Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (19)

18

Сряда

 

В инвалидната количка Фрок попиваше челото си с носна кърпа „Гучи“.

— Седнете, моля — обърна се той към Марго. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Ужасно, наистина ужасно.

— Горкият пазач! — отвърна тя.

Всички в музея говореха само за това.

— Пазач? — погледна я Фрок. — О, да, истинска трагедия. Не, имам предвид ето това. — Той вдигна някаква записка. — Всевъзможни нови правила. Твърде неприятни. От днешна дата служителите ще бъдат допускани в сградата само от десет до пет часа. Никакви извънредни часове в неделните дни. Във всички отдели ще бъде поставена охрана. Всеки ежедневно трябва да се подписва при влизане и напускане на Антроположкия. Всички трябва постоянно да носят със себе си личните си документи. На никого не се разрешава да влиза или напуска музея без пропуск.

Той продължи да чете.

— Да видим какво още… а, да. Придържайте се възможно по-стриктно към работното си място. И съм задължен да ви кажа да не се движите сама в изолирани зони в музея. Ако все пак се наложи, идете с придружител. Полицията ще разпита всички, които работят в Старото подземие. Вас ви викат в началото на следващата седмица. Някои сектори на музея са обявени за недостъпни.

Той побутна съобщението върху бюрото и Марго видя прикрепената скица с отбелязани в червено недостъпни зони.

— Не се тревожете — продължи Фрок. — Видях, че кабинетът ви е съвсем близо до недостъпната зона.

Великолепно, мина й през ума, съвсем близо до спотайващия се убиец.

— Всичко това ми се струва прекалено сложно, професор Фрок. Защо просто не затвориха целия музей?

— Не се съмнявам, че са опитали, скъпа. Сигурен съм, че Уинстън ги е разубедил. Ако откриването на „Суеверие“ не стане според оповестената програма, музеят ще си навлече значителни неприятности. — Фрок протегна ръка към съобщението. — Да приемем ли, че сме приключили с това? Бих искал да обсъдим някои други неща.

Марго кимна. Музеят ще си навлече значителни неприятности… Според нея неприятностите вече се трупаха една след друга. Колежката й по работно място и половината служители се бяха обадили тази сутрин, че са болни. Онези, които бяха дошли на работа, прекарваха по-голяма част от времето си край кафе машините или ксероксите, обсъждайки на групички слуховете. Като добавка към това изложбените зали бяха почти пусти. Почиващите семейства, училищните групи и провикващите се деца — обичайните посетители — бяха съвсем малко на брой, ако въобще се появяваха. В момента музеят привличаше предимно любители на силни усещания.

— Питах се дали вече успяхте да се снабдите с някое от растенията за главата за кирибиту — продължи Фрок. — Хрумна ми, че и за двама ни би било полезно упражнение да ги анализираме с екстраполатора.

Телефонът иззвъня.

— По дяволите! — изруга Фрок, докато вдигаше слушалката. — Да?

Последва дълго мълчание.

— Наложително ли е? — попита Фрок. Последва нова пауза. — Щом настоявате — каза накрая той и пусна слушалката върху вилката с дълбока въздишка. — Властите искат да сляза в подземието Бог знае защо. Някой си Пендергаст. Имате ли нещо против да ме откарате? Ще можем да разговаряме по пътя.

В асансьора Марго обясни:

— Успях да получа няколко мостри от хербариума, макар и не колкото исках. Но не мога да разбера… Предлагате ми да ги обработим през ГСЕ?

— Точно така. Съобразно състоянието на растенията, естествено. Има ли подходящ за отпечатване материал?

ГСЕ означаваше Генетичен секвентен екстраполатор — разработената от Кавакита и Фрок програма за анализ на генетични „отпечатъци“.

— В по-голямата си част растенията са в добро състояние — призна Марго. — Но не виждам каква ще е ползата от екстраполатора, доктор Фрок.

„Дали просто не ревнувам от Кавакита? — мина й през ума. — Затова ли се съпротивлявам?“

— Скъпа Марго, вашето положение е идеално за случая! — възкликна Фрок, който от въодушевление я нарече на малко име. — Не сме в състояние да възпроизведем еволюцията. Но можем да я „симулираме“ с компютър. Може би тези растения са генетично свързани в същата последователност, която шаманите на кирибиту са разработили за своята класификация. Това няма ли да е любопитно допълнение към вашата дисертация?

— Не бях се замисляла — отвърна Марго.

— В момента провеждаме бета-тест на програмата и тъкмо такова нещо ни е необходимо — продължи с въодушевен тон Фрок. — Защо не поговорите с Кавакита да работите съвместно?

Марго кимна, макар да предполагаше, че Кавакита не обича да споделя с друг колега нито светлината на насочените към него прожектори, нито изследванията си.

Вратата на асансьора се отвори към пропускателен пункт, пред който бяха застанали двама въоръжени полицаи.

— Вие ли сте доктор Фрок? — попита единият.

— Да — беше раздразненият отговор.

— Последвайте ни, ако обичате.

Марго подмина с количката няколко разклонения, докато най-накрая стигнаха до втори пропускателен пункт. Зад преграждението стояха други двама полицаи и висок слаб мъж в черен костюм със сресана назад руса до бяло коса. Полицаите отместиха преграждението и той пристъпи напред.

— Вие трябва да сте доктор Фрок — каза той и протегна ръка. — Благодаря ви, че слязохте. Както вече ви казах, очаквам друг посетител, поради което не бях в състояние да дойда сам в кабинета ви. Ако знаех… — той кимна към инвалидната количка — … не бих си позволил да ви помоля. Специален агент Пендергаст.

„Интересен акцент — помисли си Марго. — Алабама? Този тип изобщо не прилича на агент от ФБР.“

— Всичко е наред — отвърна Фрок, успокоен от любезността на Пендергаст. — Това е моята асистентка госпожица Грийн.

Марго пое хладната ръка на агента.

— За мен е чест да се запозная с толкова известен учен като вас — продължи Пендергаст. — Надявам се да мога да отделя време, за да прочета последната ви книга.

— Благодаря — кимна Фрок.

— В нея прилагате ли сценария „Разорението на комарджията“ към еволюционната си теория? Винаги съм си мислил, че той твърде адекватно подкрепя хипотезата ви, особено ако приемем за дадено, че повечето видове започват непосредствено от поглъщателната граница.

Фрок се понадигна в количката си.

— Вижте… аз… имах намерение да се позова на известни отпратки в следващата си книга…

Той като че ли не можеше да намери подходящите думи.

Пендергаст кимна на полицаите, които затвориха бариерата.

— Имам нужда от вашата помощ, доктор Фрок — тихо каза той.

— Разбира се — отвърна Фрок с готовност.

Марго остана изумена колко светкавично Пендергаст беше успял да спечели предразположението му.

— Първо трябва да ви помоля този разговор да си остане засега между нас — продължи Пендергаст. — Мога ли да разчитам на вас? Както и на госпожица Грийн?

— Естествено — отговори Фрок.

Марго само кимна.

Пендергаст направи знак на един от полицаите, който донесе обемиста пластмасова торба с надпис ДОКАЗАТЕЛСТВА. Той извади от нея малък тъмен предмет и го подаде на Фрок.

— Това, което държите, е каучукова отливка на нокът, намерен върху едно от убитите в края на миналата седмица деца.

Марго се приведе да го огледа по-отблизо. Беше дълъг около два сантиметра, извит и грапав.

— Нокът? — възкликна Фрок, приближавайки предмета до лицето си, за да го огледа по-подробно. — Доста странно. Предполагам, че е фалшив.

Пендергаст се усмихна.

— Не успяхме да открием произхода му, докторе. Но не съм убеден, че е фалшив. В канала на корена открихме материя, която в момента анализираме за ДНК. Резултатите засега са неясни и продължаваме тестовете.

Фрок повдигна вежди.

— Любопитно.

— А ето — продължи Пендергаст, бръкна в торбата и извади доста по-обемист предмет — реконструкция на това, с което са изкормени децата.

Той го подаде на Фрок.

Марго огледа с отвращение отливката. В единия край каучукът беше неравен, но в другия беше с добре очертани подробности. Завършваше с три извити като куки нокътя: голям централен и два по-малки от двете му страни.

— Боже Господи! — възкликна Фрок. — Приличат на гущерови.

— Гущерови? — зачуди се озадачен Пендергаст.

— Дино-гущерови — уточни Фрок. — Типичен птичи преден крайник, според мен, с една-единствена разлика. Погледнете тук. Централният израстък е чудовищно удебелен, докато дребните са недоразвити.

Пендергаст повдигна вежди в знак на лека изненада.

— Честно казано, сър — изрече бавно той, — бяхме се насочили към едрите котки или друг някой месояден бозайник.

— Но вие положително знаете, господин Пендергаст, че всички хищни бозайници имат по пет пръста.

— Разбира се, докторе — отвърна Пендергаст. — Ако ми позволите, бих искал да ви опиша един сценарий.

— На драго сърце — съгласи се Фрок.

— Съществува теория, че убиецът използва това — той повдигна крайника — като инструмент за изкормване на жертвите си. Имаме усещането, че държа копие на човешко изделие, изработено от примитивно племе — да речем преден крайник на ягуар или лъв. ДНК увредена. Може да е много стар артефакт, донесен твърде отдавна в музея, а впоследствие откраднат.

Главата на Фрок клюмна надолу и брадичката докосна гърдите му. Възцари се продължителна тишина, нарушавана единствено от пристъпващите до преграждението полицаи. Накрая Фрок заговори.

— А убития пазач? Раните му подсказват ли за счупен или липсващ нокът?

— Добър въпрос — отвърна Пендергаст. — Проверете сам.

Той пъхна ръка в пластмасовата торба и извади тежка каучукова пластина с издължена правоъгълна форма и три нащърбени ивици в средата.

— Това е отливка на една от раните в коремната област — поясни Пендергаст.

Марго потръпна. Гледката беше зловеща.

Фрок заоглежда съсредоточено дълбоките резки.

— Дълбочината е необикновена, но не се забелязва следа от счупен нокът. Затова допускате, че убиецът използва два сходни артефакта.

Пендергаст го погледна с известна неловкост, но кимна.

Главата на Фрок отново клюмна. Мълчанието продължи няколко минути.

— Още нещо — възкликна внезапно той. — Забелязвате ли, че навътре следите се събират? Че на повърхността са по-широки, отколкото на дъното?

— Е? — отвърна Пендергаст.

— Като свита в юмрук ръка. Това говори за гъвкавост на инструмента.

— Съгласен — потвърди Пендергаст. — Човешката плът все пак е твърде мека и податлива. Не можем да разчетем много неща върху тези отливки. — Той замълча. — Доктор Фрок, отговаря ли това на някой липсващ от колекцията артефакт?

— В колекцията изобщо няма подобен артефакт — отвърна с едва доловима усмивка Фрок. — Разбирате ли, това не принадлежи на нито едно животно, което съм изучавал. Забелязвате ли конусовидната форма на този нокът и дълбокия напълно затворен корен? Виждате ли как е заострен на върха в почти трипирамидален напречен разрез? Това се наблюдава единствено при два класа животни: динозаври и птици. Тъкмо поради тази причина някои биолози еволюционисти смятат, че птиците са произлезли от динозаврите. Бих казал, че е от птица, ако не беше толкова обемист. Следователно е от динозавър.

Той постави каучуковия нокът в скута си и отново вдигна очи.

— Естествено, находчив човек, който познава морфологията на динозаврите, би могъл да оформи подобен нокът и да го използва като инструмент за убийство. Предполагам, че сте анализирали оригиналния фрагмент, за да проверите дали действително се състои от истински биологичен материал като кератин, а не е отлят или изрязан от някакъв неорганичен материал?

— Да, докторе. Истински е.

— И сте сигурен, че ДНК е истинска, а не от кръвта или плътта на жертвата?

— Да — отвърна Пендергаст. — Както вече казах, от кореновия канал е, а не под епидермиса.

— И какъв, моля ви да ми съобщите, е ДНК резултатът?

— Все още не сме получили окончателния доклад.

Фрок вдигна ръка.

— Разбрано. Кажете ми защо не използвате нашата ДНК лаборатория тук в музея? Разполагаме с апаратура, равностойна на всяка друга в щата.

— Равностойна на всяка друга в страната, докторе. Но трябва да разберете, че нашите правила го забраняват. Можем ли да бъдем сигурни в резултатите, ако тестовете са направени на местопрестъплението? При напълно допустима вероятност самият убиец да работи с апаратурата? — Пендергаст се усмихна. — Надявам се да извините моята настойчивост, докторе, но бихте ли се съгласил да размислите за възможността това оръжие да е направено от реликви от антроположката колекция и да прецените на какъв артефакт или артефакти най-вече ви напомня тази отливка?

— Щом желаете — отвърна Фрок.

— Благодаря. Можем да го обсъдим след ден-два. Междувременно мога ли да получа копие от списъка на антроположката колекция?

Фрок се усмихна.

— Шест милиона експоната? Можете да използвате компютърната картотека. Желаете ли компютър?

— Може и по-нататък — отвърна Пендергаст и прибра каучуковата пластина в пластмасовата торба. — Предложението ви е изключително любезно. Нашият команден пост засега е разположен в неизползваната галерия зад ксероксите.

Зад тях отекнаха стъпки.

Марго се обърна и видя високия силует на заместник-директора на музея доктор Ян Кътбърт, последван от двамата полицаи до асансьора.

— Вижте какво, колко ще продължи всичко това? — възмущаваше се Кътбърт. Той спря пред заграждението. — Охо, Фрок, и теб ли са довлекли! Що за безобразие!

Фрок кимна едва забележимо.

— Доктор Фрок — каза Пендергаст, — моля за извинение. Това е господинът, когото очаквах, когато ви се обадих. Можете да останете, ако нямате нищо против.

Фрок отново кимна.

— Е, доктор Кътбърт — енергично продължи агентът, като се обърна към шотландеца. — Помолих ви да слезете, защото се нуждая от известна информация за зоната зад мен.

Той посочи към една огромна врата.

— Зоната за сигурност? Какво ви интересува? Със сигурност и някой друг би могъл… — започна Кътбърт.

— Да, но моите въпроси са насочени към вас — прекъсна го вежливо, но с нетърпящ възражение тон Пендергаст. — Ще влезем ли вътре?

— Ако няма да ми отнеме много време — отвърна Кътбърт. — Предстои ми да организирам цяла изложба.

— Да, действително — обади се Фрок с едва доловим сарказъм. — Изложба.

Той направи жест към Марго да го придвижи напред.

— Доктор Фрок? — обърна се любезно към него Пендергаст.

— Да?

— Питах се дали мога да получа обратно отливката на нокътя.

Обкованата с мед врата към зоната за сигурност беше свалена и на нейно място беше поставена нова стоманена врата. В дъното на коридора имаше малка врата с надпис „ДЕБЕЛОКОЖИ“. Марго се запита как бяха успели да внесат огромните слонски кости през нея.

Тя завъртя количката и подкара Фрок по тесния коридор зад отворената врата към зоната за сигурност. Най-ценните експонати се съхраняваха в малки ниши от двете страни на коридора: сапфири и диаманти; подредени по рафтовете слонски бивни и рога от носорози; кости и кожи на отдавна изчезнали животни; зуни божества на войната. В дъното стояха двама мъже в тъмни костюми и тихо разговаряха. Щом Пендергаст влезе, двамата изпънаха тела.

Пендергаст спря пред една подобна на останалите отворена врата на ниша с обемиста овална черна секретна брава, месингова дръжка и богато украсена резба. Една електрическа крушка осветяваше с ярка светлина металните стени. В нишата имаше няколко сандъка, само един от които беше малък. Неговият капак липсваше, а един от по-обемистите беше силно повреден и някои от дъските му бяха раздробени на талаш.

Пендергаст изчака всички да влязат в нишата.

— Разрешете ми да дам някои предварителни пояснения — каза той. — Убийството на пазача е станало недалеч оттук.

Изглежда след това убиецът е минал по коридора отвън. Опитал се е да разбие вратата, която води към зоната за сигурност. Може да е опитвал и преди това. Опитите са били неуспешни.

Първоначално не бяхме сигурни какво е търсел. Както знаете, тук се намират голям брой ценни материали. — Пендергаст направи знак към един от полицаите, който се приближи и му подаде някаква хартия. — Затова поразпитахме и установихме, че през последните шест месеца нищо не е изнасяно или внасяно в зоната. Освен тези сандъци. Донесени са в тази ниша миналата седмица. По ваше нареждане, доктор Кътбърт.

— Позволете ми да обясня… — обади се Кътбърт.

— Един момент, ако обичате — прекъсна го Пендергаст. — Когато проверихме сандъците, открихме нещо твърде любопитно. — Той посочи повредения сандък. — Обърнете внимание на дъските. Върху тези тук има дълбоки драскотини от нокти. Експертите ни по съдебна медицина ми казаха, че драскотините върху жертвите по всяка вероятност са от същия предмет или инструмент.

Пендергаст млъкна и съсредоточено погледна Кътбърт.

— Нямах представа… — смотолеви той. — Нищо не беше изнесено. Само си помислих, че…

Той не продължи.

— Питам се, докторе, дали бихте ни казал нещо за тези сандъци?

— Няма нищо сложно за обясняване — отвърна Кътбърт. — Няма никаква мистерия. Сандъците са от една стара експедиция.

— Подочух това — каза Пендергаст. — Коя експедиция?

— Експедицията на Уитлеси — отговори Кътбърт.

Пендергаст изчака.

Накрая Кътбърт въздъхна.

— Експедиция в Южна Америка отпреди пет години. Не беше… съвсем успешна.

— Беше катастрофална — подхвърли подигравателно Фрок. Пренебрегвайки гневния поглед на Кътбърт, той продължи: — Навремето предизвика скандал в музея. Експедицията беше прекратена още в самото начало поради лични конфликти. Някои от участниците бяха убити от враждебно настроени туземци, а останалите загинаха при самолетна катастрофа на път за Ню Йорк. Възникнаха неизбежните слухове за проклятие и подобни неща.

— Това е преувеличение — отсече Кътбърт. — Не е имало никакъв скандал.

Пендергаст ги изгледа.

— А сандъците? — попита той със спокоен тон.

— Бяха доставени впоследствие — отговори Кътбърт. — Но това няма нищо общо със случая. В единия от тях имаше изключително необичаен предмет — статуетка, изработена от изчезнало южноамериканско племе. Един от важните експонати в изложбата „Суеверие“.

Пендергаст кимна.

— Продължавайте.

— Миналата седмица, когато отидохме да вземем статуетката, установих, че един от сандъците е разбит. — Кътбърт посочи към сандъка. — Затова разпоредих всички сандъци да бъдат пренесени в зоната за сигурност.

— Какво беше взето?

— Точно това беше доста странно — продължи Кътбърт. — От сандъка не липсваше нито един артефакт. Самата статуетка струва огромно състояние. Абсолютен уникат, единствената от този род в целия свят. Племето котога е изчезнало преди много години.

— Искате да кажете, че нищо не е липсвало? — попита Пендергаст.

— Нищо съществено. Липсваха само семенниците или каквото там бяха. Максуел, ученият, който ги е натоварил, почина при самолетната катастрофа близо до Венецуела.

— Семенници? — попита Пендергаст.

— Откровено казано, не знам какво точно бяха. Изчезна цялата документация, освен антроположките материали. Разполагахме единствено с дневника на Уитлеси. Когато сандъците пристигнаха, бяха осъществени незначителни възстановителни дейности, но оттогава…

Той не продължи.

— Добре би било да ми разкажете за тази експедиция — каза Пендергаст.

— Няма много за разказване. Според първоначалните планове трябваше да потърсят следи от племето котога, да направят проучване и да съберат колекция в един абсолютно изолиран район в джунглата. Доколкото знам, според предварителните проучвания деветдесет и пет процента от растителните видове в района бяха неизвестни на науката. Ръководител беше антропологът Уитлеси. Мисля, че имаше и палеонтолог, експерт по бозайници, физически антрополог, вероятно ентомолог и няколко помощници. Уитлеси и Крокър, един от помощниците му, изчезнаха — вероятно са ги убили туземците. Останалите починаха при самолетната катастрофа. Единственото, за което имахме документация, беше статуетката — от дневника на Уитлеси. Всичко останало е мистерия, никакви сведения за произход, нищо.

— Защо целият този материал е останал толкова дълго в сандъците? Защо не е бил изваден, картотекиран и поставен в колекциите?

Кътбърт сви неловко рамене.

— За това — отвърна той с оправдателен тон — питайте Фрок. Той е шеф на отдела.

— Колекциите ни са огромни — каза Фрок. — Разполагаме с кости от динозавър, които стоят опаковани още от 30-те години, без никой да ги е докосвал. Необходими са страшно много пари и време за обработка на тези неща. — Той въздъхна. — Но конкретно в този случай не става въпрос за недоглеждане. Доколкото си спомням, след пристигането на тези сандъци на Антроположкия отдел беше забранено да ги изследва.

И многозначително изгледа Кътбърт.

— Това беше много отдавна! — отвърна язвително Кътбърт.

— Как установихте, че в неотворените сандъци няма редки артефакти? — попита Пендергаст.

— В дневника си Уитлеси намекваше, че статуетката в малкия сандък е единствената ценност.

— Може ли да видя този дневник?

Кътбърт тръсна глава.

— Изчезна.

— Вие ли разпоредихте преместването на сандъците?

— Предложих на доктор Райт, след като разбрах, че е бърникано в тях — отвърна Кътбърт. — Оставихме материалите в оригиналните сандъци, докато бъдат проучени. Това е едно от правилата на музея.

— Следователно сандъците са пренесени в края на миналата седмица — измърмори почти на себе си Пендергаст. — Точно преди убийството на двете момчета. Какво е търсел убиецът? — Той отново погледна Кътбърт. — Какво казахте, че е взето от сандъците? Семенници, така ли?

Кътбърт дигна рамене.

— Както вече казах, не знам точно какво представляваха. Приличаха ми на семенници, но аз не съм ботаник.

— Можете ли да ги опишете?

— Минаха години и не си спомням добре. Едри, овални, тежки. С грапава повърхност. Светлокафяви. Надниквал съм в сандъка само два пъти, нали разбирате. Веднъж, когато пристигна, и миналата седмица, когато взех Мбун. Така се казва статуетката.

— Къде е статуетката сега? — попита Пендергаст.

— Подготвят я за изложбата. Вече би трябвало да е поставена. Днес ще бъде приемането.

— Извадихте ли и нещо друго?

— Не. Статуетката е единственият уникат.

— Бих искал да я видя — каза Пендергаст.

Кътбърт започна да тъпче с притеснение на едно място.

— Можете да я видите при откриването на изложбата. Откровено казано, не разбирам какво целите. Защо си губите времето с някакъв строшен сандък, когато един сериен убиец се разхожда безпрепятствено из музея, а вие не сте в състояние да го пипнете?

Фрок се изкашля.

— Марго, приближете ме, ако обичате — помоли той.

Марго приближи количката до сандъците. Той се приведе със сумтене, за да огледа счупените дъски.

Всички го погледнаха.

— Благодаря — каза той, след като се надигна.

После обходи с поглед присъстващите един по един.

— Моля да обърнете внимание, че дъските са надраскани не само отвън, но и отвътре — обяви накрая той. И след пауза добави: — Господин Пендергаст, няма ли да направим едно заключение?

— Никога не правя заключения — с усмивка отвърна агентът.

— Вече направихте — настоя Фрок. — Всички заключихте, че някой или нещо е проникнало във вътрешността на сандъка.

В помещението се възцари внезапна тишина. Марго усети във въздуха миризмата на прах и стърготини.

И изведнъж стаичката се изпълни с оглушителния хриплив смях на Кътбърт.

 

 

Докато се връщаха обратно към кабинета му, Фрок беше необичайно оживен.

— Видяхте ли отливката, Марго? Характерни птичи особености и морфология на динозавър. Това би могло да е самото нещо!

Той не можеше да скрие възбудата си.

— Но, професор Фрок, агент Пендергаст е убеден, че е изработено като някакво оръжие — отвърна моментално тя.

И в същия момент си даде сметка, че й се иска да убеди самата себе си.

— Глупости! — изсумтя Фрок. — Докато гледахте отливката, не изпитахте ли усещането за нещо болезнено познато и същевременно безкрайно далечно? Пред нас е еволюционна анормалност, реабилитацията на моята теория.

Щом влязоха в кабинета, Фрок моментално измъкна бележник от джоба на сакото си и започна да пише.

— Но, професоре, как е възможно подобно създание…

Марго млъкна, усетила дланта на Фрок върху ръката си.

Той я стисна необичайно силно.

— Мило мое момиче — изрече Фрок, — има по земята и небето много неща, както казва Хамлет. Не винаги е задължително да анализираме. Понякога е достатъчно само да наблюдаваме. — Говореше тихо, но се тресеше от възбуда. — Не бива да пропуснем тази възможност, чувате ли? Проклет да е този мой стоманен затвор! Трябва да станете мои очи и уши, Марго. Трябва да сте навсякъде, да дебнете във всеки миг, да сте продължението на пръстите ми. Не бива да пропуснем този шанс. Съгласна ли сте, Марго?

Той стисна още по-силно ръката й.