Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (31)

30

Пет минути по-късно Марго вдигна слушалката на телефона в кабинета си няколко етажа по-надолу и набра номера. Смитбек беше в прекрасно настроение. След като тя му разказа за открития от Мориарти изтрит запис и — не чак толкова подробно — за случилото се в кабинета на Фрок, настроението му се повиши още повече.

Чу го да се кикоти.

— Не се ли оказах прав за Рикман, какво ще кажеш? Прикриване на доказателства. Сега вече ще се отнесе към книгата ми, както аз искам, или…

— Да не си посмял, Смитбек! — скастри го тя. — Не става въпрос за личното ти удовлетворение. Не знам какво се крие зад този дневник и нямаме време да се занимаваме с него точно сега. Трябва да надникнем в тези сандъци, а разполагаме само с броени минути.

— Добре, добре — отговори той. — Ще се срещнем на площадката пред ентомологията. Тръгвам веднага.

— Никога не съм предполагал, че Фрок е толкова радикален — каза Смитбек. — Моите уважения към старото приятелче, издигна ми се в очите.

Спускаха се по дълго желязно стълбище. Бяха предпочели странични коридори с надеждата да избегнат полицейските постове до всеки асансьор.

— Имаш ключа и комбинацията, нали? — попита той от дъното на стълбището.

Марго провери в чантичката си и го последва. Огледа набързо коридора в двете посоки.

— Нали знаеш, че от двете страни на коридора пред зоната за сигурност има осветени ниши? Ще вървиш напред, а аз ще бъда на около минута зад теб. Заговори пазача и се опитай да го отдалечиш в някоя ниша, където осветлението е по-силно, под претекст да му покажеш този формуляр. Направи така, че да е с гръб към коридора за една-две минути, а в това време аз ще отключа вратата и ще вляза. Задръж вниманието му. Ти си добър разказвач.

— Това ли е планът ти? — попита насмешливо Смитбек. — Добре.

Той продължи надолу по коридора и се скри зад първия ъгъл.

Марго преброи до шейсет и тръгна напред, поставяйки си гумени ръкавици.

След малко чу гласа на Смитбек, който протестираше възмутен.

— Този документ е с подписа на самия председател на отдела! Да не би да искаш да кажеш, че…

Тя надникна иззад ъгъла. Петнайсетина метра по-нататък коридорът се пресичаше с друг коридор, който отвеждаше към полицейските заграждения. Още по-нататък беше вратата към самата зона за сигурност и Марго видя пазача. Беше с гръб към нея и в едната си ръка държеше формуляра.

— Съжалявам, сър, но не е парафиран според предписанията…

— Не гледаш, където трябва — отвърна Смитбек. — Да отидем на по-светло, за да го прочетеш.

Двамата се отдалечиха от Марго към осветената ниша. Щом се скриха от погледа й, тя излезе иззад ъгъла и тръгна бързо по коридора. Стигна до вратата, мушна ключа и натисна внимателно. Вратата се отвори безшумно върху смазаните си панти. Марго надникна внимателно вътре, за да се увери, че е сама. Потъналото в сумрак помещение изглеждаше празно и тя затвори вратата зад себе си.

Пулсът й подскочи и кръвта й заблъска в ушите. Пое дълбоко въздух и опипа за ключа за осветлението. Хранилищата се простираха вляво и вдясно пред нея. Видя третата врата вдясно с прикрепен върху нея жълт лист хартия с надпис ДОКАЗАТЕЛСТВА. Хвана шайбата с една ръка, а с другата извади листчето от Фрок. 56–77–23. Въздъхна и започна, припомняйки си секретното шкафче, което някога беше използвала в музикалната гимназия, за да прибира в него обоя си. Дясно, ляво, дясно…

Разнесе се силно изщракване. Грабна светкавично дръжката и натисна надолу. Вратата се отвори.

Забеляза смътните очертания на сандъците до стената в дъното. Включи осветлението и погледна часовника си. Бяха минали три минути.

Трябваше да действа светкавично. Забеляза следите от разцепване върху единия от големите сандъци. Усети по гърба да я полазват тръпки. Застана на колене пред по-малкия, отмести капака и пъхна ръце, за да отстрани опаковката, с която бяха покрити артефактите.

Ръката й докосна нещо твърдо. Извади го и видя малък камък с издълбани по него странни знаци. Не особено насърчително. Откри изделия от нещо като нефрит, след това върхове на стрели от кремък, няколко остриета, куха тръба за издухване на стрели, комплект дълги стрели с черно твърдо острие. „Не бих искала да ме улучат“ — мина й през ума. Все още нищо, което да си заслужава да отнесе със себе си. Бръкна по-надолу. Следващият ред се състоеше от малка опакована преса за растения, повредена шаманска хлопка с гротескни изображения и красиво покривало от тъкан плат и пера.

Без да обмисля повече, напъха опакованата преса в чантата си. След това каменния диск и хлопката.

На най-долния ред откри няколко буркана с дребни влечуги. Колоритни, но нищо впечатляващо.

Бяха изминали шест минути. Изправи се, очаквайки всеки момент да чуе стъпките на приближаващия се пазач. Не долови нищо.

Напъха набързо останалите предмети обратно в сандъка и ги покри с опаковката. Докато вдигаше капака, забеляза цепнатина във вътрешната облицовка. Напъха любопитно пръст в цепнатината и в скута й се плъзна овехтял, увреден от вода плик. Пъхна го в чантата си светкавично.

Осем минути. Нямаше никакво време.

Върна се в централното помещение и се заслуша в неясните шумове отвън. Открехна вратата.

— Кой ти е номерът? — почти викаше Смитбек.

Марго не можа да чуе отговора на пазача. Измъкна се навън и затвори вратата зад себе си, свали бързо ръкавиците и ги напъха в чантата си. Изправи се, огледа се и тръгна да подмине нишата, в която бяха застанали Смитбек и пазачът.

— Ей ти!

Тя се обърна. Пазачът, чието лице беше поруменяло, я гледаше.

— О, тук ли си, Бил! — възкликна тя, съобразявайки светкавично с надеждата, че пазачът не я е забелязал да излиза през вратата. — Закъснях ли много? Влезе ли вътре?

— Този приятел не ме пуска! — оплака се Смитбек.

— Виж какво — обърна се отново пазачът към него. — Хиляда пъти ти казах и няма да повтарям. Този формуляр трябва да бъде парафиран според предписанията, преди да те пусна. Ясно?

Бяха се справили.

Марго огледа коридора зад себе си и забеляза на известно разстояние крачещия към тях висок и слаб силует — Ян Кътбърт.

Тя сграбчи Смитбек за ръката.

— Трябва да вървим. Забрави ли за срещата ни? Друг път ще погледнем колекциите.

— Точно така. Разбира се — съгласи се с готовност Смитбек. — По-късно ще се занимая с този въпрос — добави той към пазача.

В края на коридора Марго го избута в една ниша.

— Да се скрием зад тези шкафове — прошепна тя.

Чуха стъпките на Кътбърт от прикритието си. След това стъпките спряха и гласът на Кътбърт отекна но коридора.

— Някой опитвал ли се е да влезе в складовете? — попита той.

— Да, сър. Един мъж искаше да влезе. Току-що бяха тук.

— Кой? — попита Кътбърт. — Хората, с които разговаряше ли?

— Да, сър. Имаше формуляр, но не беше изведен според предписанията и не го пуснах.

— Не го пусна, нали?

— Точно така, сър.

— Кой е издал формуляра? Фрок?

— Да, сър. Доктор Фрок.

— А научи ли името на мъжа?

— Мисля, че беше Бил. Не знам коя е жената, но…

— Бил? Само Бил? О, направо чудесно! Първото, което трябваше да направиш, е да се поинтересуваш за самоличността му.

— Съжалявам, сър. Той толкова настояваше, че…

Без да изслушва по-нататъшните му обяснения, Кътбърт ядосан тръгна обратно. Стъпките му заглъхнаха по коридора.

Смитбек й кимна лекичко, Марго се изправи и изтупа праха от дрехите си. Двамата се измъкнаха в коридора.

— Ей, вие двамата! — извика пазачът. — Елате тук да видя личните ви карти! Чакайте!

Смитбек и Марго хукнаха. Завиха зад първия ъгъл, продължиха към стълбището пред тях и препуснаха нагоре по бетоновите стъпала.

— Къде отиваме? — попита запъхтяна Марго.

— Нямам никаква представа.

Стигнаха до следващата площадка и Смитбек закрачи предпазливо по коридора. Огледа се напред-назад и рязко отвори една врата с табела „БОЗАЙНИЦИ, ХРАНИЛИЩЕ ЗА ЧОВЕКОПОДОБНИ МАЙМУНИ“.

Вмъкнаха се вътре и дълбоко си поеха въздух. Помещението беше тихо и хладно. След като очите й свикнаха с дрезгавия полумрак, Марго забеляза подредени в редици като часови препарирани горили и шимпанзета, както и струпани на купчини по дървените лавици космати кожи. Край една от стените имаше етажерка с десетина рафта, по които бяха подредени черепи на примати.

Смитбек се ослуша съсредоточено до вратата, после се обърна към Марго.

— Да видим какво си намерила — каза той.

— Не е кой знае какво — отвърна тя задъхано. — Само два-три несъществени предмета, това е всичко. Обаче намерих това — добави тя, докато бъркаше в чантата си. — Беше пъхнато в капака на сандъка.

Неразпечатаният плик беше адресиран до „Х. С. Монтегю, НПМЕИ“.

Жълтата хартия беше щампована със странен мотив от две стрели. Смитбек надникна през рамото й, а Марго нагласи внимателно листа под светлината и започна да чете:

„Горен Ксингу

17 септември 1987 г.

 

Монтегю,

Реших да изпратя обратно Карлос с последния сандък и да продължа сам да търся Крокър. Карлос заслужава доверие, а и не мога да рискувам да изгубя сандъка, ако се случи нещо с мен. Обърни внимание на шаманската хлопка и други ритуални предмети. Изглеждат уникални. Но статуетката, която изпращам, намерихме в изоставена колиба. Тя е доказателството, което търсех. Обърни внимание на огромните нокти, характерните за влечуго особености и загатването за бипедалия. Котога съществуват и легендата за Мбун не е само измислица.

Всичките ми записки са в този бележник.“