Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (21)

20

Към края на следобеда Марго уморено отдели очи от компютъра. Протегна ръка да включи принтера, който се намираше в дъното на коридора, облегна се на стола и разтърка очи. Текстът за Мориарти най-после беше готов. Малко недоизгладен и недотам подробен, колкото би й се искало, но не можеше да отдели повече време за него. Все пак изпитваше тайно удовлетворение и нямаше търпение да занесе разпечатката в кабинета на Мориарти на четвъртия етаж на обсерваторията „Батърфийлд“, където се помещаваше екипът на изложбата „Суеверие“.

Прелисти служебния указател, за да открие вътрешния телефон на Мориарти, придърпа телефона и набра четирицифрения номер.

— Изложбената централа — провлечено изрекоха отсреща.

Чу отдалечени шумни сбогувания.

— Там ли е Джордж Мориарти? — попита Марго.

— Предполагам, че е долу в изложбената зала — отвърна гласът. — Тук затваряме. Да предам нещо?

— Не, благодаря — отвърна Марго и прекъсна.

Погледна ръчния си часовник: почти пет. Време за полицейския час. Но официалното откриване на изложбата беше в петък вечерта и беше обещала материала на Мориарти.

Тъкмо се канеше да се надигне, когато си спомни предложението на Фрок да се обади на Грег Кавакита. Въздъхна и отново вдигна слушалката. Ако вече беше напуснал сградата, щеше да му остави съобщение на телефонния секретар.

— Грег Кавакита на телефона — чу познатия баритонов тембър.

— Грег? Обажда се Марго Грийн.

„Престани с този извинителен тон! Да не е шеф на отдел или нещо подобно.“

— Здрасти, Марго. Какво има?

Чу подрънкване на ключове.

— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност предложението е на доктор Фрок. Правя анализ на някои растителни образци от племето кирибиту и той предложи да ги тествам с твоя екстраполатор. Може да открием някои генетични съответствия.

Последва мълчание.

— Доктор Фрок смята, че би било полезна проверка за твоята програма, а и на мен ще помогне — настоя тя.

Кавакита не отговори веднага.

— Знаеш, Марго, че наистина бих искал да ти услужа. Но екстраполаторът все още не е готов да бъде използван от всеки. Все още отстранявам някои технически несъвършенства и не бих могъл да гарантирам за резултатите.

Лицето й пламна.

— От всеки ли?

— Съжалявам, зле избрах думата. Разбираш какво искам да кажа. Освен това в момента наистина съм претоварен, а и този полицейски час допълнително обърква всичко. Виж какво, защо не ми се обадиш отново след една-две седмици? Става ли? Тогава ще поговорим.

Линията прекъсна.

Марго се изправи, грабна сакото и чантата си и тръгна по коридора, за да вземе разпечатката. Беше убедена, че той ще направи всичко възможно да протака нещата до безкрайност. Е, да върви на майната си. Ще открие Мориарти и ще му даде разпечатката, преди да си тръгне. Ако не друго, може да обиколи изложбата с гид и да разбере за какво е цялата тази суетня.

Няколко минути по-късно прекоси бавно пустата мемориална зала „Селус“. На входа стояха двама пазачи, а в информационния център един гид заключваше ведомостите и подреждаше експонатите за продажба за следващия ден. „Ако въобще има посетители“ — помисли си Марго. Трима полицаи стояха точно под огромната бронзова статуя на Селус и разговаряха, без да я забележат.

Марго си спомни сутрешния разговор с Фрок. Ако не открият убиеца, мерките за сигурност може да станат по-строги. Може би защитата на дисертацията й ще се отложи. Или ще затворят целия музей. Марго тръсна глава. Ако се случи така, положително ще замине за Мазачусетс.

Тръгна към галерията „Уокър“ и задния вход на „Суеверие“. За неин ужас огромните метални врати бяха затворени и пред тях бяха поставени две месингови стойки, свързани с кадифен шнур. Встрани стоеше полицай, без да помръдва.

— Мога ли да ви услужа, госпожице?

На баджа му прочете Ф. БОРЕГАРД.

— Имам среща с Джордж Мориарти — отвърна Марго. — Предполагам, че е в изложбените зали. Трябва да му предам нещо.

Тя размаха разпечатката към полицая, който не се впечатли особено.

— Съжалявам, госпожице — каза той. — Минава пет. Не би трябвало да сте тук. Освен това — добави по-любезно той — до откриването изложбата е запечатана.

— Ама… — понечи да възрази Марго, но се обърна и тръгна с въздишка към ротондата.

Като зави зад ъгъла, спря. В дъното на пустия коридор зърна потъналата в сумрак огромна зала. Полицай Ф. Борегард зад ъгъла не я виждаше. Зави рязко наляво и тръгна по късо разклонение с нисък таван, което извеждаше в друг, успореден коридор. Може би все пак ще успее да открие Мориарти.

Изкачи едно широко стълбище, огледа се предпазливо и пристъпи бавно в една сводеста зала за насекоми. След това зави надясно и влезе в една галерия на второто ниво на Морската зала. Като всички кътчета в музея, беше зловеща и пуста.

Марго се спусна по едното от двете широки стълбища, които стигаха до гранитния под на основната зала. Пристъпвайки по-бавно, подмина група моржове в реални размери и една реалистично възпроизведена подводна скала. Знаеше, че подобни диорами като тази от трийсетте и четирийсетте години вече не се правеха, защото бяха много скъпи.

В далечния край на залата се намираше входът към галерия „Вайсман“, където се устройваха мащабните временни изложби. Беше една от залите, в които се помещаваше изложбата „Суеверие“. Двукрилите стъклени врати бяха покрити с черна хартия с огромен надпис:

Лявата врата беше заключена. Дясната обаче се открехна с лекота.

Погледна колкото е възможно по-небрежно зад гърба си: нямаше никого.

Вратата се затвори със съскане зад гърба й и тя се озова в тясното пространство между външните стени на галерията и гърба на изложбените витрини. Навсякъде беше осеяно с шперплатови плоскости и огромни пирони, а по пода се преплитаха електрически кабели. Вляво от нея се извисяваше подсилена с дървени подпори огромна конструкция от грубо приковани една към друга греди, която много напомняше гърба на декор в някое холивудско студио. Нито един от посетителите на „Суеверие“ нямаше да зърне това кътче от изложбата.

Запристъпва внимателно през тясното пространство, търсейки проход към централната част на залата. Светлината беше съвсем слаба — покритите с метални плочи крушки мъждукаха едва-едва на пет-шест метра разстояние една от друга, — а нямаше никакво желание да се препъне и да се стовари на пода. Откри тясна пролука между две дървени табла и реши да се промуши през нея.

Озова се в просторен вестибюл с шест стени. Готически сводове в три от стените отвеждаха към сумрачни коридори. По-голяма част от светлината идваше откъм няколко фотографии на шамани, осветени отзад от разположени близо до тавана осветителни тела. Огледа с боязън трите изхода. Нямаше никаква представа къде точно се намира — дали в началото или в края на изложбата — и накъде би трябвало да тръгне, за да открие Мориарти.

— Джордж? — подвикна плахо тя, боейки се да повиши глас сред безмълвния сумрак.

Закрачи по централния коридор към друга мрачна зала, по-продълговата от предишната и претъпкана с експонати. От време на време проблясваше по някой артефакт: маска, костен нож, покрита с нокти причудлива резба. Експонатите сякаш плуваха в кадифения сумрак. По тавана блещукаха странни, неопределени светлосенки.

В отдалечения край на галерията разстоянието между стените се стесняваше и Марго изпита смътно усещане, че навлиза в дълбока пещера. „Доста манипулативно“ — мина й през ума. Разбра раздразнението на Фрок.

Продължи да крачи през сумрака, придружена единствено от приглушения шум от стъпките си по дебелия килим. Забелязваше експонатите едва когато се озовеше пред самите витрини и се запита как ще намери обратния път към залата с шаманите. Надяваше се да открие незаключен изход — добре осветен незаключен изход — в друг край на изложбата.

Тясната зала пред нея се разклони. След моментно колебание избра десния коридор. Щом тръгна по него, забеляза малки ниши от двете страни, във всяка от които имаше по един чудноват артефакт. Тишината беше толкова плътна, че тя задържа дъх.

Коридорът се разшири в зала и Марго застана пред няколко татуирани майорски глави. Не бяха съсухрени — черепите очевидно бяха вътре, съхранени — според надписа — чрез опушване. Очните кухини бяха натъпкани с памучна материя, а махагоновите кожи блещукаха. Черните съсухрени устни оголваха зъбите. Бяха шест на брой — цяла зловещо ухилена, поклащаща глави тълпа. Сините татуировки бяха поразително сложни: пресичащи се една друга спирали, усукани около страните, носовете и брадичките. Татуировките бяха направени приживе, съобщаваше табелката, а главите бяха съхранени в знак на почит.

Марго забеляза, че малко по-навътре галерията се стеснява и свършва. Пред самото дъно се извисяваше масивен тумбест тотем, осветен от пода с бледа оранжева светлина. Гигантски вълчи и птичи глави със зловещо извити клюнове стърчаха от тотема и сивите им сенки забулваха черния таван. Убедена, че не може да продължи по-нататък, Марго се приближи с неохота до тотема и забеляза тясно отверстие към малка ниша вляво пред себе си. Запристъпва бавно и възможно по-безшумно нататък. Изобщо ней минаваше мисълта отново да повика Мориарти. „Слава Богу, че не съм близо до Старото подземие!“ — помисли си тя.

В нишата бяха изложени няколко идола. Някои представляваха най-обикновени издялани от камък животни, но повечето бяха чудовищни изображения на страховити фантастични създания. Друг изход отведе Марго в продълговата тясна заличка. Цялата беше облицована с дебело черно кече, а осветлението се процеждаше от невидими ниши. Таванът надвисваше току над главата й. „Смитбек ще трябва да лази на четири крака тук“ — мина й през ума.

Помещението се разшири в осмоъгълна зала с висок кръстовиден свод. Пъстрата светлина се процеждаше през изрисувани върху стъкло закачени под сводестия таван цветни изображения на средновековни преизподни. На всяка от стените имаше огромен прозорец.

Приближи до най-близкия от тях и се оказа, че наднича към гробница на майте. В средата й лежеше проснат скелет, покрит с дебел пласт прах. Около него бяха пръснати всевъзможни артефакти. Гръдният кош беше покрит със златен нагръдник, а по костеливите пръсти бяха нанизани златни пръстени. Боядисани гърнета бяха подредени в полукръг около черепа. Едното беше пълно с малки изсушени царевични кочани.

Зад другия прозорец беше представено ескимоско скално погребение заедно с увитата в кожи мумия. Гледката през следващия прозорец беше още по-зловеща: прогнил европейски ковчег без капак с Труп в него. Силно разложеният труп беше облечен в изгнил редингот и имаше вратовръзка. Главата му беше вдървено извита към Марго, сякаш се канеше да й съобщи някаква тайна, опулил невиждащите си очни кухини насреща й, със застинала в болезнена гримаса уста. Тя направи крачка назад. „Милостиви Боже, това е нечий прапрадядо.“ Прозаичният надпис върху табелката, който подробно описваше характерните ритуали за типичното американско погребение от деветнайсети век, не отговаряше на зловещата картина. Музеят определено рискуваше с подобни ужасии.

Реши да подмине останалите прозорци и излезе през нисък свод в противоположния край на осмоъгълната зала. Малко след това коридорът се разклони. Вляво от себе си видя плитка ниша, вдясно дълъг и тесен, потънал в мрак коридор. Нямаше желание да тръгне по него — не и в този момент. Пристъпи в тясното пространство и внезапно спря. Приближи се да огледа по-отблизо една от витрините.

Галерията беше посветена на представите за абсолютното зло с многобройните му митични превъплъщения. Имаше всевъзможни изображения на средновековни дяволи — тук беше и злият дух на ескимосите Торнарсук. Но вниманието й прикова разположен в средата на помещението груб каменен олтар. Осветена със сноп жълта светлина, върху олтара беше поставена миниатюрна статуетка, изваяна с такива подробности, че Марго онемя от изумление. Беше с четири крака, цялата покрита с люспи. И все пак нещо — издължените предни крайници, наклонът на главата — й се стори обезпокоително човешко. Потръпна. „Що за въображение би могло да измисли създание с люспи и козина едновременно?“ Сведе поглед към табелката.

МБУН. Статуетката е изображение на безумния бог Мбун и вероятно е изработена от племето котога в поречието на Горна Амазонка. Този свиреп бог, известен и като Онзи, който пристъпва на четирите, е всявал истински ужас сред останалите туземни племена в региона. Според местни митове племето котога можело да призовава Мбун и да го изпраща с унищожителни задачи срещу съседните племена. Открити са съвсем незначителен брой артефакти на племето котога, а това е единственото запазено изображение на Мбун. Освен споменатото за тях в легенди от поречието на Амазонка, за племето котога и за техния мистичен „дявол“ не е известно нищо.

Марго усети да я полазват тръпки. Погледна по-отблизо, отвратена от наподобяващата влечуго статуетка, от малките, злобни очички… ноктите. По три на всеки крайник.

„Милостиви Боже!“

Беше невероятно.

 

 

В този миг инстинктът й подсказа да остане абсолютно неподвижна. Измина цяла минута. Втора.

И отново го долови — звука, който я беше вцепенил. Странно шумолене — бавно, предпазливо, влудяващо тихо. Стъпките по дебелия килим би трябвало да са наблизо… съвсем наблизо. Задуши я някаква ужасна смрадлива воня.

Огледа се като обезумяла, опита се да потисне връхлетялата я паника, потърси най-безопасния изход. Мракът беше абсолютен. Измъкна се възможно най-безшумно от затвореното пространство и стигна до разклонението. Отново долови шумоленето и хукна презглава в сумрака покрай кошмарни изображения и злобно ухилени статуетки, които сякаш изскачаха насреща й от тъмнината, по внезапно изникващи разклонения и лъкатушещи коридори, опитвайки се да избере най-безопасните.

Накрая, напълно объркана и останала без дъх, се пъхна в една ниша с експонати на примитивна медицина. Задъхана, тя се притаи зад една витрина с трепаниран човешки череп върху метална поставка. Сгуши се в сянката и се ослуша.

Не долови нищо: нито шумолене, нито помръдване. Постепенно възстанови дишането си и дойде на себе си. Наоколо нямаше нищо. А и надали въобще имаше нещо — всичко беше плод на възбуденото й въображение, подхранено от тази кошмарна обиколка. „Глупаво постъпих, че се вмъкнах. Сега надали ще искам да дойда пак — дори и в най-многолюдната събота.“

Все пак трябваше да намери начин да се измъкне. Беше станало късно, но се надяваше, че все още има хора, за да чуят чукането й, ако се озове пред някоя заключена врата. Щеше да изпадне в неловко положение, ако й се наложи да дава обяснения на някой пазач или полицай. Но поне ще е навън.

Надникна над капака на витрината. Дори всичко да беше плод на въображението й, нямаше никакво намерение да се върне по обратния път. Задържайки дъха си, тя пристъпи тихо и се ослуша. Нищо.

Обърна се наляво и тръгна бавно по коридора, като се опитваше да открие изход от изложбата. Спря на едно обширно разклонение и се вторачи в сумрака, обсъждайки накъде да тръгне. „Не е ли редно да има знаци към изходите? Вероятно все още не са поставени. Типично.“ Но коридорът вляво й се стори обнадеждаващ: като че ли извеждаше към обширно фоайе, доколкото можеше да забележи в сумрака.

С периферното си зрение долови някакво помръдване. Вцепени се и колебливо погледна надясно. Някакъв силует — черен на черния фон — се прокрадваше безшумно към нея, лъкатушейки сред забулените в мрак витрини и зловещи експонати.

Тласната от вълна на ужас, Марго се втурна по коридора. По-скоро усети, отколкото видя прелитащите от двете й страни стени да се разширяват. Видя два вертикални светли процепа пред себе си, очертаващи контурите на огромна двукрила врата. Без да забавя скорост, тя се насочи натам. Крилата се люшнаха напред и нещо от другата им страна изтрака. Нахлу неясна светлина — слабото червеникаво дежурно осветление, което включваха в музея през нощта. Усети полъх на хладен въздух по страните си.

Разтърсена от конвулсивно ридание, тя се обърна и блъсна двете крила на вратата. Облегна се на тях със затворени очи, притисна чело върху студения метал и се опита да си поеме дъх, хлипайки.

Откъм пурпурния сумрак зад гърба си ясно дочу покашляне.