Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (64)

63

Лонг Айлънд Сити,

шест месеца по-късно

 

Заекът потрепна, щом иглата проникна в бутчето му. Кавакита изчака тъмната кръв да напълни спринцовката.

Внимателно остави животинчето обратно в сандъка и разпредели кръвта в три епруветки. Отвори центрофугата, мушна епруветките в отворите на барабана и затвори капака. Натисна бутона и се заслуша в глухото бучене, което постепенно премина във вой, докато ускорението разпределяше кръвта в епруветките на съставните й части.

Отпусна се в стола и заоглежда обстановката. Кабинетът беше потънал в прах, а светлината беше съвсем слаба, но на него това му допадаше. Глупаво беше да привлича вниманието върху себе си.

В началото беше доста трудно: да намери подходящо място, да събере оборудване, дори да плаща наем. В Куинс искаха невероятно много пари за изоставени складове. Най-трудният проблем беше свързан с компютъра. Вместо да купува нов, успя да проникне през телефонната мрежа в огромния централен компютър на медицинския колеж „Солоков“. Сайтът беше сравнително безопасен и можеше да използва от него своята генно-екстраполираща програма.

Огледа през мръсното стъкло на прозореца магазина на долния етаж. Огромното помещение беше мрачно и почти празно. Беше осветено само от аквариумите, подредени върху метални стойки покрай стената отсреща. До слуха му достигаше тихото бълбукане на филтрационните системи. Слабата светлина мяташе зеленикави отражения върху пода.

Аквариумите бяха около двайсет. Скоро щяха да му потрябват повече, но парите бяха все по-малък проблем.

Изумително е, помисли си Кавакита, че най-простите решения са най-добри. Проумееш ли го, отговорът става очевиден. Именно съзирането на отговора разграничаваше вечния учен от знаменитостта.

Точно такъв беше случаят със свързаната с Мбун загадка. Единствен той, Кавакита, я беше доловил, проумял, а сега вече и доказал.

Воят на центрофугата започна да затихва и не след дълго червената светлинка КРАЙ НА ПРОЦЕДУРАТА запримигва на равни интервали. Кавакита стана, отвори капака и извади епруветките. Заешката кръв беше разделена на трите си съставни части: бистрия серум най-отгоре, тънък слой от бели кръвни телца по средата и тежкия слой от червени кръвни телца на дъното. Изтегли внимателно серума и капна капки от кръвните телца върху няколко стъкълца, след което добави различни реактиви и ензими.

Едно от стъкълцата се оцвети в мораво.

Кавакита се усмихна. Беше толкова елементарно!

Когато Фрок и Марго се бяха сблъскали с него на откриването, първоначалният му скептицизъм бързо прерасна в любопитство. Дотогава беше обикалял в периферията, без да обръща особено внимание. Но от момента, в който същата онази вечер го понесе огромната тълпа от побягнали от откриването обезумели гости, той започна да си задава въпроси. Когато по-късно чу Фрок да обявява, че загадката е разрешена, любопитството му се разрасна още повече. Ако трябваше да бъде честен, вероятно имаше шанса да преценява по-обективно нещата от разстояние, отколкото онези, които бяха прекарали нощта в музея, воювайки със звяра в мрака. Но каквато и да беше причината, заключението не беше лишено от известни недостатъци: незначителни проблеми и маловажни противоречия, които всички до един бяха пропуснали.

Всички с изключение на Кавакита.

Винаги осъществяваше проучванията си с изключителна съсредоточеност, съчетана с ненаситно любопитство. Това му беше помагало и в миналото: в Оксфорд и още от първите дни в музея. Помогна му и сега. Тъкмо това му помогна да изгради защитна програма в екстраполатора. От съображения за сигурност, разбира се, но и за да разбере за какво използват програмата му другите.

Тъй че беше напълно естествено да провери какво бяха направили Фрок и Марго.

Достатъчно беше да натисне няколко клавиша и програмата възстановяваше всеки зададен от Фрок и Марго въпрос, всяка база данни, в която бяха влизали, и всеки резултат, който бяха получили.

Цялата тази информация го насочи към същинското решение на „загадката Мбун“, което през цялото време е било под носа им, ако знаеха какви въпроси да зададат. Кавакита се беше научил да задава точните въпроси. И заедно с отговорите изскочи едно зашеметяващо откритие.

Някой почука тихичко по вратата на склада. Кавакита слезе по стълбата до долния етаж, придвижвайки се безшумно и уверено в сумрака.

— Кой е? — прошепна с дрезгав глас той.

— Тони.

Кавакита плъзна без усилия лоста встрани и открехна вратата.

— Много е тъмно — каза мъжът, който влезе.

Беше дребен и жилав и се придвижваше със силно олюляваща се походка. Той се огледа притеснено.

— Не включвай осветлението — категорично каза Кавакита. — Върви след мен.

Отидоха в срещуположния край на склада до дълга маса, над която едва-едва мъждукаха инфрачервени крушки. Масата беше покрита със съхнещи влакна. В единия й край имаше везни. Кавакита грабна шепа влакна, претегли ги, махна няколко, добави няколко. Накрая напъха влакната в една торбичка и притисна лепенката.

След това погледна посетителя си в очакване. Мъжът мушна ръка в джоба на панталоните си и измъкна пачка смачкани банкноти. Кавакита ги преброи: пет двайсетачки. Кимна и му подаде торбичката. Мъжът я сграбчи нетърпеливо и понечи да разкъса лепенката.

— Не тук! — отсече Кавакита.

— Съжалявам — измърмори мъжът.

И забърза към вратата, доколкото му позволяваше слабата светлина.

— Опитай по-големи количества — предложи Кавакита. — Накисвай я във вряла вода, която повишава концентрацията. Мисля, че резултатите ще ти се сторят твърде задоволителни.

Мъжът кимна.

— Задоволителни — бавно повтори той, сякаш вкусвайки думата.

— Във вторник ще ти дам още — добави Кавакита.

— Благодаря — прошепна мъжът и излезе.

Кавакита затвори вратата и плъзна лоста на мястото му. Беше работил през целия ден и се чувстваше уморен, но чакаше да се свечери, когато градските шумове щяха да заглъхнат под спусналия над земята мрак. Все повече харесваше вечерите, които се превръщаха в любимото му време.

След като успя да възстанови онова, което бяха направили Фрок и Марго в програмата му, всичко си дойде на мястото. Трябваше само да намери едно от влакната. Това се оказа трудна задача. Зоната за сигурност беше почистена изключително старателно, а сандъците бяха опразнени и изпепелени заедно с опаковъчния материал. Лабораторията, в която Марго беше осъществила предварителните дейности, беше безупречно чиста и бяха унищожили пресата. Но никой не се беше досетил да почисти ръчната й чанта, известна на всички от Отдела по антропология с феноменалната си неподреденост. Няколко дни след трагедията самата Марго я беше захвърлила в пещта за кремация като предпазна мярка. Но едва след като Кавакита беше открил необходимото му влакно.

Наред с останалите проблеми, най-голямото предизвикателство беше да отгледа растението от едно-единствено влакно. Наложи се да впрегне всичките си способности и познания по ботаника и генетика. Взе си отпуск от музея и насочи усилията си в една-единствена посока. И преди пет седмици най-после успя. Не можеше да забрави обзелия го възторг, когато в застланата с агар-агар петриева паничка се появи миниатюрно зелено филизче. А сега вече се радваше на сигурна реколта в големи количества, която растеше в аквариумите, в които беше засаден реовирусът. Странният реовирус, датиращ отпреди шейсет и пет милиона години.

Оказа се причудлива привлекателна разновидност на лист от лилия, цъфтеше почти непрекъснато и имаше тъмноморави цветове с израстъци с жилки и яркожълти тичинки. Вирусът се натрупваше в твърдото влакнесто стъбло. Събираше по килограм седмично, като очакваше реколтата да се увеличи многократно.

„Котога са знаели всичко за това растение“ — помисли си Кавакита. Благословията се превърнала в проклятие. Опитали се да контролират мощта му, но не успели. Легендата беше красноречива: дяволът не спазил думата си и неговото дете Мбун обезумяло и се обърнало срещу господарите си, които по никакъв начин не могли да го усмирят.

Но Кавакита щеше да успее. Тестовете със заешкия серум го доказваха.

Последното парченце от мозайката застана на мястото си, когато си спомни какво беше казал Д’Агоста на сбирката по повод изпращането на агента от ФБР: че са открили някакъв медальон с двойна стрела на Джон Уитлеси в леговището на звяра. Доказателство, че чудовището е убило Уитлеси. Доказателство? Каква смешка!

„По-скоро доказателство, че чудовището е бил самият Уитлеси.“

Кавакита помнеше отлично деня, когато всичко му се изясни. Това беше апотеоз, прозрение. И обясняваше всичко. Съществото, музейният звяр, Онзи, който пристъпва на четирите, беше самият Уитлеси. И доказването беше по силите му — чрез екстраполиращата програма. Кавакита постави човешка ДНК от едната страна и ДНК от реовируса от другата и поиска междинната форма.

Компютърът я посочи: Онзи, който пристъпва на четирите.

Реовирусът в растението беше изумителен. По всяка вероятност съществуваше непроменен от мезозойската ера. В достатъчни количества притежаваше способността да предизвиква изключителни промени. Беше общоизвестно, че в най-мрачните и отдалечени региони на джунглата съществуват неоткрити растения с неподозирано значение за науката. Но Кавакита вече беше открил своето чудо. След като е погълнал влакната и се е заразил с реовируса, Уитлеси се бе превърнал в Мбун.

Мбун — думата, с която котога наричаха изумителното ужасяващо растение и „съществата, в които се превръщаха тези, които го изяждаха“. Сега Кавакита можеше да си представи ясно отделни моменти от тайната религия на котога. Растенията бяха проклятието, едновременно ненавиждано и насъщно. Съществата държаха враговете на котога на безопасно разстояние, но в същото време бяха постоянна заплаха за своите господари. По всяка вероятност котога са имали само едно такова същество в даден момент — повече биха били твърде голяма заплаха. Култът се е съсредоточил върху самото растение, обработката и събирането му. Кулминационният момент на ритуала несъмнено бил възпроизвеждането на ново същество — насилственото изяждане на растението от нежелаещата да стори това човешка жертва. Първоначално били необходими големи количества от растението, за да се натрупат достатъчно реовируси, които да предизвикат телесните промени. След приключването на трансформацията растението трябвало да бъде консумирано в малки количества в съчетание с други протеини, разбира се. Но поддържането на дозата е било от огромно значение. Инак се стигало до непоносими болки и дори до обезумяване поради опита на тялото да възвърне предишното си състояние. Разбира се, смъртта би сложила точка на всичко това. И отчаяното същество се опитвало — ако въобще имало възможност за това — да намери заместител на растението, а най-задоволителният от всички бил човешкият хипоталамус.

Заслушан в кроткото бълбукане на аквариумите сред стихналия сумрак, Кавакита можеше да си представи разигралата се в джунглата драма. Котога, които за първи път виждали бял човек. Крокър, сътрудникът на Уитлеси, очевидно бил открит пръв. По всяка вероятност съществото вече било старо или изтощено. Може би Крокър го е убил с пистолет, докато съществото го е изкормвало. А може би не. Но когато котога открили Уитлеси… Кавакита беше сигурен, че знае какво се е случило.

Питаше се какво ли е чувствал Уитлеси: завързан, вероятно ритуално, накаран да погълне насила реовируса от странното растение, което сам той събирал допреди няколко дни. Може би са му сварили отвара от листата на растението или просто са го заставили да погълне изсушените влакна. Сигурно са се опитали да направят с бледоликия мъж онова, което не успели да постигнат с този от своето племе: да създадат чудовище, което да контролират. Чудовище, което да прогони строителите на пътища, златотърсачите и миньорите, които щели да нахлуят върху платото от юг и да ги унищожат. Чудовище, което да тормози околните племена, без да заплашва собствените си господари и да гарантира спокойствие и сигурност на котога завинаги.

Но все пак цивилизацията в края на краищата нахлула с целия съпътстващ я ужас. Кавакита си представяше деня, в който това се е случило: притаилото се в джунглата същество-Уитлеси се взирало в сипещия се от небето огън, който изпепелявал платото, племето котога, скъпоценните растения. Само то се спасило. И само то знаело къде все още може да намери животворните влакна след унищожаването на джунглата. Знаело, защото тъкмо то ги било изпратило.

А може би Уитлеси вече бил заминал, когато изпепелили платото. Може би котога отново се оказали неспособни да контролират съществото, което сами създали. Може Уитлеси — в своето отчаяно и ужасяващо състояние — да е имал свой собствен план, който не включвал превръщането му в ангел пазител на котога. Може би просто е искал да се прибере у дома. Така че напуснал племето, което по-късно прогресът ликвидирал.

Но Кавакита беше до голяма степен безразличен към антроположките подробности. Интересуваше го присъщата на растението мощ и нейното обуздаване.

Трябваше да установи контрол над източника, за да може да контролира съществото.

„Именно затова — помисли си Кавакита — аз ще успея там, където котога са се провалили.“ Той контролираше източника. Само той знаеше как да отглежда тази капризна и деликатна блатна лилия от дълбините на амазонската джунгла. Само той знаеше точното рН на водата, подходящата температура, необходимата светлина, правилната хранителна комбинация. Само той знаеше как да присади реовируса в растението.

Те бяха зависими от него. А благодарение на генетичните видоизменения, които беше осъществил чрез заешкия серум, беше успял да пречисти изначалната мощ на вируса, потискайки някои от по-неприятните странични ефекти.

Поне беше почти сигурен, че е успял да го направи.

Това бяха революционни открития. Всеки знаеше, че вирусите включват собствената си ДНК в клетките на своята жертва. В повечето случаи тази ДНК само инструктираше клетките на жертвата да произвеждат повече вируси. Така е с всички познати на хората вируси: от вируса на настинката до вируса на СПИН.

Този вирус беше различен. Той вмъкваше цяла армия от гени в своята жертва: гени от влечуго. Гени от древно влечуго. Гени на шейсет и пет милиона години. Срещани днес в низшия гущер гекон и още няколко вида. Очевидно с времето беше заимствал също така гени от примат — без съмнение човешки гени. Вирус, който краде гени от организма, който го храни, и ги вмъква в жертвите си.

Тези гени, вместо да произвеждат повече вируси, преобразуваха самата жертва. Превръщаха я стъпка по стъпка в чудовище. Вирусите инструктираха телесните механизми да променят костната система, ендокринната система, крайниците и кожата, косата и вътрешните органи. Променяха поведението, теглото, скоростта на придвижване и ловкостта на жертвата. Снабдяваха я със свръхестествени сетива за обоняние и слух, но потискаха зрението и речта. Предоставяха й огромна сила, масивност и бързина, като съхраняваха съвършения мозък сравнително непокътнат. С една дума, наркотикът — вирусът — превръщаше човешката жертва в ужасяваща машина за убиване. Не, думата „жертва“ не беше съвсем подходяща за заразените с вируса. По-подходяща беше „симбионт.“ Защото всъщност беше привилегия да получиш вируса. Подарък. Дар от Грег Кавакита.

Беше красиво. Направо величествено.

Възможностите на генното инженерство се оказаха безгранични. И Кавакита вече имаше новаторски хрумвания. Реовирусът би могъл да включи нови гени в своя приемник — както човешки, така и животински. Той контролираше какви да са включените гени. Контролираше в какво да се превърне съществото. За разлика от примитивните суеверни котога, благодарение на науката той упражняваше контрол.

Любопитен страничен ефект беше наркотичното въздействие на растението: прекрасно, „пречистващо“ замайване без неприятното безсилие, характерно за толкова много наркотици. Може би тъкмо тази е била първоначалната причина, за да бъде консумирано растението, довела впоследствие до разпространението му. Именно този страничен ефект осигури на Кавакита средства, с които да финансира проучванията си. Първоначално нямаше намерение да го продава, но струпалите се финансови затруднения го принудиха да го направи. Усмихна се при мисълта колко лесно стана всичко. Малката групичка от встрастени клиенти вече бяха дали име на наркотика: „гланц.“ Търсенето беше активно и Кавакита продаваше цялата продукция. Тъжно бе, че се разпродаваше толкова бързо.

Беше се свечерило. Кавакита свали тъмните очила и вдъхна изпълнилите склада всевъзможни ухания: едва доловимия аромат на влакна, миризмата на прах, вода и изхвърляните от двигателя с вътрешно горене газове, примесени с влажния мирис на плесен, серен двуокис и всевъзможни други миризми. Хроничната му алергия като че ли се беше изпарила. „Сигурно от чистия въздух в Лонг Айлънд“ — мина му през ума. Свали стегналите краката му обувки и с облекчение размърда пръсти.

Беше осъществил най-изумителния прогрес в генетиката след откритието на двойната спирала. Това би му гарантирало Нобелова награда, хрумна му иронична мисъл.

Ако беше тръгнал по този път.

Но кой се интересуваше от Нобелови награди, когато целият свят беше застанал на ръба на бездната?

На вратата отново се почука.