата се променят бързо, дори тук. — Сераскерът потри брадичката си, без да откъсва очи от Яшим. — Султанът е наясно, че военният преглед му предоставя възможност. Следващия понеделник целият град ще ни гледа. Хората ще видят знамето на Пророка начело на войската. Кавалерията ще чатка по улицата, копчетата им ще лъщят, конете им ще са напети. Пешаците ще маршируват като един. Независимо какво мислят за нас, ще останат впечатлени. Ще ги трогнем до сълзи, сигурен съм. А най-важното е, че ще се почувстват горди.

Сераскерът вирна брадичка и ноздрите му се разшириха. Вече предвкусваше победата.

— По време на парада султанът ще издаде ферман. Този ферман ще ни прати в посоката, в която той иска да поемем. От нас зависи да го подкрепим. Трябва да се опитаме да усвоим всичко онова, на което ни учат неверниците. А това може да се постигне и като пием кафе с руснаците, както сам каза.

Яшим бе престанал да слуша.

— Ферман ли?

Сераскерът сниши глас.

— Защо да не ти кажа. Промените ще са много. Равенство за хората според единен закон. Ще има нова администрация. Пашите ще бъдат сменени с министри, все такива неща. Ще следва стъпките на реформата в армията, ала това, разбира се, няма да е достатъчно.

Яшим се почувства поласкан. Какво знаеше той? След шест дни щеше да има султански ферман. Заповед за промени. С огромно усилие прогони тези мисли.

— Защо точно руснаците? Защо не изпратихте момчетата ни да пият чай с англичаните? Или да пият вино с френския посланик?

Сераскерът разтри якия си врат.

— Руснаците бяха… проявиха по-голям интерес.

— Това не ви ли се стори подозрително?

— Аз да не съм наивен. Поех риска. Момчетата от гвардията бяха… как да се изразя? В безопасност. Според мен беше по-безопасно да допуснат грешки, докато са в Истанбул, вместо да не знаят какво да правят, когато се озоват на бойното поле.

Може би щяха да се върнат живи от бойното поле, помисли си Яшим.

В Истанбул нямаха никакъв шанс.