Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (15)

14

Д’Агоста така и не можеше да свикне със Залата на едрите маймуни. Всички тези огромни озъбени шимпанзета, увиснали по изкуствените дървета с техните космати ръчища, еректирали членове и едри човешки длани с истински нокти! Запита се защо на учените им бе отнело толкова много време, за да установят, че човекът произхожда от маймуната. Това би трябвало да им стане ясно още при пръв поглед към шимпанзе. Беше чувал, че шимпанзетата са също като хората — жестоки, раздразнителни и враждебно настроени помежду си и дори взаимно се избивали и изяждали. „Господи — мина му през ума, — би трябвало да има някаква възможност да обиколя този музей, без да ми се налага да минавам през тази зала!“

— Насам — подкани го пазачът, — надолу по това стълбище. Ужасно е, лейтенант. Пристигнах…

— Ще ви изслушам по-късно — прекъсна го Д’Агоста. След видяното по време на аутопсията на момченцето вече беше готов на всичко. — Казвате, че е облечен в униформа на пазач. Познавате ли го?

— Не знам, сър. Трудно ми е да преценя.

Пазачът посочи към мрачното стълбище надолу, което излизаше към нещо като двор. Трупът беше в сянката в ниското. Всичко беше опръскано в черно — пода, стените, осветителните тела на тавана. Д’Агоста знаеше какво е това черно.

— Ти — обърна се той към един от следващите го полицаи, — подсигури осветление. Искам мястото незабавно да се претърси за тъкани. Спецгрупата тръгнала ли е? Мъжът явно е мъртъв, затова задръжте хората от бърза помощ за известно време. Не искам да обърнат всичко с краката нагоре.

Д’Агоста погледна надолу по стълбището.

— Исусе Христе — възкликна той, — чии са тези стъпки? Изглежда някое магаре е прецапало право през локвата кръв. Или нашият убиец е решил да ни остави тлъста улика.

Отговор не последва.

— Твои ли са? — обърна се той към пазача. — Как се казваш?

— Норис. Ерик Норис. Както казах…

— Да или не?

— Да, но…

— Млъквай. С тези обувки ли?

— Да. Вижте, аз…

— Сваляй обувките. Цапаш килима. — „Шибано копеле!“, помисли си Д’Агоста. — Отнеси ги в криминалната лаборатория. Кажи им да ги запечатат в торба — те знаят какво да направят. Изчакай ме там. Не, не ме чакай там. Ще те викна по-късно. Ще ти задам няколко въпроса. Не, махни най-после шибаните обувки оттук. — Нямаше никакво желание още един „Прайн“ да му се стовари на главата. Какво им ставаше на тия от музея — като че ли ужасно си падаха да газят в локви от кръв? — Ще трябва да отидеш по чорапи.

— Да, сър!

Едно от ченгетата зад лейтенанта се изкикоти. Той го изгледа.

— Смешно ли ти е? Изпоплескал е навсякъде с кръв. Изобщо не е смешно.

Д’Агоста се спусна до половината стълбище. Главата се беше търкулнала в един отдалечен ъгъл с лицето надолу. Не я виждаше добре, но знаеше, че ще намери темето строшено, а мозъкът да се въргаля някъде сред кръвта. Господи, в каква пихтия може да бъде превърнат един труп!

Чу нечии стъпки зад гърба си.

— Спецгрупата — каза един нисък мъж, последван от фотограф и още няколко души в лабораторни костюми.

— Най-после! Искам осветление там, там и там и навсякъде, където пожелае фотографът. Искам ограждения, които трябваше да бъдат поставени още преди пет минути. Искам да се прибере всяко косъмче и всяка песъчинка. Искам всичко да мине през химически анализ. Искам… всъщност какво друго искам? Искам да се приложат всички познати тестове и никой да не минава през огражденията, ясно ли е? Никакви издънки този път.

Д’Агоста се извърна.

— Екипът от криминалната лаборатория в сградата ли е? Или тръгнаха да пият кафе и да ядат кроасани? — Той потупа предния джоб на якето си за цигарите. — Поставете картонени кутии над онези следи. А вие, момчета, когато приключите, забършете пътека около трупа, за да можем да стъпваме, без да цапотим с кръв навсякъде.

— Отлично! — Чу се плътен, мелодичен глас.

— Кой, по дяволите, си ти? — възкликна Д’Агоста към високия строен мъж в черен елегантен костюм, надвесен над перилото в горкия край на стълбището. Русата му почти до бяло коса беше сресана право назад над бледосини очи. — Собственик на погребално бюро?

— Пендергаст — представи се мъжът, докато слизаше по стъпалата с протегната ръка.

Стенал оборудването си, фотографът се промъкна край него.

— Е, Пендергаст, дано имаш основателна причина да си тук, в противен случай…

Пендергаст се усмихна.

— Специален агент Пендергаст.

— О, ФБР? Странно, че не съм изненадан. Е, приятно ми е, Пендергаст. Защо, по дяволите, твоите хора не звъннаха един телефон? Виж какво, там долу има един обезглавен труп с изтекъл мозък. Къде са останалите?

Пендергаст прибра ръката си.

— Боя се, че съм сам.

— Какво? Я не ме будалкай. Винаги се мъкнете на глутници.

Светлините блеснаха и съсирената кръв наоколо заблестя. Всичко, което допреди секунди изглеждаше черно, внезапно се оцвети във всички отсенки на телесните секреции. Закуската на Норис, както Д’Агоста предположи, също лежеше сред помията от телесни течности. Челюстта на лейтенанта се разтресе машинално. След това очите му попаднаха на парче от череп с късо подстригана коса на около два метра от трупа.

— О, Исусе! — промълви Д’Агоста, отстъпвайки назад, и не издържа.

Пред очите на оня тип от ФБР, спецгрупата и фотографа избълва собствената си закуска. „Не мога да повярвам — мина му през ума. — За първи път от двайсет години, и то във възможно най-неподходящия момент.“

На стълбището изникна детективът на коронера — млада жена в бяло сако и пластмасова престилка.

— Кой води случая? — попита тя, докато поставяше ръкавиците си.

— Аз — отвърна Д’Агоста, избърсвайки устата си. Погледна към Пендергаст. — Поне още няколко минути. Лейтенант Д’Агоста.

— Доктор Колинс — отвърна енергично детективът.

Последвана от своя помощник, тя се приближи към трупа по почистеното от кръвта пространство.

— Фотограф — каза тя. — Ще обърна трупа. Пълна серия, ако обичате.

Д’Агоста извърна глава.

— Чака ни работа, Пендергаст — авторитетно каза той. След това посочи повърнатото. — Не го почиствайте, докато спецгрупата не приключи със стълбището. Ясно?

Всички кимнаха.

— Искам да знам входовете и изходите, колкото е възможно по-скоро. Проверете дали можете да идентифицирате трупа. Ако е пазач, доведете Иполито. Пендергаст, да вървим в командния пункт, за да осъществим координация или връзка, или както там го наричате, по дяволите, а след като екипът приключи, ще се върнем за огледа.

— Превъзходно — отвърна Пендергаст.

„Превъзходно?“ — почуди се Д’Агоста. Този тип май беше от дълбокия юг. Беше срещал такива и преди — бяха безнадеждни случаи в Ню Йорк Сити.

Пендергаст се приведе и каза тихо:

— Разплисканата по стената кръв е твърде любопитна.

Д’Агоста огледа наоколо.

— Мислиш ли?

— Бих се поинтересувал от балистичен тест на петната.

Д’Агоста погледна Пендергаст право в бледосините очи.

— Добра идея — отвърна накрая той. — Ей, фотограф, направи близки планове на кръвта върху стената А ти, ти…

— Макхенри, сър.

— Искам балистичен анализ на кръвта. Май е разплискана с висока скорост под остър ъгъл. Интересува ме точното положение на източника, скоростта и пълен доклад.

— Да, сър.

— След трийсет минути да е на бюрото ми.

Макхенри изглеждаше притеснен.

— Добре, Пендергаст, други идеи?

— Не, тази беше единствената.

— Да вървим.

 

 

Във временния команден пункт всичко беше на мястото си. Д’Агоста винаги отделяше грижи за това. Нито един неприбран документ или досие, нито един запис върху някое от бюрата. Имаше ред и това в момента му достави удоволствие. Всички бяха заети, телефоните не спираха да звънят, но нещата бяха под контрол.

Пендергаст отпусна мършавото си тяло върху един от столовете. В движенията му имаше нещо котешко. Д’Агоста го запозна накратко с разследването.

— И така, Пендергаст — заключи той, — с какви пълномощия си изпратен? Изложихме ли се? Прецакани ли сме?

Пендергаст се усмихна.

— Няма такова нещо. Доколкото съм в състояние да преценя, самият аз не бих направил нищо по-различно. Вижте, лейтенант, запознати сме със случая от самото начало, но не си давахме сметка.

— Как така?

— Аз съм от службата в Ню Орлийнс. Работехме върху серия убийства, доста странни убийства. Няма да се впускам в подробности, но тилът на черепите на жертвите липсваше и мозъците бяха извадени. Същият начин на действие.

— Без майтап? Кога беше това?

— Преди няколко години.

— Няколко години? Това…

— Да. Останаха неразкрити. Първо се занимаваше Отделът за наркотици, защото предполагаха, че е намесена дрога, но след това се зае ФБР, след като онези не постигнаха нищо. Но и ние не направихме нищо съществено, тъй като следата не ни насочи наникъде. И вчера прочетох в един доклад за двойното убийство тук в Ню Йорк. Начинът на действие е твърде, да, твърде специфичен, за да не потърся пряка връзка, не мислиш ли? Затова пристигнах снощи. Дори официално още не съм тук. Но от утре ще съм.

Д’Агоста се успокои.

— Значи си от Луизиана. Мислех, че си някой новак от нюйоркската служба.

— Ще се появят — каза Пендергаст. — След като докладвам довечера, ще се заемат. Но аз ще поема случая.

— Ти? Няма начин, не и в Ню Йорк Сити.

Пендергаст се усмихна.

— Ще го поема, лейтенант. Следя случая от години и честно казано, лично съм заинтересуван. — От начина, по който агентът произнесе „заинтересуван“, Д’Агоста усети да го полазват мравки по гърба. — Но не се тревожи, лейтенант. Готов съм и имам желание да работим един до друг вероятно по по-различен начин от службата в Ню Йорк. Искам да кажа, — ако се споразумеем. Тук не съм на свой терен и ще имам нужда от помощта ти. Какво ще кажеш?

Той се изправи и протегна ръка.

„Господи — помисли си Д’Агоста, — ония от нюйоркската им служба за два часа ще го разкъсат и ще изпратят парчетата обратно в Ню Орлийнс.“

— Става — отвърна на глас и сграбчи ръката му. — Ще те запозная с този-онзи, като започна с директора по сигурността Иполито. При условие че ми отговориш на един въпрос. Каза, че начинът на действие при убийствата в Ню Орлийнс е бил същият. А какво ще кажеш за следите от захапка върху мозъка на по-голямото момче? Или парчето от нокът?

— Според онова, което ми разказа за аутопсията, лейтенант, следите от захапка са само предположение — отвърна Пендергаст. — Интересно ми е да узная резултатите от теста на слюнката. Нокътят изследван ли е?

По-късно Д’Агоста щеше да си спомни, че е получил половинчат отговор. Сега отговори:

— Днес ще го изследват.

Пендергаст се облегна назад и събра върховете на пръстите на двете си ръце, загледан към тавана.

— Ще трябва да посетя доктор Живиц, след като изследва днешните противни улики.

— Кажи ми, Пендергаст, случайно да имаш нещо общо е Анди Уорхол?^[1]

— Не проявявам особен интерес към съвременното изкуство, лейтенант.

На местопрестъплението имаше доста народ, но цареше ред. Всички действаха енергично и разговаряха приглушено — сякаш от уважение към мъртвеца. Екипът от моргата беше пристигнал, но стоеше настрана, наблюдавайки търпеливо процедурите. Пендергаст беше застанал до Д’Агоста и шефа на сигурността Иполито.

— Направи ми една услуга, ако обичаш — обърна се Пендергаст към фотографа. — Бих искал една снимка оттук, ето така. — Пендергаст посочи гледната точка. — Бих искал и една серия от върха на стълбището с постепенно приближаване надолу. Отдели малко време да избереш добри ракурси и осветление.

Фотографът го изгледа внимателно и се отдалечи. Пендергаст се обърна към Иполито.

— Имам един въпрос. Защо е слязъл пазачът — как казахте, че е името му, господин Иполито, Джоли, Фред Джоли… — тук долу? Това не е било част от обиколката му. Нали така?

— Точно така — отвърна Иполито, който беше застанал върху едно сухо петно близо до изхода за двора, а лицето му беше зеленикаво, сякаш се беше натровил.

Д’Агоста помръдна рамене.

— Кой би могъл да знае?

— Така е — добави Пендергаст и огледа двора зад стълбището, който беше малък и дълбок с издигащи се от трите му страни тухлени стени. — И казвате, че е заключил вратата зад себе си. Трябва да приемем, че е излязъл тук или е тръгнал в тази посока. Хмм! Снощи беше кулминацията на тауридския метеорен дъжд. Може би този Джоли е бил запален по астрономията. Съмнявам се. — Остана известно време на мястото си, оглеждайки наоколо, после се извърна към тях.

— Предполагам, че мога да ви кажа защо.

„Господи, истински Шерлок Холмс!“ — помисли си Д’Агоста.

— Спуснал се е по стълбището, за да задоволи своя привичка. Марихуана. Този двор е изолирано и проветриво местенце. Перфектно място да попушиш малко трева.

— Марихуана? Това е само предположение.

— Мисля, че видях фаса — отвърна Пендергаст, посочвайки към двора. — Точно до страничната част на касата.

— Не виждам нищо — каза Д’Агоста. — Ед, огледай основата на вратата. Точно там. Какво е това?

— Фас — отвърна Ед.

— Какво ви става, момчета, пропуснали сте цял шибан фас? Казах ви да внимавате за всяка песъчинка, за Бога!

— Все още не сме стигнали до тази решетка.

— Добре.

Той погледна към Пендергаст. „Копелето е късметлия. Може пък да не е на пазача.“

— Господин Иполито — провлечено каза Пендергаст, — обичайно ли е за вашия персонал да използва непозволени наркотици по време на дежурство?

— В никакъв случай, но не съм убеден, че тъкмо Фред Джоли…

Пендергаст го спря с ръка.

— Предполагам, че забелязвате всички тези отпечатъци от стъпки.

— Те са на пазача, открил трупа — намеси се Д’Агоста.

Пендергаст се приведе.

— Абсолютно са заличили всякакви възможни доказателства — каза навъсено той. — Наистина, господин Иполито, би трябвало да обучите своите хора как да опазват мястото на престъплението.

Иполито отвори уста да отвърне нещо, но се отказа. Д’Агоста овладя усмивката си.

Пендергаст закрачи внимателно под стълбището към леко открехната метална врата.

— Ориентирайте ме, господин Иполито. Тази врата под стълбището накъде води?

— Към коридор.

— Който води към…

— Вдясно е зоната за сигурност. Не е невъзможно убиецът да е тръгнал натам, защото…

— Позволете ми да възразя, господин Иполито, но съм убеден, че убиецът е тръгнал тъкмо натам — отново го прекъсна Пендергаст. — Нека предположа. След зоната за сигурност са старите подземни помещения, прав ли съм?

— Точно така — отвърна Иполито.

— Където бяха открити двете момченца.

— Бинго! — възкликна Д’Агоста.

— Тази зона за сигурност ми се струва любопитна, господин Иполито. Ще се поразходим ли?

Зад ръждясалата метална врата се изопваше дълъг подземен коридор с цяла редица електрически крушки по тавана. Подът беше покрит с износен линолеум, а по стените висяха фрески с индианци от югозападен Пуебло, които мелят жито, тъкат или преследват сърни.

— Прекрасни са — отбеляза Пендергаст. — Жалко че са тук долу. Напомнят ранния Фремонт Елис.

— Преди са били изложени в Залата на Югозапада — поясни Иполито. — Мисля, че са я закрили прел двайсетте години.

— Аха! — каза Пендергаст, оглеждайки внимателно една от фреските. — Наистина е Елис. О, небеса, прекрасни са! Погледнете осветлението върху тази кирпичена фасада.

— Откъде сте така сигурен? — попита Иполито.

— Всеки, който познава Елис — обясни Пендергаст, — ще го потвърди.

— Исках да кажа, откъде сте сигурен, че убиецът е минал оттук?

— Вероятно предположение — отвърна Пендергаст, докато оглеждаше следващата рисунка. — Разбирате ли, когато някой каже „невъзможно“, имам отвратителния навик, от който не мога да се отърва, незабавно да се противопоставя по възможно най-категоричния начин. Наистина отвратителен навик! Но, разбира се, сега вече е сигурно, че убиецът е минал оттук.

— Защо?

Иполито изглеждаше напълно объркан.

— Погледнете този изумителен пейзаж от стария Санта Фе. Бил ли сте някога в Санта Фе?

Последва кратка тишина.

— Ъъъ… не — отвърна Иполито.

— Зад града се намира планинска верига, наречена Сиера де Сангре де Кристо. На испански означава „Кръвта на планината на Христос“.

— Е, и?

— При залез слънце планината наистина е обагрена в червено, но — смея да кажа — не чак толкова червено. Това е истинска кръв и е прясна. Наистина жалко, че е увредила картината.

— Мамка му! — възкликна Д’Агоста. — Погледнете това.

На височината на талията върху картината личеше размазана ивица кръв.

— Нали разбирате, едно убийство е мръсна работа. Би трябвало да открием кървави следи по целия този коридор. Лейтенант, тук ще ни трябват хората от криминалната лаборатория. Мисля, че нещата се изясняват. — Той замълча. — Нека довършим разходката си и да ги повикаме. Бих искал да потърся доказателства по-нататък, ако не възразявате.

— На твое разположение съм — отвърна Д’Агоста.

— Внимавайте къде стъпвате, господин Иполито, ще ги накараме да проверят пода и стените.

Стигнаха до заключена врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“.

— Това е зоната за сигурност — обясни Иполито.

— Виждам — отвърна Пендергаст. — А какво точно е предназначението на тази зона за сигурност? Останалата част от музея не е ли защитена?

— Не става въпрос за това — отговори припряно директорът по сигурността. — Зоната за сигурност е предназначена за съхраняване на изключително редки и ценни предмети. Това е най-добре охраняваният музей в страната. Наскоро инсталираха система от плъзгащи се метални врати из целия музей. Свързани са с компютърната ни система и в случай на грабеж можем да изолираме отделни сектори, както херметически изолираните помещения на…

— Мога да си представя, господин Иполито, благодаря много — прекъсна го Пендергаст. — Любопитно. Старинна врата с медна обшивка — добави той, оглеждайки отблизо вратата.

Д’Агоста забеляза, че по медта има плитки вдлъбнатини.

— Пресни вдлъбнатини, както изглежда — отбеляза Пендергаст. — А какво ще кажеш за това?

Той посочи надолу.

— Исусе Христе! — пое дълбоко въздух Д’Агоста, щом погледна основата на вратата.

Дървената рамка беше изподраскана и раздробена на пресни трески сякаш с огромни нокти.

Пендергаст отстъпи назад.

— Искам подробен анализ на цялата врата, ако обичате, лейтенант. А сега да проверим какво има вътре. Господин Иполито, бъдете любезен да отворите вратата, без да оставяте отпечатъци върху нея.

— Не мога да допусна никого вътре без официално разрешение.

Д’Агоста го погледна недоумяващо.

— Искате да кажете, че трябва да се снабдим с проклето съдебно постановление?

— О, не, не, просто…

— Забравил е ключа — добави Пендергаст. — Ще изчакаме.

— Веднага се връщам — смотолеви Иполито и забързаните му крачки се отдалечиха по коридора.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе, Д’Агоста се обърна към Пендергаст.

— Не ми е приятно да го кажа, Пендергаст, но ми харесва как работиш. Номерът с картината беше много хитър, както и начинът, по който манипулираш Иполито. Късмет с нюйоркските момчета!

Пендергаст изглеждаше развеселен.

— Благодаря! Чувството е взаимно. Радвам се, че работя с теб, лейтенант, а не с някое от онези твърдоглави приятелчета. Съдейки по онова, което се случи одеве, все още имаш сърце. Останал си нормално човешко същество.

Д’Агоста се разсмя.

— Неее, не е това. Беше заради шибаните бъркани яйца с шунка, сирене и кетчуп, които изплюсках за закуска. И късата му коса. Мразя къси коси.