Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (63)

62

Четири седмици по-късно

 

Когато влезе, Марго завари Пендергаст и Д’Агоста в кабинета на Фрок. Пендергаст съсредоточено оглеждаше нещо върху една ниска масичка, а до него Фрок му говореше оживено. Явно отегчен, Д’Агоста крачеше из кабинета, сякаш не можеше да си намери място, от време на време вземаше в ръка по някой предмет, за да го огледа, и отново го оставяше на мястото му. Латексовата отливка на нокътя стърчеше върху бюрото на Фрок като някакво кошмарно преспапие. Поръчаната от Фрок огромна торта в чест на предстоящото заминаване на Пендергаст беше поставена в средата на огрения от слънчева светлина кабинет и бялата й глазура беше започнала да омеква.

— Последния път си поръчах супа от раци и беше наистина забележителна — говореше Фрок, сграбчил Пендергаст за лакътя. — О, Марго! — възкликна той, завъртайки количката си. — Елате да хвърлите едно око.

Марго прекоси стаята. Пролетта най-после властваше над града и тя зърна през сводестия прозорец ширналата се синева на река Хъдсън, която се носеше на юг, блещукайки под ярките слънчеви лъчи. Минувачите крачеха забързани по алеята под прозореца.

Върху ниската масичка до варовиковата плоча със следи от изкопаемо беше поставена огромна отливка от крака на съществото. Фрок огледа възторжено двата отпечатъка.

— Ако не е от същото семейство, със сигурност е от същия разред — обяви той. — При това съществото действително имаше по пет пръста на задните крака. Още една прилика със статуетката Мбун.

Марго се приведе, за да ги огледа по-отблизо, но не забеляза кой знае каква прилика.

— Фрактална еволюция? — предположи тя.

Фрок я погледна.

— Възможно е. Но са необходими пространни филогенетични анализи, за да се установи с положителност. — Той направи гримаса. — Естествено, това не е възможно, след като властите отмъкнаха останките с Бог знае каква цел.

През изминалия месец след кошмарните събития в нощта на откриването на изложбата общественото мнение се променяше от ужас и недоверие през изумление до абсолютно одобрение. През първите две седмици пресата не преставаше да публикува истории за звяра, но противоречивите разкази на оцелелите предизвикваха объркване и несигурност. Единственото веществено доказателство, което можеше да разреши противоречията — трупът, — незабавно беше откаран от мястото на събитията в огромен бял фургон с правителствени номера и никой не го видя повече. Дори Пендергаст твърдеше, че не знае къде са го откарали. Вниманието на общественото мнение много скоро се съсредоточи върху свързаните с бедствието човешки жертви и съдебните процеси, които заплашваха производителите на системата за сигурност и в по-незначителна степен полицейския отдел и самия музей. Списание „Таим“ публикува уводна статия под заглавие „Безопасни ли са националните ни институции?“. Няколко седмици по-късно хората бяха започнали да се отнасят към съществото като към единично явление: атавистична аномалия, подобна на динозавърските риби, които от време на време попадаха в мрежите на излезли в открития океан рибари. Интересът беше започнал да избледнява: вече не интервюираха в никое токшоу оцелелите през нощта на откриването, проектът за анимационен сутрешен съботен сериал беше изоставен и механичните фигурки „Музеен звяр“ събираха прах в складовете за играчки.

Фрок се огледа.

— Простете ми липсата на гостоприемство. Някой да иска шери?

Чуха се две „Не, благодаря“.

— Само ако имате и малко севън ъп — обади се Д’Агоста.

Пендергаст се обърна да го погледне.

Д’Агоста взе латексовата отливка на нокътя от бюрото на Фрок и я повдигна.

— Гадост! — измърмори той.

— Изключително противно — съгласи се Фрок. — То действително се оказа отчасти влечуго, отчасти примат. Няма да навлизам в техническите подробности, ще ги оставя на Грегъри Кавакита — възложих му да анализира данните, с които разполагаме, — но изглежда характерните за влечуго гени са му придали сила, скорост и мускулна маса. Гените на примат са допринесли за интелигентността и ендотермичността му. Топлокръвно. Забележителна комбинация!

— Да, сигурно — измърмори Д’Агоста и постави отливката върху бюрото. — Но какво беше все пак, по дяволите?

Фрок се изкикоти.

— Любезни ми приятелю, просто все още не разполагаме с достатъчно данни, за да определим точно какво е. А тъй като изглежда е последният представител на своя вид, възможно е никога да не узнаем. Току-що получихме официално проучване за платото, откъдето произхожда това същество. То е абсолютно опустошено. Растението, с което се е изхранвало — между впрочем посмъртно го нарекохме Liliceae mbwunensis, — изглежда напълно е изчезнало. Минната индустрия е отровила всички мочурища около платото. Да не говорим, че целият регион преди това е изпепелен с напалм, за да бъде освободен за минни дейности. Няма никаква следа от други подобни същества, които да обитават горите. Независимо че такива екологични катастрофи ме възмущават, в този случай изглежда сме се отървали от ужасяваща заплаха. — Той въздъхна. — Като предохранителна мярка — и въпреки съветите ми, бих добавил — ФБР унищожи всички използвани за опаковка влакна и растителни мостри в музея. Така че и растението вече е напълно изчезнал вид.

— Как можем да сме сигурни, че е последният представител на вида си? — попита Марго. — Не е ли възможно другаде да е оцеляло още някое?

— Неправдоподобно — отвърна Фрок. — Според всички налични описания платото е представлявало своего рода екологичен остров — уникално място, където животни и растения са развили единствена по рода си взаимна зависимост в продължение на милиони години.

— И в музея с положителност няма повече същества — добави Пендергаст, пристъпвайки напред. — Благодарение на странните чертежи, които открих в Обществото на историците, успяхме да разделим долното ниво на секции и да претърсим всеки квадратен сантиметър. Открихме множество интересни за урбанистичните археолози обекти, но нито следа от съществото.

— Изглеждаше толкова тъжно в смъртта си — промълви Марго. — И толкова самотно. Изпитвам дори нещо като съжаление.

— Действително се е чувствало самотно — каза Фрок. — Самотно и изгубено. Пропътувало е хиляди километри от родната джунгла по следата на последните оцелели мостри от скъпоценното растение, което е поддържало живота му и го е спасявало от болки. Но беше изключително зло и свирепо. Преброих най-малко дванайсет дупки от куршуми върху трупа му, преди да го отнесат.

Вратата се отвори и влезе Смитбек, размахвайки с театрален жест кафяв плик в едната си ръка и двулитрова бутилка шампанско в другата. Измъкна няколко листа от плика и ги вдигна високо над главата си.

— Договор за книгата, приятели! — ухилен обяви той.

Д’Агоста се намръщи, обърна се и отново взе нокътя.

— Получих всичко, което исках, и направих агента си богат — продължи тържествуващо Смитбек.

— Себе си също — измърмори Д’Агоста с такъв тон, сякаш имаше намерение да използва нокътя срещу писателя.

Смитбек се изкашля многозначително.

— Реших да направя дарение с половината от процента за авторското си право за фонд в памет на полицай Джон Бейли. В полза на семейството му.

Д’Агоста се извърна към него.

— Хайде бе! — възкликна недоверчиво той.

— Без майтап — каза Смитбек. — Половината от процента. След като покрия аванса, разбира се — добави припряно той.

Д’Агоста тръгна към него, но внезапно спря.

— Разчитай на помощта ми — тихо каза той, едва помръдвайки устни.

— Благодаря, лейтенант. Мисля, че ще имам нужда.

— От вчера капитан — поправи го Пендергаст.

— Капитан? — възкликна Смитбек. — Повишиха ли те?

Д’Агоста кимна.

— Шефът каза, че е напълно заслужено. — Той протегна заплашително пръста си. — Искам да прочета всяка дума, която напишеш за мен, преди да го дадеш за печат, Смитбек.

— Чакай малко — възрази младежът. — Съществува журналистическа етика, която трябва да се съблюдава…

— Не на мен тия! — избухна Д’Агоста.

Марго се обърна към Пендергаст.

— Както виждам, това ще бъде едно изключително вълнуващо сътрудничество — прошепна тя.

Агентът кимна.

В този момент се почука и през открехнатата врата надникна Грег Кавакита.

— О, съжалявам, доктор Фрок! — извини се той. — Секретарката не каза, че сте зает. Можем да обсъдим резултатите по-късно.

— Глупости! — викна Фрок. — Влизай, Грегъри. Господин Пендергаст, капитан Д’Агоста, да ви представя Грегъри Кавакита. Авторът на ГСЕ, екстраполиращата програма, която ни позволи да направим изключително точен профил на съществото.

— Поднасям ви своята благодарност — каза Пендергаст. — Без тази програма нито един от нас нямаше да присъства тук в този момент.

— Искрено ви благодаря, но всъщност програмата е интелектуална рожба на доктор Фрок — отговори Кавакита, поглеждайки към тортата. — Аз само сглобих мозайката. А и екстраполаторът не успя да ви посочи твърде много неща. Разположените отпред очи например.

— Какво става, Грег, успехът те е направил скромен? — възкликна Смитбек и се обърна към Пендергаст. — Между впрочем, бих искал да ви задам няколко въпроса. Това изключително шампанско трябва да се заслужи, нали разбирате. — Той се втренчи съсредоточено в агента от ФБР. — Чии бяха труповете в леговището все пак?

Пендергаст леко повдигна рамене.

— Предполагам, че не бих навредил никому, ако ви кажа — макар да не бива да го публикувате без официално разрешение. Пет от осемте трупа са идентифицирани. Два са на улични бездомници, промъкнали се вътре, за да търсят подслон в някоя студена зимна нощ. Един е на чуждестранен турист, когото открихме в списъка за изчезнали на Интерпол. Четвъртият, както знаете, е на Джордж Мориарти, помощник-уредника на Ян Кътбърт.

— Горкият Джордж! — прошепна Марго.

Цели четири седмици беше избягвала да мисли за последните му мигове, за фаталната му среща със звяра. Да умреш по подобен начин и да те закачат като заклано животно…

Пендергаст направи пауза, преди да продължи.

— Петият труп засега е идентифициран по данни от стоматологичната картотека като мъж на име Монтегю, изчезнал преди няколко години служител в музея.

— Монтегю! — възкликна Фрок. — Значи историята се потвърждава.

— Да — отвърна Пендергаст. — Изглежда някои представители на административното ръководство на музея — Райт, Рикман, Кътбърт и вероятно Иполито — са подозирали, че нещо броди из музея. Когато в Старото подземие било открито огромно количество кръв, разпоредили да бъде измита, без да уведомят полицията. Тъй като изчезването на Монтегю съвпаднало с това разкритие, групичката направила всичко възможно да възпрепятства разследването на събитието. Освен това са имали основания да подозират, че съществото е свързано по някакъв начин с експедицията на Уитлеси. Вероятно именно тези подозрения са причина за преместването на сандъците. Погледнато ретроспективно, ужасяващо недалновиден ход — тъкмо той ускори убийствата.

— Имате право, естествено — каза Фрок и придвижи количката си към бюрото. — Знаем, че съществото беше изключително интелигентно. Даваше си сметка, че би било заплашено, ако се разкрие присъствието му в музея. Предполагам, че е наложило контрол над естествено свирепата си природа като средство за самозащита. Когато се е озовало в музея, е изгубило надежда и от умопомрачение е убило Монтегю, когато го е видяло с археологическите образци и растенията. Но след това е станало изключително предпазливо. Знаело е къде са сандъците и е имало достъп до растението — или би го имало поне до изчерпването на опаковъчния материал. Използвало го е пестеливо, за да удовлетворява глада си. Естествено, хормоните в растенията били изключително концентрирани. И звярът ги е допълвал от време на време с лов. Плъхове, избягали от лабораториите котки… един-два пъти дори хора, залутали се прекалено дълбоко сред потайните кътчета на музея. Но винаги е полагало грижи да скрие жертвите си и така в продължение на няколко години останало неразкрито.

Той се размърда и количката изскрибуца.

— И в този момент сандъците били преместени и заключени в зоната за сигурност. Постепенно звярът огладнял, а след това освирепял. Яростта му срещу съществата, лишили го от растенията, се разраствала все повече и повече. При това самите те можели да му послужат като заместител, макар и недостатъчен, на онова, което му отнели. Изпаднало в умопомрачение, то започнало да убива.

Фрок извади носната си кърпа и изтри челото си.

— Но не изгубило напълно разсъдъка си — продължи той.

— Помните ли как скри трупа на полицая в изложбената зала? Независимо от събудената му кръвожадност, независимо от непреодолимата нужда от растенията, то знаело, че с убийствата излишно насочва вниманието върху себе си. Сигурно е имало намерение да отнесе и трупа на Борегард в леговището си. Вероятно не е имало възможност да го стори — изложбата беше прекалено отдалечена от обичайните му свърталища, — затова е скрило трупа. В края на краищата хипоталамусът беше основната му цел — останалото е било за него само месо.

Марго потръпна.

— Неведнъж съм се запитвал защо е влязло в изложбата — обади се Пендергаст.

Фрок вдигна показалеца си.

— Аз също. И мисля, че знам отговора. Господин Пендергаст, спомнете си какво още имаше в изложбата.

Агентът кимна едва забележимо.

— Разбира се. Статуетката Мбун.

— Точно така — продължи Фрок. — Изобразяваща самия звяр. Единствената му връзка с безвъзвратно загубената родина.

— Изглежда всичко сте проумели — обади се Смитбек. — Но ако Райт и Кътбърт са били наясно с това, откъде са знаели, че е свързано с експедицията на Уитлеси?

— Предполагам, че мога да отговоря на този въпрос — каза Пендергаст. — Те с положителност са узнали защо корабът, който е пренасял сандъците от Белем до Ню Орлийнс, се е забавил толкова дълго — вероятно по същия начин, по който го узнахте вие, Смитбек.

Смитбек видимо се притесни.

— Вижте, аз… — опита се да възрази той.

— Те също са прочели дневника на Уитлеси. И са чували легендите като всеки друг. А когато Монтегю — комуто било възложено проучването на сандъците — изчезва и в близост до хранилището е открита кървавата локва, не е била необходима кой знае каква прозорливост, за да се изясни всичко. При това — мрачно продължи той — Кътбърт до известна степен потвърди всичко това пред мен. Доколкото му беше възможно, разбира се.

Фрок кимна.

— Заплатиха ужасяваща цена. Уинстън и Лавиния са мъртви, а Ян Кътбърт е настанен в лечебно заведение за душевноболни… Трагедията е неизразима.

— Наистина — обади се Кавакита, — но не е тайна, че благодарение на нея сега сте най-вероятният кандидат за поста директор на музея.

„Веднага си го е помислил“ — каза си Марго.

Фрок тръсна глава.

— Не вярвам да ми го предложат, Грегъри. Щом прахът се уталожи, разумът ще надделее. Аз съм прекалено неудобен. А и директорският пост не ме привлича. Натрупал съм ужасно много материал за новата си книга и не искам да отлагам повече.

— Единственото, което Райт и останалите не знаеха — продължи Пендергаст — и което всъщност никой от вас не знае, е, че първото убийство не беше извършено в Ню Орлийнс. Аналогично убийство беше извършено в Белем — в склада, където се намираха сандъците, преди да бъдат превозени. Научих за него, когато разследвах извършените на кораба убийства.

— Това трябва да е била първата спирка на съществото по пътя му към Ню Йорк — каза Смитбек. И поведе Пендергаст към канапето. — В такъв случай, господин Пендергаст, това вероятно разбулва мистерията за случилото се с Уитлеси.

— Изглежда почти сигурно, че съществото го е убило — отговори Пендергаст. — Нали нямате нищо против, ако си взема едно парче от тази торта…

Смитбек задържа ръката му.

— Откъде знаете?

— Че е убило Уитлеси? Намерихме един сувенир в леговището му.

— Така ли?

Смитбек светкавично измъкна портативния си касетофон.

— Ако обичате, пъхнете го обратно в джоба си, господин Смитбек. Да, очевидно Уитлеси го е носел на врата си. Медальон с изображение на двойна стрела.

— Същият герб беше щампован върху дневника му! — възкликна Смитбек.

— Както и на бланката, на която беше написал писмото до Монтегю — добави Марго.

— Очевидно това е семейният герб на Уитлеси. Намерихме го в леговището. Всъщност парче от него. Защо звярът го е донесъл от Амазония никога няма да узнаем, но е тук.

— Открихме и други неща — обади се Д’Агоста, дъвчейки парче торта. — Между които и няколко от семенниците на Максуел. Този звяр е бил същински колекционер.

— Какви например? — попита Марго, докато се приближаваше към сводестия прозорец, за да огледа далечния пейзаж.

— Каквито не бихте очаквали. Комплект ключове за кола, голям брой монети и жетони за метрото, както и един красив златен джобен часовник. Открихме собственика, тъй като името му беше гравирано върху часовника, и той ни каза, че го е изгубил преди три години. Откраднали го от джоба му при посещение в музея. — Д’Агоста повдигна рамене. — Вероятно трупът на джебчията е един от неидентифицираните, когото така и няма да открием.

— Беше го закачило на верижката му на един пирон в леговището си — добави Пендергаст. — Харесвало е красиви вещи. Още един признак за интелигентността му, струва ми се.

— Всички вещи ли са от вътрешността на музея? — попита Смитбек.

— Доколкото сме в състояние да преценим — отговори Пендергаст. — Няма никакви доказателства, че съществото е можело — или е имало желание — да напуска сградата на музея.

— Никакви? — усъмни се Смитбек. — А какво ще кажете за изхода, към когото насочвахте Д’Агоста?

— Той го откри — отговори Пендергаст. — Просто имахте късмет.

Смитбек се обърна, за да зададе въпрос на Д’Агоста, и Пендергаст се възползва от възможността да стане и да се приближи към тортата.

— Много мило от ваша страна, че организирахте това събиране, доктор Фрок — обърна се той към професора.

— Спасихте живота на всички ни — отговори той. — Хрумна ми, че една малка торта е подходящ начин да ви пожелаем на добър път.

— В такъв случай имам опасения — добави Пендергаст, — че присъствието ми тук е неуместно.

— В какъв смисъл? — учуди се Фрок.

— Може би не напускам Ню Йорк завинаги. Управлението на нюйоркската ни служба възнамерява да направи кадрови промени.

— Искате да кажете, че отстраняват Кофи? — ухили се Смитбек.

Пендергаст тръсна глава.

— Горкият господин Кофи! — каза той. — Надявам се да хареса новата си работа във Вако. Така или иначе, кметът, който стана голям покровител на капитан Д’Агоста, изглежда ме смята за подходящ кандидат.

— Поздравления! — извика Смитбек.

— Все още не се знае — продължи Пендергаст. — А и май не съм сигурен, че предпочитам да остана тук. Макар че мястото не е лишено от известни предимства.

Той се изправи и се приближи до сводестия прозорец, пред който беше застанала Марго, загледана към река Хъдсън и веригата от зелени хълмове в далечината.

— Какви са вашите планове, Марго? — попита я той.

Тя го погледна.

— Реших да остана в музея, докато завърша дисертацията си.

Фрок се разсмя.

— Истината е, че аз не я пуснах да си тръгне — обяви той.

Марго се усмихна.

— Всъщност получих предложение от Колумбийския университет като професор от следващата година. Колумбийският университет е alma mater на моя баща. Така че очевидно се налага да завърша дисертацията си.

— Страхотни новини! — извика Смитбек. — Налага се да ги отпразнуваме довечера.

— Довечера?

— „Cafe des Artistes“^[1], седем часа — обяви той. — Вижте какво, принудени сте да дойдете. Ами че аз съм световноизвестен писател или поне скоро ще стана такъв! Шампанското ще се стопли — добави той и посегна към бутилката.

Всички се струпаха накуп, докато Фрок изваждаше чаши. Смитбек наклони под ъгъл бутилката към тавана и корковата тапа гръмна тържествено.

— За какво ще пием? — попита Д’Агоста, след като напълниха чашите.

— За моята книга — предложи Смитбек.

— За специален агент Пендергаст и спокойното му пътуване до дома — добави Фрок.

— За паметта на Джордж Мориарти — каза тихо Марго.

— За Джордж Мориарти.

Възцари се мълчание.

— Господ да ни благослови! — припя Смитбек.

Марго закачливо го сръга с лакът.